О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 388/21.06.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на девети юни две хиляди и шестнадесета в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Геника Михайлова
Гергана Никова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2179 по описа за 2016 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 28/ 12.02.2016 г. по гр. д. № 548/ 2016 г. в частта, с която Окръжен съд – Добрич, обезсилвайки и изменяйки частично решение № 77/ 21.05. 2014 г. по гр. д. № 561/ 2014 г. на Районен съд – Балчик, признава за установено по отношение на К. И. К. и С. И. К., че Б. И. А. на основание наследствено правоприемство от А. П. К. и И. А. К. е собственик на 1/ 5 ид. част от едно дворно място в [населено място], общ. Б., ведно със сградите в него – жилищна, стопанска и гараж и отменя нотариален акт № 81/ 2013 г. в частта, с която К. И. К. е признат за собственик по придобивна давност на тези идеални части, прилагайки последицата на чл. 537, ал. 2, изр. 3 ГПК.
Решението се обжалва от съпрузите К. и С. К. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност по следните въпроси:
1. Основание ли е за придобиване на имот по давност установената фактическа власт на един от наследниците в имота в продължение на 30 години – несмущавано, явно и непрекъснато, строил е законно сгради, без някой да е имал претенции и спорове за имота?
2. Кои са фактите, които съдът следва да установи, за да приеме придобиване на собственост върху имот по давностно владение?
3. Когато се твърди придобиване по давност на недвижим имот, длъжен ли е съдът да установи периода на владението?
4. При спор за собственост на недвижим имот следва ли ищецът да проведе пълно и главно доказване за оборване на релевантните факти, ако ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт?
5. Има ли право съдът да се основава на догадки и предположения при мотивиране на решението, които категорично се различават от събраните по делото доказателства?
6. Длъжен ли е съдът да изложи ясни и непротиворечиви мотиви; допустимо ли е да игнорира доказателства и доводи на страните и задължен ли е да изложи съображения защо кредитира едни доказателства, а други – не?
Касаторите считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд. Твърдят, че той ги е решил в противоречие с решения, цитирани в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по извършвано от ВКС казуално и нормативно тълкуване на приложените с обжалваното решение правни норми. По същество касаторите се оплакват, че решението е неправилно поради нарушение на чл. 79, ал. 1 ЗС и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – тези, които произтичат от подвигнатите процесуалноправни въпроси (№ № 3 – 6). Претендират разноските по делото.
Ответникът по касация Б. И. А. не взема отношение по искането за допускане на касационния контрол, а в писмения си отговор възразява само по съществото на касационните оплаквания. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
К. И. М. също е подала писмен отговор срещу касационните жалби и също претендира разноски. Нейният отговор обаче е без значение за етапа, до който е достигнало исковото производство. Предметът на касационно обжалване е ограничен. Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която са уважени пасивно субективно съединените искове на К. М..
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбите с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело по искове за собственост върху недвижим имот, а тяхната цена е изключен от закона критерий за допустимото възникване на упражненото право на касационно обжалване (арг. от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК). Жалбите подават легитимирани страни – ответниците, срещу които са уважени исковете на Б. А.. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, но липсват основанията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
В обжалваното решение въззивният съд е констатирал частична недопустимост на исковете, които три от петте деца на А. П. К. и И. А. К. са предявили в защита на правата си по наследство, след като са узнали, че техният брат (касаторът К. К.) по време на брак (с касатора С. К.) се е снабдил с констативен нотариален акт, че на основание придобивна давност е собственик на имотите в [населено място]. Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по недопустимите искове на И. А. И. (един от четиримата братя) – чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК. След това е пристъпил към решаване на спора по същество по допустимите искове на К. М. и на ответника по касация.
Въззивният съд е съобразил начина, по който се разпределя доказателствената тежест по релевантните факти, преди да обсъди доказателствата. Отчел е, че своите права касаторите основават на констативния нотариален акт, причина за правния спор. Въззивният съд е поставил в тежест на ответника по касация и на К. М. да опровергаят осъществяването на оригинерното основание на чл. 79, ал. 1 ЗС по констативния нотариален акт (ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г ОСГК на ВКС). Въззивният съд е отчел и това, че имотите са обект на съпружеска имуществена общност на родителите А. и И. К., а след тяхната смърт между петте им деца е възникнала съсобственост. Визирайки нейният източник – наследствено правоприемство, – въззивният съд е намерил за опровергана презумпцията на чл. 69 ЗН. Поради това е приел, че касаторът е владелец на собствените си и държател на чуждите идеални части към 1998 г. – годината, в която заедно със своята съпруга е започнал да упражнява фактическа власт върху имотите (ТР № 1/ 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2012 г. ОСГК на ВКС). След това въззивният съд е пристъпил към обсъждане на събраните доказателства, издирвайки акт, чрез който касаторите да отричат правата на останалите наследници и да демонстрират промяна в намерението на упражняваната фактическа власт относно чуждите идеални части.
Въззивният съд е изключил субективният елемент на оригинерното основание на чл. 79, ал. 1 ЗС, като е приел, че:
· липсват доказателства за верността на твърденията, че бащата на страните преживе заявил пред своите деца волята си тези имоти да останат след смъртта му в собственост на касатора;
· касаторът е ремонтирал и застроявал имотите, но тези му действия не отричат наследствените права на неговите братя и сестра.
· при посещенията от своите братя касаторът не ги е гонил, нито по друг начин е заявявал самостоятелни претенции върху имотите;
· в началото периодично, а в последните години постоянно той и неговата съпруга са допускали сестрата К. М. да живее заедно с тях;
· плащали са данъците, но според наследствения дял, а не за целия имот;
· не са искали имотът да бъде записан в данъчните партиди като тяхна собственост;
· абонатният номер за електроенергията в имота е на името на наследодателя;
· касаторите плащат консумативните разноски, но актът е негоден да признае или да отрече правата на другите наследници на А. и И. К.;
· касаторът е купил през 2013 г. съседен имот, но този акт също е без отношение към релевантния факт.
Това са мотивите, при които въззивният съд е приел, че е несъответен на действителното положение констативният нотариален акт, с който касаторите К. и С. И. са признати по давностно владение за собственици на имотите. К. М. и ответникът по касация притежават по наследствено правоприемство по 1/ 5 идеални части от тях (чл. 5, ал. 1 ЗН), а констативният нотариален акт подлежи на отмяна, съответно на уважените искове (чл. 537, ал. 2, изр. 3 ГПК).
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че единствено въпроси № № 2 и 4, повдигнати от касаторите, обуславят изводите в обжалваното решение. Те обаче са предмет на нормативно тълкуване, извършено от Върховния касационен съд с ТР № 1/ 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2012 г. ОСГК на ВКС и с ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г ОСГК на ВКС. Въззивният съд е съобразил задължителното действие на тълкувателните решения (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), след тях противоречивата практика в приложението на чл. 154 и чл. 193 ГПК, съответно в приложението на чл. 69 ЗС е преодоляна, като обществените отношения и законодателството по приложената правна рамка не са променени. Това изключва всяко допълнително основание на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол по двата въпроса.
Останалите въпроси (№ № 1, 3, 5 и 6), повдигнати от касаторите, не обуславят правните изводи на въззивния съд, а това изключва общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Въпрос № 1 (материалноправен) се съотнася откъм обективния елемент в придобивния способ на чл. 79, ал. 1 ЗС – упражняването на фактическа власт върху вещта за определен от закона срок. Този елемент въззивният съд е приел за доказан, но е изключил осъществяването на оригинерното основание, приемайки за недоказан субективния – намерението на касаторите да своят чуждите идеални части. Практиката на Върховния касационен съд е категорична откъм възприетото с нея, че подобно намерение е неустановимо само поради застрояването на съсобствен имот от един от наследниците. Тази практика споделя и настоящия състав, а това означава, че за втората част на материалноправния въпрос е изключено и всяко от допълнителните основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Въпрос № 3 (процесуалноправен) не обуславя правните изводи в обжалваното решение. Въззивният съд е изключил качеството на касаторите на владелци на имота, а това означава, че е нямал и задължението да се произнася за периода (продължителността) на тяхното владение.
Въпроси № 5 и 6 (процесуалноправни) също не обуславят обжалваното решение. То е мотивирано и обосновано, а не изградено на догадки и предположения. Изложените в него мотиви са ясни, убедителни, логически и правно последователни.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касаторите следва да бъдат поставени разноските, които ищецът, а сега ответник по касация, е направил и пред настоящата инстанция. Отговорността да бъдат репарирани е гражданска деликтна, а касаторите следва да я понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД).
Неоснователна е претенцията на К. М. в тежест на касаторите да бъдат поставени направените от нея разноски в касационното производство. Въззивното решение в частта, с която са уважени предявените от нея искове, е влязло в сила. Това изключва причинно-следствената връзка между упражненото право на касационно обжалване и адвокатското възнаграждение, което М. е платила. Разходът остава в нейна тежест.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 28/ 12.02.2016 г. по гр. д. № 548/ 2015 г. на Окръжен съд – Добрич в обжалваната част.
ОСЪЖДА К. И. К. ЕГН [ЕГН] и С. И. К. ЕГН [ЕГН] да заплатят на Б. И. А. солидарно сумата 500 лв. – на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.