4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
София,07.06.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 754/2012 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. И. М. от [населено място], [община] против решение № 50 от 09.03.2012 г. по т. д. № 656/2011 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Шуменски окръжен съд решение № 114 от 27.07.2011 г. по т. д. № 578/2010 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма] /понастоящем ЕАД/, [населено място] срещу Й. И. М. положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 500 000 лв., предмет на заповед за незабавно изпълнение по ч. т. д. № 1800/2010 г. на Шуменски районен съд, което вземане произтича от запис на заповед от 17.10.2007 г. за обща сума 1 317 258 000 лв., издаден от [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място].
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Основното му оплакване е срещу извода на въззивния съд за самостоятелност и неакцесорност на задължението му като авалист по процесния запис на заповед и произтичащия от това отказ да бъдат обсъдени направените от него възражения във връзка с каузалното правоотношение – два договора за банков кредит, обезпечени със записа на заповед. Според касатора, необходимостта от изследване на връзката между менителничния ефект и обезпеченото с него каузално правоотношение не може да се подведе под термина „лични възражения”, каквато е преценката на решаващия състав, тъй като това е необходимост за установяване съществуването на подлежащо на изпълнение задължение по съдебен ред. Изразено е становището, че в случая възражението на авалиста следва да се приеме за „абсолютно”, доколкото се основава и извежда от съдържанието на менителничния ефект – липса на установеност, респ. недоказаност на идентичността на сумата, за плащането на която авалатът и авалистът са поели задължение да платят и задължението на хонората по каузалното правоотношение. В подкрепа на тезата си за недължимост на процесната сума касаторът изтъква и факта, че вземането по процесния запис на заповед е погасено спрямо неговия издател предвид непредявяването му в производството по несъстоятелност на същия, което междувременно е прекратено.
Като значими за изхода на конкретното дело с твърдението, че са решени в противоречие с практиката на ВКС /решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 21382010 г. на ІІ т. о./ и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както в самата касационна жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. Каква е степента на самостоятелност на задължението на менителничния поръчител и 2. Може ли авалистът да противопостави на приносителя абсолютните възражения на хонората и какви са способите за погасяване задължението на авалиста, извън случая на плащане.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 26.06.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение с което е уважен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за недължимост на сумата 500 000 лв. по заповед за незабавно изпълнение № 1165 от 21.05.2010г., издадена по ч. т. д. № 1800/2010 г. на Шуменски районен съд по реда на чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед от 17.10.2007 г., въззивният съд е приел за безспорно доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на [фирма], [населено място] срещу [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място]-издател на записа на заповед и физическото лице Й. И. М. от [населено място], [община]-авалист по същия, предвид неизпълнение на задължението на дружеството по сключените с банката два договора за кредит от 17.10.2007 г. Като неоснователно е преценено възражението на ответника, че в качеството му на авалист не следва да отговаря за посочената сума поради това, че записът на заповед не е бил предявен за плащане на издателя и към него не е била предявена претенция във връзка с каузалното правоотношение. Решаващият състав е посочил, че поради самостоятелния и неакцесорен характер на менителничното задължение, авалистът не може да се брани с възражение за поредност, нито да противопоставя на приносителя на ефекта възраженията на авалата във връзка с каузалното правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, освен в хипотезата, когато приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, каквито в случая не са налице, нито са твърдяни от авалиста. Въззивната инстанция е отчела и факта /установен от данните в Търговския регистър и приложените съдебни актове по т. д. № 199/2010 г. на Шуменски окръжен съд, ч. т. д. № 644/2010 г. на Варненски апелативен съд и ч. т. д. № 237/2011 г. на Върховен касационен съд, ІІ т. о./, че кредиторът по ефекта е загубил правата си да претендира плащане от длъжника-кредитополучател в образуваното срещу него производство по несъстоятелност, от което е направила извод, че не е налице хопотезата на недобросъвестност на поемателя, изразяваща се в получаване на една и съща престация два пъти. В подкрепа на своите правни изводи съдът се е позовал и на задължителната съдебна практика – решение № 5 от 09.02.2010 г. по т. д. № 268/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. /за правната същност на авала/ и решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 21382010 г. на ІІ т. о. /за недопустимостта авалистът да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на ефекта/.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Макар и значими за изхода на конкретното дело, поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не са налице поддържаните две основания. Отсъствието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК произтича от обстоятелството, че по въпросите за правната същност на авала и за възраженията, които авалистът може да противопостави на поемателя по записа на заповед, е налице задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ІІ т. о. е прието, че поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и неговите лични (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. По въпроса за правната същност на авала е налице изрично произнасяне освен в цитираното от въззивния съд решение № 5 от 09.02.2010 г. по т. д. № 268/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., също и в решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. Поради това, че въззивният акт е в съответствие с посочената практика, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на същия.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 50 от 09.03.2012 г. по т. д. № 656/2011 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: