О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 387
гр. София, 16.07.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Н. т.д. № 718 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Е. Ц. В., С. Ц. В., И. Ц. В. и Ц. Ц. В., представлявани от своя законен представител Т. Е. В., и на Л. С. В., С. С. В. и А. С. У., всички от [населено място], конституирани като правоприемници на починалата в хода на производството ищца С. В. Б., срещу решение № 2350/14.11.2017г. по гр.д. № 679/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, с което е потвърдено решение № 6103/19.07.2016г. по гр.д. № 1584/2014г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I – 21 състав. Касационните жалбоподатели обжалват решението на САС в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от С. В. Б. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б. „а” от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на сина й Ц. С. В. при ПТП, настъпило на 27.07.2013г., за разликата над сумата 90 000 лв. до сумата 180 000 лв.
В касационната жалба на Е. Ц. В., С. Ц. В., И. Ц. В. и Ц. Ц. В., представлявани от своя законен представител Т. Е. В., се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели считат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с критериите, предвидени в ППВС № 4/23.12.1968г. Поддържат, че неправилно е преценен приносът на починалия Ц. С. В. в съпричиняването на вредоносния резултат. Молят да се отмени въззивното решение и да се осъди ответника да заплати допълнително обезщетение в размер на 90 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 28.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата. Претендират и присъждане на разноски.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, както и на предпоставките, регламентирани в чл.280, ал.2 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?; 2/ При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки?; 3/ При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно? Поддържат, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. и задължителната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК.
В касационната жалба на Л. С. В., С. С. В. и А. С. У. се сочи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Касационните жалбоподатели считат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на принципа на справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, и на съдебната практика. Оспорват изводите на съда относно наличието на съпричиняване от пострадалия за настъпване на вредата. Излагат твърдение и за неправилно определен начален момент на дължимост на законната лихва. Молят да се отмени въззивното решение и да бъде осъден ответникът да заплати разликата над присъдената сума до претендирания размер от 180 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 19.12.2013г. до окончателното изплащане на сумата. Претендират и присъждане на разноски.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпроси, разделени от тях в четири раздела. В раздел I от изложението поставят въпросите: 1/ При направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан презюмира ли се наличието на обезопасителен колан и на работещ такъв за процесното МПС и ако не – чия е доказателствената тежест за доказване на този факт?; 2/ Допустимо ли е съдът да се позовава на мотивите на присъдата, за да обоснове съпричиняващо поведение на пострадалия и има ли присъдата задължителен характер за гражданския съд относно несъставомерно поведение на пострадалия; длъжна ли е страната да докаже в настоящото производство въведеното възражение за съпричиняване или е допустимо поставяне на едната страна в по – благоприятно положение, като се явява освободена от задължение да доказва факти, на които основава възраженията си поради обсъждането им в мотивите на присъдата?; 3/ Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?; 4/ Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при доказан факт, че използването на колан е без всякакво значение за мястото, на което се е возил пострадалият предвид силните деформации точно в тази част?; 5/ Ако не е доказано категорично и безспорно, че коланът във всички случаи ще предотврати последиците от ПТП, а са налице редица различни и в голямата си част противоречиви отговори и хипотези за значението на колана, както и доказателства за силна деформация в мястото, на което се е намирал починалият, съответно изключващи предпазната функция на колана, може ли да се приеме съпричиняване поради неизползване на такъв; изводът за съпричиняване трябва ли да бъде безспорно установен или е достатъчно предположение за такова?; 6/ За да се приеме съпричиняване поради неизползване на предпазен колан, достатъчно ли е да се докаже фактът на непоставяне на колана или трябва да се докаже предпазното значение на колана и съответно причинна връзка между неизползване на колан и настъпили вреди?; 7/ Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?; 8/ Нарушен ли е материалният закон, като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат? Касационните жалбоподатели поддържат, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК, както и на съдебната практика на ВС, обективирана в решения, постановени по наказателни дела. Поддържат също, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
В раздел II от изложението се поставят въпросите: 1/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия; Реалното несъобразяване с установените лимити води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост при условията на пряк иск; Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по – нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 2 – 10 пъти по – нисък от процесния?; 2/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар.27 от ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити предвид съдебната практика, която се съобразява?; 3/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, и кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” и трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Липсата на посочване и анализ, както и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложението на чл.52 от ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?; 4/ Игнорирането на съществени и значими обстоятелства и отчитането на несъществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; Непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело води ли до нарушаване на принципа на справедливост; Кои факти представляват съществено обстоятелство за определяне на справедливо обезщетение; Необходимо ли е да се обсъди степента на родство и близост и фактът, че ищцата е загубила дете, което е най – тежката загуба и се нарушава естественият ред?; 5/ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика?; 6/ За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/23.12.1968г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само формално да се изброят факти?; 7/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/23.12.1968г., гарантиращи правилното приложение на принципа за справедливост? Касационните жалбоподатели поддържат, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. и задължителната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Поддържат, че по въпросите е налице противоречива съдебна практика, като се позовават на решения, постановени от Софийския апелативен съд. Поддържат също, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
В раздел III от изложението касационните жалбоподатели твърдят, че обжалваното въззивното решение е очевидно неправилно, поради което следва касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2 от ГПК. Излагат съображения, че очевидната неправилност произтича от противоречия в мотивите към обжалваното решение и несъответствие на изводите на съда с доказателствата по делото и установените опитни правила, извлечени от житейския опит, логическо мислене и други.
В раздел IV от изложението касационните жалбоподатели поставят въпроса: При произнасяне от страна на Гаранционен фонд преди установения максимален тримесечен срок дължи ли се лихва от момента, в който стане ясно, че няма да удовлетвори претенциите на пострадалите в пълните дължими и претендирани размери? Поддържат, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът Гаранционен фонд, [населено място] поддържа, че не са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване, евентуално, че подадените касационни жалби са неоснователни.
Третото лице – помагач на страната на ответника – А. Е. Р. от [населено място], не изразява становище по касационните жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са проце суално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата С. В. Б. вследствие смъртта на сина й Ц. С. В. при ПТП, настъпило на 27.07.2013г., възлиза на 100 000 лв. и е намалил същото с 10 %, поради съпричиняване от пострадалото лице на вредоносния резултат. Приел е, че приносът по чл.51, ал.2 от ЗЗД се изразява в това, че загиналият е пътувал без поставен предпазен колан. При определяне размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими възрастта на Ц. С. В. към момента на настъпване на смъртта, установените в процеса отношения на сплотеност между ищцата и загиналия, обстоятелството, че на наследниците на починалия (съпруга и четири деца) са присъдени по 150 000 лв. обезщетения от същия деликт, както и годината, в която е настъпило увреждането (2013г.).
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните първи и втори въпрос от изложението на касационните жалбоподатели Е. Ц. В., С. Ц. В., И. Ц. В. и Ц. Ц. В. и поставените в раздел II от изложението на касационните жалбоподатели Л. С. В., С. С. В. и А. С. У. са свързани с приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същите са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявения иск по чл.288 от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., и доразвита в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – цитираното от касационните жалбоподатели решение № 121/09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, II т.о. и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 242/12.01.2017 г. по т.д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 79/11.07.2016 г. по т.д. № 1508/2015 г. на ВКС, I т.о. и други, според която, при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, резултат от причинена смърт, от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съгласно постоянната практика на ВКС на основание чл.290 от ГПК, при прилагането на критерия по чл.52 от ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението, лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” нямат самостоятелно значение, но следва да бъдат взети предвид при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. В този смисъл са цитираните от касационните жалбоподатели решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о. и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 25/03.04.2009г. по т.д. № 504/2008г. на ВКС, I т.о. и други. Съгласно решение № 149/05.10.2010г. по т.д. № 1031/2009г. на ВКС, II т.о. и решение № 217/31.01.2013г. по т.д. № 1043/2011г. на ВКС, II т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, при разглеждане на спор за изплащане на обезщетения за вреди по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите съдът е длъжен да съобрази и броя на увредените от съответното ПТП лица, тъй като общият размер на обезщетенията за всички пострадали не може да надхвърля лимита на застрахователно покритие. В настоящия случай, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид специфичните за делото обстоятелства, относими към установяване съдържанието на връзката дете – родител за понесените от ищцата душевни болки и страдания от загубата на сина й, както и е съобразил възрастта на починалия към момента на ПТП. Настоящият състав на ВКС намира, че твърдението на касатора, че социално – икономическите условия в страната към датата на произшествието и лимитът на отговорност на застрахователите към този момент не са взети предвид, не съответства на данните по делото. Видно от мотивите на обжалваното решение, при определяне размера на полагащото се обезщетение апелативният съд е съобразил тези обстоятелства, като е застъпил позиция, аналогична на изложената в решение № 149/05.10.2010г. по т.д. № 1031/2009г. на ВКС, II т.о. и решение № 217/31.01.2013г. по т.д. № 1043/2011г. на ВКС, II т.о., и е съобразил годината на настъпване на деликта (2013г.). Отделно от това, цитираната от касационните жалбоподатели съдебна практика, в която са определени различни размери на обезщетенията, не може да обоснове предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото съответните размери са в зависимост от конкретните особености на разглежданите случаи. Не е налице и твърдяното противоречие с решение № 149/02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 94/28.03.2014г. по гр.д. № 2623/2013г. на ВКС, IV г.о. и решение № 1116/01.10.2008г. по гр.д. № 4876/2007г. на ВКС, V г.о., тъй като касационното обжалване е допуснато по правни въпроси, които са неотносими към настоящия случай. Дори и да е основателно твърдението в касационните жалби, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значимите за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, съответно основанията за неправилност не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК.
Не следва да се обсъжда твърдяното от касационните жалбоподатели като основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК наличие на противоречива съдебна практика по идентични дела. Съгласно действащата към момента на постъпване на касационните жалби редакция на чл.280 ал.1 от ГПК / обн. ДВ бр.86/2017г./ противоречивата практика на съдилищата не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, с оглед формалното позоваване на това основание, без обосноваване релевантността на формулираните въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Третият и седмият въпрос, формулирани в раздел I от изложението на касационните жалбоподатели Л. С. В., С. С. В. и А. С. У., са свързани с приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Същите са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора, но е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с трайно установената съдебна практика, обективирана в т.7 от ППВС № 18/18.11.1963г. и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия (действие или бездействие), с което обективно е създал предпоставки и/ или възможност за настъпване на вредоносния резултат. В този смисъл са цитираните от касационните жалбоподатели решение № 84/15.08.2016г. по т.д. № 1308/2015г. на ВКС, II т.о., решение №16/04.02.2014г. по т.д. №1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение №45/15.04.2009г. по т.д. №525/2008г. на ВКС, II т.о., решение №206/12.03.2010г. по т.д. №35/2009г. на ВКС, II т.о. и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 198/03.02.2017г. по т.д. №3252/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 169/28.02.2012г. по т.д. №762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 159/24.10.2010г. по т.д. №1117/2009г. на ВКС, II т.о. и други. В конкретния случай, въз основа на заключението на съдебно – медицинската експертиза, изследвала особения механизъм на настъпване на травматичните увреждания на загиналия, решаващият съд е приел за доказано наличието на такава причинна връзка. Различният изход в съдебните решения, на които се позовават касационните жалбоподатели, не може да обоснове предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон. Не е налице противоречие и с цитираните решения на ВС, постановени по наказателни дела, тъй като не формират задължителна по смисъла на т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК съдебна практика, съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Третият въпрос от изложението на касационните жалбоподатели Е. Ц. В., С. Ц. В., И. Ц. В. и Ц. Ц. В. и вторият и осмият въпрос от раздел I на изложението на касационните жалбоподатели Л. С. В., С. С. В. и А. С. У. нямат характеристиката на обуславящи правни въпроси, тъй като не кореспондират с мотивите на обжалваното решение. В настоящия случай, фактическата обстановка при процесното ПТП и приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат са безспорно установени, с оглед на което не е налице твърдяното предположение за съпричиняване. Отделно от това, при формиране на извода за наличие на принос на загиналия въззивният съд не се е позовал на влязлата в сила присъда, постановена по нохд №154/2014г. на ЛОС, а на заключението на изслушаната по делото съдебно – медицинска експертиза.
Останалите въпроси от раздел I, както и въпросът, формулиран в раздел IV от изложението на касационните жалбоподатели Л. С. В., С. С. В. и А. С. У. са фактологични, предпоставящи извод, основан на конкретните факти и доказателства по делото. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК.
Неоснователни са и доводите за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 от ГПК, въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, което не е тъждествено на основанията по чл.280, ал.1 от ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. В настоящия случай, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2 от ГПК. Касационните жалбоподатели Е. Ц. В., С. Ц. В., И. Ц. В. и Ц. Ц. В. само се позовават на основанието по чл.280, ал.2 от ГПК, без да излагат конкретни съображения в какво се изразява очевидната неправилност, докато касационните жалбоподатели Л. С. В., С. С. В. и А. С. У. повтарят оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
При този изход на спора на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, доколкото същият е представляван в касационното производство от юрисконсулт, който е депозирал писмен отговор на касационните жалби. Поради това касационните жалбоподатели следва да бъдат осъдени на основание чл.78, ал.8 от ГПК да заплатят на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., съобразно вида на делото и неговата фактическа и правна сложност, както и извършените от ответника процесуални действия.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2350/14.11.2017г. по гр.д. № 679/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 6103/19.07.2016г. по гр.д. № 1584/2014г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I – 21 състав, в частта за отхвърляне на предявения от С. В. Б. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.288 ал.1 т.2 б. „а” от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на сина й Ц. С. В. при ПТП, настъпило на 27.07.2013г., за разликата над сумата 90 000 лв. до сумата 180 000 лв.
ОСЪЖДА Л. С. В., ЕГН [ЕГН], С. С. В., ЕГН [ЕГН], А. С. У., ЕГН [ЕГН], всички с адрес: [населено място], [улица], както и Е. Ц. В., [ЕГН], С. Ц. В., ЕГН [ЕГН], И. Ц. В., [ЕГН] и Ц. Ц. В., ЕГН [ЕГН], представлявани от своя законен представител Т. Е. В., ЕГН [ЕГН], всички с адрес: [населено място], [улица], да заплатят на Гаранционен фонд, с адрес: [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.8 от ГПК юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 лв. (сто лева).
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.