О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 39
София, 14.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3094/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№6282/09.7.2018 г., подадена от адв. О. М. – процесуален представител на ответника по исковата молба „Бат Секюрити“ ЕООД – София, против въззивно решение №229/07.6.2018 г. по гр.д.№342/2018 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, в частта, с която „Бат Секюрити“ ЕООД – София е осъдено да заплати на И. П. П. от [населено място], област П., са присъдени допълнително 17,29 лева, както и в частта, с която е потвърдено решение №276/06.3.2018 г. по гр.д.№2029/2017 г. по описа на Пазарджишкия районен съд, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца общо сумата 3959, 59 лева сумата.
Въззивният съд е приел, че „За изясняване на спора от фактическа страна по делото е назначена и изслушана графологична експертиза, от която се установява, че във ведомостите за заплати за всички месеци на 2015 г., 2016 г., както и за месеците януари, февруари, март и април на 2017 г., подписите срещу името на ищеца са положени от едно и също лице, но това лице не е И. П.. Първоначално вещото лице е изготвило заключение, базирано само на копия от представени от работодателя документи, което не е изслушано и прието в съдебното заседание на 24.10.2017 г. В същото съдебно заседание е взет сравнителен материал от ищеца чрез полагане на подписи пред съда и на вещото лице е възложено да изготви заключение след представяне на оригиналните писмени доказателства /в това число и на оригиналните ведомости за изплатени заплати/ и въз основа на подписите, положени пред съда. Това заключение е входирано в съда на 20.11.2017 г. и е изслушано и прието в съдебното заседание, проведено на 28.11.2017 г. То е и единственото заключение, прието по делото във връзка с възложената графологична експертиза и поради това е единственото, което настоящата съдебна инстанция цени. В заседанието на 28.11.2017 г. пълномощникът на работодателя е оспорил представеното заключение и е поискал назначаването на тройна експертиза, в която като експерт да участва П. Т., който не е от [населено място] основание за искането за разширяване на експертизата адв.М. е посочил, че и без да има специални знания, веки можел да установи при сравнение с подписите, положени под трудовия договор и молбата за постъпване на работа, че подписите във ведомостта са положени от ищеца. Заявил е, че не е установена истината и е поискал назначаването на тройна експертиза, защото счита, че изводът на вещото лице е неправилен и защото законът му давал това право. Вещото лице било посочило, че повечето от подписите са идентични, положени равномерно, от човек с обработен почерк, от което пълномощникът е направил извод, че тези подписи могат да бъдат положени или от ищеца, или от „някакъв изключителен капацитет за подправка на подписите“. Районният съд е отказал да назначи такава експертиза с мотив, че приетото заключение е обосновано и не се налага изслушването на тройна експертиза по така поставената задача.
В съдебното заседание пред въззивната инстанция искането за назначаване на тройна експертиза на основание чл.266, ал.3 от ГПК отново се поддържа с мотиви в изложения пред районния съд смисъл, но искането не е уважено от въззивни съд. За да отклони така направеното доказателствено искане, въззивният съд приема, че възможността, предвидена в чл.200, ал.3 от ГПК, е факултативна и съдът не е длъжен да я приложи, а решението за това е предоставено на неговата преценка, като критериите за допускане на повторна или допълнителна експертиза са изложени в чл.201 от ГПК. В конкретния случай въпросите, повдигнати от пълномощника на работодателя, се отнасят до оспорване на фактическите заключения на вещото лице, като се цели да се приемат различни от направените фактически констатации, но нито се оспорва компетентността на вещото лице, нито се излагат съображения относно мотивировката на експертното заключение. Допълнително и повторно заключение може да бъде назначено от съда само след преценка за това доколко първоначалното е пълно, ясно и обосновано. Именно такава преценка е направил и районният съд, поради което настоящият съдебен състав приема, че не е налице хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК. В допълнение следва да се изложи, че вещото лице е задало ясни критерии, въз основа на които е дало своето заключение и в съдебно заседание подробно е изяснило методиката на изследване, която е приложена. В становището на пълномощника на работодателя не се оспорват нито зададените критерии, нито използваната методика, поради което съдът приема, че съмнението в правилността на експертното заключение е голословна и неоснователна, а единствената цел на страната е да се достигне до различни констатации, които да обслужват тезата на ответника. Косвено този извод се подкрепя и от заявеното пред районния съд в съдебното заседание желание в състава на тройната експертиза да участва конкретно вещо лице, което не фигурира в списъка на вещите лица за Пазарджишки съдебен окръг /при положение, че възможността страните да сочат вещи лица за участие в тройна експертиза вече не съществува по действащия ГПК/. В заключение, настоящият съдебен състав кредитира изцяло приетата пред районния съд графологична експертиза като пълно и изчерпателно мотивирана и обоснована.
По делото е изслушана съдебно-икономическа експертиза, която е изготвила основно и и две допълнително заключения, които въззивният съд също изцяло кредитира. Вещото лице е установило, че дължимите , но неизплатени като чиста сума за получаване помесечно за 2015 г. трудови възнаграждения са, както следва: за месец януари 2015 г. – 73.91 лв., месец февруари 2015 г. – 60.20 лв., месец март 2015 г. – 74.05 лв., месец април 2015 г. – 74.69 лв., месец май 2015 г. – 58.40 лв., месец юни 2015 г. -273.20 лв., месец юли 2015 г. – 82.77 лв., месец август 2015 г. – 305.72 лв., месец септември 2015 г. – 92.72 лв., месец октомври 2015 г. – 92.72лв., месец ноември 2015 г. – 92.72 лв. и месец декември 2015 г. – 114 лв. или общият размер на неплатени трудови възнаграждения за 2015 г. възлиза на 1395.10 лв. Дължимите, но неизплатени трудови възнаграждения като чиста сума за получаване за 2016 г. са, както следва: за месец януари 2016 г. – 336.19 лв., месец февруари 2016 г. – 127.62 лв., месец март 2016 г. -126.06 лв., месец април 2016 г. – 127.62 лв., месец май 2016 г. – 127.62 лв., месец юни 2016 г. – 127.62 лв., месец юли 2016 г. – 118.22 лв., месец август 2016 г. – 127.62 лв., месец септември 2016 г. – 340.62 лв., месец октомври 2016 г. – 127.62 лв., месец ноември 2016 г. – 127.62 лв. месец декември 2016 г. – 129.59 лв. или общия размер на неплатените трудови възнаграждения за 2016 г. възлиза на сумата от 1944.02 лв. Експертизата дава заключение, че дължимите, но неизплатени трудови възнаграждения като чиста сума за получаване за 2017 г. са, както следва: месец януари 2017 г. – 159.44 лв., месец февруари 2017 г. – 159.44 лв., месец март 2017 г. – 159.44 лв. и месец април 2017 г. – 159.44 лв. или общия размер на неплатените трудови възнаграждения за 2017 г. възлиза на сумата от 637.76 лв.
Възражението, направено едва в насрещната въззивна жалба, че през релевантния период от време ищецът е ползвал платен отпуск или е отсъствал от работа по други причини, не следва да бъде разглеждано и обсъждано, тъй като не е направено в срока по чл.131 от ГПК с писмения отговор и по силата на чл.133 във връзка с чл.266 от ГПК възможността да бъде направено във въззивната инстанция е преклудирана.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна съдът намира обжалваното съдебно решение за валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.
Разгледана по същество, въззивната жалба на И. П. е основателна. Действително първоначално вещото лице, изготвило икономическата експертиза, е дало заключение, че за м. януари 2015 г. на ищеца са надплатени 56.62 ст., като сумата е записана в заключението със знак „минус“. Този извод на вещото лице е бил оспорен от пълномощника на ищеца и в приетата следваща допълнителна експертиза вещото лице вече е посочило, че за м. януари 2015 г. на ищеца се дължи месечно трудово възнаграждение /останало неразплатено/ в размер на 73.91 лв. При тези данни въззивната жалба на П. се явява основателна, което налага обжалваното решение да бъде отменено в частта, с която на искът за 2015 г. е отхвърлен за разликата от 1377.81 лв. до 1 395.10 лв., а за месец януари 2015 г. – за разликата от 56.62 лв. до 73.91 лв.
Насрещната въззивна жалба на „БАТ СЕКЮРИТИ“ ЕООД се явява неоснователна по изложените по-горе доводи, поради което в останалата си част обжалваното решение следва да бъде потвърдено.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като се поставят следните въпроси: 1.Следва ли въззивният съд след въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна в резултат на което не е установена обективната истина по правния спор, да събере доказателства, които са били поискани пред първоинстанционния съд, но не са били допуснато от него ?, 2. Следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства, които са станали известни на въззивния жалбоподател след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и в хода на въззивното производство ? 3. Навежда се и въпрос за наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК, като се твърди, че с посочените актове въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, които са осуетили задължението на съда да установи безспорната обективна истина по случая в резултат на което постановеното решение е неправилно.
Сочи се практика на ВКС. Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
Ответникът по касация И. П. П., посредством процесуалния си представител – адв. Т., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК обаче не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият от поставените въпроси, а именно „Следва ли въззивният съд след въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна в резултат на което не е установена обективната истина по правния спор, да събере доказателства, които са били поискани пред първоинстанционния съд, но не са били допуснато от него ?“ е относим към спора, но с оглед изводите на въззивната инстанция разпоредбата на чл.200, ал.3 ГПК процесуалните й действия са законосъобразни. Взето е предвид решение №108/16.5.2011 г. по гр.д.№1814/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, което е съобразено с т.10 от ТР №1/04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№1/2000 г. на ВКС ОСГК. В процесния случай искането за назначаване на тройна експертиза не се основава на оспорване компетентността на вещото лице и критериите, по които то е изготвило заключението си, а на субективното мнение на защитата на ответника по исковата молба.
Вторият от поставените въпроси, а именно: „Следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства, които са станали известни на въззивния жалбоподател след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и в хода на въззивното производство ?“ визира по естеството си допускане на тройна съдебно-почеркова експертиза, за което настоящата съдебна инстанция се е произнесла по първия въпрос.
По третият въпрос, за наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК, обжалваното решение също не следва до бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. В основанието по чл..280 ал.2 ГПК (ЗИДГПК – ДВ бр.86/2017г. в сила от 31.10.2017г.) е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият извод на въззивния състав е, че част от претендираната сума се дължи, тъй като част от документите, на които работодателят основава плащането си не носят подписа на работника, установено от приетата от първоинстанционния съд съдебно-графологическа експертиза.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 450 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №229/07.6.2018 г. по гр.д.№342/2018 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд,г.к.
ОСЪЖДА „Бат Секюрити“ ЕООД – София, ул.“Стефансон“ №1 А, ет.2, да заплати на И. П. П., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], област П., [улица], деловодни разноски в размер на 450/четиристотин и петдесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: