4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
София,04.06.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1883/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. Г. Ч. от [населено място] срещу определение от 31.01.2013 г., постановено по ч. гр. д. № 289/2013 г. на Софийски градски съд, VІ-7 състав. С посоченото определение е оставена без уважение частната жалба на С. Ч. срещу разпореждане от 21.11.2012 г. по гр. д. № 30536/2012 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК против Ш. Х. А. в качеството й на [фирма].
В частната жалба се поддържат касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на определението и се прави искане за неговата отмяна и за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за отразените в заявлението суми, ведно с разноските.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с определението е разрешен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : Цесионерът по договор за цесия /съдържащ нотариална заверка на подписите и вписан в имотния регистър/ има ли качеството на ипотекарен кредитор спрямо длъжника на основание чл.99 вр. с чл.171 ЗЗД и има ли права по чл.417, т.6 ГПК.
Ответницата Ш. Х. А., действаща като [фирма] – [населено място], не заявява становище по допускане на касационното обжалване и по основателността на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по гр. д. № 30536/2012 г. е образувано пред Софийски районен съд по заявление на С. Г. Ч. за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу Ш. Х. А. в качеството на [фирма] за парични вземания в размер на сумите 16 899.40 евро – главница, и 638.40 евро – договорни лихви. В т.9 и т.12 на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от няколко документа по смисъла на чл.417 ГПК – договор за банков кредит спирнт № 010/547300/21.04.2009 г., договор за прехвърляне на вземане от 29.05.2012 г. и договор за ипотека № 176, т.І, рег. № 2410, дело № 160/2009 г. В т.14 на заявлението са изложени обстоятелства, че договорът за кредит е сключен между едноличния търговец – длъжник и „П. Б. /България/” АД; че вземанията по кредита са обезпечени с ипотека в полза на банката – кредитор, учредена от длъжника с договора по нотариален акт № 176; че кредитът е обявен за предсрочно изискуем като са останали непогасени главницата от 16 899.40 евро и дължимите договорни лихви; че с договора за цесия, надлежно съобщен на длъжника, банката – кредитор е прехвърлила на заявителката обезпечените с ипотека и подлежащи на принудително изпълнение вземания по кредита, за които е поискано издаване на заповед за незабавно изпълнение.
За да потвърди разпореждането на Софийски районен съд за отхвърляне на заявлението, Софийски градски съд е приел, че представените в заповедното производство документи не легитимират заявителката като кредитор с права по чл.417 ГПК. Въззивният съд е изходил от разбирането, че в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК съдът е ограничен от съдържанието на документа, посочен като основание за издаване на заповедта за изпълнение. Поради това, като се е позовал на обстоятелствата, че страни по договора за кредит и по договора за ипотека са длъжникът и първоначалният кредитор „П. Б. /България/” АД, а по договора за цесия с нотариална заверка на подписите – първоначалният кредитор /цедент/ и заявителката /цесионер/, въззивният съд е направил решаващия извод, че нито един от документите не удостоверява подлежащо на принудително изпълнение парично вземане в полза на заявителката срещу длъжника.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.
Поставеният в изложението правен въпрос – дали цесионерът по договор за цесия има качеството на ипотекарен кредитор на основание чл.99, ал.1 ЗЗД вр. с чл.171 ЗЗД спрямо длъжника с права по чл.417, т.6 ГПК, е относим към предмета на делото, но не е единствено обуславящ за неговия изход, каквото е изискването на чл.280, ал.1 ГПК. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение заявителката – частен жалбоподател е посочила като документи, които я легитимират като носител на претендираните в заповедното производство парични вземания, не само актът за ипотека /чл.417, т.6 ГПК/, но и договорът за цесия, сключен с първоначалния кредитор на длъжника. Съобразявайки съдържанието на заявлението, въззивният съд се е произнесъл по неговата основателност след преценка на всеки от представените документи. Отхвърлянето на заявлението е резултат от извода, че заявителката не се легитимира като кредитор на длъжника с права по чл.417, т.6 ГПК, тъй като актът за ипотека материализира договор за ипотека между длъжника и трето лице – негов кредитор, респ. че договорът за цесия също не удостоверява подлежащо на принудително изпълнение вземане към длъжника, основано на документ по чл.417, т.3 ГПК, доколкото длъжникът не е страна по него. При така направените изводи касационното разглеждане на въпроса дали актът за ипотека легитимира заявителката като носител на права по чл.417, т.6 ГПК няма да доведе до друг изход на делото, което сочи на неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с която е обосновано приложното поле на касационното обжалване. По въпроса може ли цесионер, на когото с договор за цесия с нотариална заверка на подписите е прехвърлено вземане, да получи заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника въз основа на договора за цесия като документ по чл.417, т.3 ГПК, съществува задължителна практика, обективирана в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 768 от 03.11.2010 г. по ч. т. д. № 707/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. С посоченото определение Върховният касационен съд се е произнесъл, че договорът за цесия не съставлява изпълнително основание по чл.417, т.3 ГПК и въз основа на него не може да се уважи заявление на цесионера за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника, тъй като той удостоверява отношенията цедент – цесионер и не удостоверява задължението на длъжника, съответно вземане на цесионера към длъжника. Даденото разрешение е напълно относимо към разрешените с обжалваното определение правни въпроси, доколкото заявителката се е легитимира като кредитор в производството по чл.417 ГПК преди всичко с договора за цесия, с който първоначалният кредитор по договора за кредит „Банка П. /България/” АД й е прехвърлил вземанията си по кредита към посочения в заявлението длъжник. Наличието на задължителна практика, която се възприема от настоящия състав на ВКС, не може да се допусне касационно обжалване на поддържаното основание – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поради недопускане на касационното обжалване следва да се върне на жалбоподателката сумата 328 лв., внесена с преводно нареждане от 04.04.2013 г. по сметка на ВКС като държавна такса за разглеждане на жалбата.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 31.01.2013 г., постановено по ч. гр. д. № 289/2013 г. на Софийски градски съд, VІ-7 състав.
Да се върне на С. Г. Ч. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], ж. к. „Надежда-І”, [жилищен адрес] срещу [населено място], сумата 328.00 лв. /триста двадесет и осем лв./, внесена с преводно нареждане от 04.04.2013 г. по сметка на ВКС като държавна такса за разглеждане на частна касационна жалба по ч. гр. д. № 289/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :