6
6
Определение по т. д. № 3280/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 3280/13 на ВКС, ТК, І-во отд. P. 1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
София, 21.05.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 3280 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от П. А. И. от [населено място], чрез адв. Й. Д. срещу въззивно решение № 263/13.02.2013 г. по в. гр. д. № 3685/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 26.06.2012 г. по гр. д. № 44/2012 г. С последното, П. А. И. е бил осъден на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ да заплати на Застрахователна компания [фирма], [населено място] сумата 40 000 лв., представляваща заплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” за причинени неимуществени вреди от настъпило на 11.08.2008 г. пътно транспортно произшествие, при което била причинена смъртта на пешеходеца М. Г. Н..
В касационните жалби се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.
Касаторът е обосновал допустимост на касационното обжалване по приложно поле с процесуалноправни и материалноправни въпроси, като е посочил, че счита наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма] в писмен отговор взема становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Софийски апелативен съд е приел, че по отношение на деянието, причинната връзка и дееца е безспорно установено, че на 11.08.2008 г. П. И., управлявайки лек автомобил в [населено място] е прегазил лежащия на пътното платно пешеходец М. Г. Н., от което ПТП е последвала смъртта на последния.
Не се е спорило, че застраховател по „Гражданска отговорност” е ЗД [фирма], както и че на 07.10.2011 г. застрахователят е заплатил на майката на пострадалия обезщетение в размер на 40 000 лв.
Пред въззивния съд спорният въпрос е бил свързан с признанието на ответника и с доказване на фактите, свързани с основанието, въз основа на което се е претендирало заплащане от делинквента на вече платено от застрахователя на наследниците на пострадалия застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди.
Не е било спорно, че с отговора на исковата в молба на основание чл. 131 ГПК / стр. 55/ ответникът е посочил, че признава обстоятелствата, изложени в исковата молба и не оспорва изплащането на исковата сума. В последствие, процесуалният пълномощник на ответника с молба от 21.03.2012 г. /стр. 67/ е депозирал нов отговор на исковата молба, в който заел позиция, че не се поддържа предишния, въвежда се оспорване на определени факти и се прави възражение за разглеждане на производството по общия ред.
По тази молба е налице произнасяне с определение от 09.05.2012 г., с което е прието, че е недопустимо оттегляне на признанието и депозиране на нов отговор след срока, взето е отношение по въведените възражения, които съдът е счел за преклудирани, като е предоставил възможност на ищеца да представи искани с исковата молба доказателства, приемайки че ще разгледа делото по общия ред.
Софийски апелативен съд е посочил, че е доказано основанието по чл. 274, ал. 1, пр. 1 КЗ, тъй като ответникът след настъпването на ПТП е избягал от местопроизшествието, и виновно се е отклонил от проверката за алкохол, наркотично вещество или негов аналог. Съдът се е позовал на съдебния акт по наказателното дело, по което е било одобрено споразумение, с което ответникът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3 НК и му е наложено наказание лишаване от свобода, в чиито диспозитив е посочено, че извършителят е избягал от местопроизшествието, както и на направеното признание на обстоятелствата по исковата молба от ответника с писмения отговор.
Жалбоподателят е изброил четири правни въпроса в своето изложение, след което е цитирал съдебна практика, твърдейки че решението на САС противоречи на практиката на ВКС и на съдилищата.
По поставения първи материалноправен въпрос: „Фактът на напускане на местопроизшествието представлява ли виновно отклонение от проверка за алкохол и самостоятелно основание за регресен иск по чл. 274, ал. 1 КЗ?” е налице общото основание за селектиране на касационните жалби, а именно произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Този въпрос се включва в предмета на спора и обуславя решаващата воля на съда, обективирана в съдебния акт. Недоказано е обаче основанието по т. 1 на чл. 280 ГПК, поради липса на обосноваване на кой точно съдебен акт противоречи от изброените и в какво се състои различното разрешение. В решение № 183/22.11.2010 г. на ВКС, ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, въпросите, по които е допуснато касационно обжалване са свързани с тежестта на доказване на виновно отклонение на причинителя на деликта от проверка за алкохол, и дали напускането на мястото на произшествието, поради необходимост от оказване на болнична помощ, може да се приеме за виновно отклонение от проверка за алкохол, във връзка с приложимост на чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ.
В конкретния случай, поставеният правен въпрос е различен от тези, които са намерили разрешение по това дело, тъй като в настоящото производство не е бил поставян въпросът за причините за напускане на местопроизшествието, предвид безспорността на този факт. Застрахователното дружество е въвело определени твърдения в исковата молба, обосновавайки, че чрез напускането на мястото на произшествието водачът виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотични вещества и др., обосновавайки регресния си иск, а ответникът е посочил в писмения си отговор, че признава изцяло обстоятелствата по исковата молба и не оспорва последвалото плащане.
Не би могло да се преценява и даденото разрешение с решение № 113/2012 г. на ВКС, ТК, тъй като акцентът му е свързан с доказването на елементите от фактическия състав на регресното право. Докато в конкретния случай, въз основа на процесуалните действия на ответника чрез депозирания от него писмен отговор, съдилищата са приели, че този факт вече не се нуждае от доказване. Съгласно мотивите на приложеното влязло в сила решение № 481/13.02.2009 г. по гр. д. № 1994/2008 г. на СГС, застрахователят следва да докаже виновното отклонение от проверка за употребен аклохол, като съдът след преценка на данните по протокола от П.Т.П е преценявал кои факти и от кого са доказани.
По следващият процесуален въпрос, обхващащ правните последици при признание на факт, и за разликата с признанието на иска, както и за ролята и поведението на съда при направено признание – за „служебна преценка дали признатото право противоречи на закона”, и за възможността за даване на указания на ответника относно значението на направеното признание – не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В процесуалния закон е направено ясно разграничение между признание на иска и признание на факти /чл. 175/, известни са и правните последици при всяко едно от тях, както и правата и задълженията на участниците в съдебното производство. Макар и с писмения отговор ответникът да е признал иска, след като ищецът – застрахователното дружество е упражнил своето право, съобразно чл. 237 ГПК първоинстанционният съд, след проверка по чл. 274, ал. 3 ГПК е приложил съответните процесуални норми, свързани с постановяване на съдебния акт.
В изложението не е обосновано съществуващо противоречие по този въпрос, нито е аргументирано, защо се счита, че съдът е следвало да направи разграничение между видовете признание, и защо е следвало да се указва на страната последиците от подобно процесуално поведение и пр. Съдебният акт на въззивния съд е мотивиран, обсъждани са всички приложени по делото доказателства, доводи и възражения на страните, разбира се като е бил съобразено и направеното признание на иска още с отговора на исковата молба. Признанието на иска съставлява проява на диспозитивното начало. С него съответната страна се разпорежда със своето право на защита по висящ процес, а изричната норма на чл. 237, ал. 4 ГПК постановява, че признанието на иска не може да бъде оттеглено. Не е необходимо чрез допускане до касационно обжалване да се отговаря по настоящия правен казус за възможностите за признание на иска пред въззивната инстанция или касационния съд, тъй като не сме пред подобна хипотеза.
Поддържаното основание по този въпрос по чл. 280, т. 3 ГПК не е мотивирано, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото.
Въз основа на изложеното, настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК.
Поради изложеното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 263/13.02.2013 г. по в. гр. д. № 3685/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: