4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 389
гр. София, 20.05.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Александър Цонев
Филип Владимиров
изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 868/2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. И. и К. И. И. срещу решение № 1593/03.10.2018г., постановено по в.гр.д. №818/2018г. на Варненски окръжен съд.
В жалбата се излагат доводи, че липсват предпоставките за уважаване на иска за разваляне на сключения между тях и ищеца А. А. договор за покупко- продажба на недвижими имот поради евикция, както и на акцесорните искове за връщане на цената и за плащане на неустойка. Според касаторите, третите лица, които евицират купувача А. А. не са собственик на имота, тъй като заповедта по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ, издадена в тяхна полза, не ги легитимира като собственик. Липсват предпоставките за реституция и освен това те са придобили правото на собственост на основание давностно владение от 1996г., когато са придобили имота чрез замяна, до 2012г., когато са продали имота на ищеца. Касаторите изразяват становище, че въззивният съд неправилно е приложил нормата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, освен това неустойка не е уговорена в договора, а продавачите са я учредили с едностранно волеизявление, както и че неустойката противоречи на добрите нрави. Освен това не следва да носят отговорност, тъй като не са знаели за правата на реституираните собственици, както и че неустойката е прекомерна и следва да се намали.
В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: Как се прилага нормата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ срещу придобивната давност за имоти, които се възстановяват по ЗСПЗЗ? Кога се прекъсва придобивната давност при водене на съдебни дела? Може ли да се учреди неустойка с едностранно волеизявление или само с договор? Длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви относно прекомерността на неустойката? Противоречи ли на добрите нрави неустойка, която е половината от платената цена за имота?
Освен по чл.280, ал.1 ГПК, касаторите искат допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК поради очевидна неправилност, тъй като не са знаели за реституционната претенция към момента на продажбата.
За да се допусне касационно обжалване е необходимо по поставените въпроси в изложението, въззивният съд да е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС (чл.280, ал.1, т.1 ГПК) или разрешаването на въпросите да е от значение за установяване на точния смисъл на правната норма и за развитие на правото (чл.280, ал.1, т.3 ГПК).
В случая, въззивният съд е приел, че ищецът е купил процесния имот от ответниците през 2012г. за сумата от 20 184,78лв., като при условие, че настъпи евикция, страните са уговорили неустойка в размер на 12000лв.. След сключването на договора, ищецът купувач е претърпял евикция от трети лица чрез влязло в сила решение по чл.108 ЗС, на основание заповед по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ в полза на третите лица. Ответниците по настоящото дело са възразили, че са придобили имота по давност, а тези трети лица не са собственици на имота, липсват предпоставки за реституция. Според въззивния съд, ответниците не са придобили имота по давност поради правилото на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като правото на собственост на третите лица е било възстановено със заповед по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ, издадена през 2011г. и едва от този момент е започнала да тече придобивната давност. Тъй като ответниците не са били собственик на продадения имот, въззивният съд е уважил иска за разваляне на договора за покупко- продажба и е постановил връщане на цената. Намерил е, че възражението за прекомерност и за нищожност на неустойката е неоснователно като е препратил към мотивите на първата инстанция и е приел за основателен и иска за плащане на неустойка. Мотивите, които въззивният съд е направил свои са, че нищожна неустойка има, когато е уговорена извън присъщата и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като преценката се прави към момента на сключване на договора. Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнението като се съпоставя с действително причинените вреди. Прието е, че настъпилите вредни последици са значителни, поради което при съпоставянето им с размера на неустойката, съдът е заключил, че не е налице нищожност, евентуално прекомерност.
По първия поставен въпрос в изложението не се установява противоречие с практиката на ВКС по чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, съгласно която придобивната давност за владеещите земеделска земя, попадаща в земи по пар.4 ЗСПЗЗ, започва да тече от момента, когато е издадена заповедта по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ, с която приключва процедурата по възстановяването (р.№ 3/2014г. на ІІ ГО).
Вторият поставен въпрос не е обуславящ, предвид т.р.№1/2010г. на ОСГТК и доколкото решаващо за въззивния съд е било тълкуването и прилагането на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, а не прекъсването на давността относно ответниците, преди влизане в сила на същата разпоредба. Обстоятелството дали придобивната давност спрямо ответниците е била спирана или прекъсване преди влизане в сила разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ, е без значение за изхода на делото, тъй като с тази норма се заличават всички правни последици, свързани с владението до този момент.
Третият въпрос относно учредяването на неустойка с едностранно волеизявление е неотносим за изхода на делото, тъй като съдът е приел, че неустойката е уговорена с договора за продажба на недвижимия имот поради изявената съгласувана воля в нотариалния акт, че страните се споразумяват за продажба и за неустойка при евикция.
Четвъртият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, доколкото въззивният съд е възприел мотивите на първата инстанция относно възражението за прекомерност на неустойката и е препратил към тях на основание чл.272 ГПК.
Решението на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС и по петия поставен въпрос, поради това, че в т.р. 1/2010г. на ОСТК е разяснено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението- съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди; при конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Доколкото въззивният съд е съобразил съответствието между размера на неустойката и размера на очакваните вреди, респективно с размера на настъпилите при неизпълнението вредни последици, то решението на въззивния съд е в съгласие с практиката на ВКС относно прекомерната и свръхпрекомерната неустойка. Поради липса на предпоставки за изменение на тази практика (промяна в законодателството или в обществените условия, съгласно т.р. №1/2010г. на ОСГТК), то искането за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК е неоснователно.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност. Касаторите са обосновали искането си с твърдение, че съдът не се е произнесъл по възражението за незаконна реституция на възстановените собственици и по възражението, че не са знаели за правата на трети лица, които са противопоставими на купувача, поради което нямат вина и не следва да носят отговорност за вреди, респективно за неустойка. И двете възражения нямат значение за изхода на делото. По аргумент от т.р.№9/12г. на ОСГК, трето лице оспорващо земеделската реституция не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост или неговият наследодател не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, както и че този имот не е идентичен с имота, притежаван преди образуването на ТКЗС. Това лице може да оспори реституцията само чрез позоваване на собствени права. Затова първото възражение е неотносимо.
Без значение за делото е и второто възражение, защото отговорността при разваляне е обективна, за нарушен негативен интерес. Във фактическия състав на отговорността влизат развалянето, вредата и причинната връзка. Вината не е елемент от фактическия състав за възникване на отговорност за вреди, причинени от разваляне на договора. Поради това, възражението на ответниците, че не са знаели за правата на трети лица, е ирелевантно. По аргумент от чл. 192, ал.1 ЗЗД, продавачът може да се освободи от отговорността за вреди при евикция, само когато купувачът е бил недобросъвестен.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1593/03.10.2018г., постановено по в.гр.д. №818/2018г. на Варненски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: