О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 39/18.01.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Членове: Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3526 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 145/ 17.03.2016 г. по гр. д. № 528/ 2015 г. в частта, с която Софийски окръжен съд, потвърждавайки решение № 36/ 04.03.2015 г. по гр. д. № 510/ 2014 г. на Районен съд – Костинброд, по исковете на М. Е. П. и К. Е. С. признава за установено, че М. И. Г. не е собственик на един УПИ по плана на [населено място].
Решението обжалва М. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата допустимост по въпроси за правния интерес от предявените отрицателни установителни искове и за проверка на неговата правилност по въпроси за времевия обхват на дължимата от съда проверка относно това, дали праводателят по договора за прехвърляне право на собственост е собственик на недвижимия имот. Претендира разноски.
Ответниците по касация М. П. и К. С. не постъпват писмени отговори на касационната жалба.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Въззивното решение е по активно субективно съдинени искове в защита на собствеността върху имота, а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва цената на иска по тези граждански дела като релевантен критерий за възникване на упражненото право на касационно обжалване. Упражняват го легитимирани страни – ответникът по уважените отрицателни установителни искове. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но основания за допускане на касационния контрол няма. Съображенията са следните:
Интересът от предявените искове ответниците по касация са обосновали с твърденията, че всяка от насрещните страни притежава нотариален акт, който я легитимира като собственик на процесния УПИ. Касаторите са наследниците по закон на Е. К. С., починал през 1993 г., а с констативен нотариален акт № 72/ 23.03.1992 г. наследодателят им е признат за собственик на имота на основание давностно владение. След неговата смърт ответниците по касация също владеят имота. От друга страна, ответницата по касация се легитимира също като собственик на същия имот по нотариален акт № 162/ 14.12.2011 г. за покупко-продажба, въпреки че разпоредителни действия наследодателят на ответниците по касация не е извършвал, а е несъответен на действителното положение констативният нотариален акт № 14/ 06.10.1992 г., със съставянето на който изначалният праводател на ответницата по касация е призната за собственик на имот по наследство, делба и давност.
Касаторът е оспорил исковете. Това, наред с установената по делото идентичност на имота, за който всяка от насрещните страни притежава титул за собственост, е достатъчно да обоснове правния интерес от предявените отрицателни установителни искове. Така приема и въззивният съд в обжалваното решение и доколкото отговорът съответства на задължителните указания с ТР № 8/ 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/ 2012 г. ОСГТК на ВКС, настоящият състав не намира, че първата група повдигнати въпроси обосновават допускането на касационния контрол.
В решението е съобразено, че спецификата на исковете изисква ответниците по касация да обосноват правния интерес от отрицателните установителни искове, а в тежест на касатора е да обоснове и докаже придобивен способ, предпоставките на които го легитимират като собственик на процесния имот към датата, на която приключват устните състезания пред въззивната инстанция (последната по същество). Въззивният съд е съобразил и това, че единственият заявен от касатора способ е придобиване на собствеността на основание договора по н. а. № 181/ 29.05.2006 г. Със сключването на договора Г. Ц. Д. му е продала имота. След това въззивният съд проследява назад във времето веригата на предходните сделки с имота, за да установи, че В. Г. В. е изначален праводател на заявените от касатора права. Посочил е също, че за нейните права по наследство, делба и давност е съставен представеният констативен нотариален акт № 14/ 06.10.1992 г. и е съобразил, че близък по време е нотариален акт № 72/ 23.03.1992 г., със съставянето на който наследодателят на ответниците по касация е признат за собственик на имота. Въззивният съд е заключил, че след като всяка от страните разполага с титул за собственост, а приемството в правата на наследодателя на ответниците по касация и тези на изначалния праводател на касатора не се твърди (от касатора), всяка от страните следва да докаже своето право. Преценил е, че за владението, което е осъществявал наследодателят на ответниците по касация, а след неговата смърт – и ответниците по касация, доказателства има събрани (писмени – по договора от 19.06.1982 г. и гласни – чрез разпита на свидетелите П. и Б.), но за правата на изначалния праводател на касатора В. В. доказателства липсват. Това са мотивите въззивният съд да приеме исковете за основателни.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че в тази си част решението съответства на задължителните указания, дадени с цитираното вече тълкувателно решение и с тези, дадени с ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. на ОСГК на ВКС. Това изключва всяко основание за допускане на касационния контрол и по втората група повдигнати въпроси.
При този изход на делото и по аргумент от обратното от чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора остават и разноските, направени пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 145/ 17.03.2016 г. по гр. д. № 528/ 2015 г. на Софийски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.