5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
София, 13.06.2014 година
Върховният касационен съд,Първо гражданско отделение,в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3009 от 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. В., Ц. С. Б. и Н. С. Н. срещу въззивното решение на Плевенския окръжен съд, постановено на 20.12.2013г. по гр.д.№1008/2013г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е допусната делба на дворно място-УПИ от 220кв.м., находящо се в [населено място], съставляващо парцел VІІ-1572 в стр.кв.97 по плана на града, заедно с построените в него жилищна сграда, лятна кухня и стопанска постройка, както и в частта, с която е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК н.а.№113,том ІІІ, рег.№4256, н.д.№496/2012г. на нотариус при ПРС И. И., с който касаторите са признати за собственици на този имот по давностно владение.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към подадената касационна жалба се сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса ползва ли се констативният нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка, с който се признава право на собственост върху недвижим имот с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК относно принадлежността на правото на собственост и при оспорване на тази констатация, чия е доказателствената тежест-на лицето, което се легитимира с нотариалния акт или на оспорващата страна. Поставят и въпроса приложими ли са в делбеното производство общите правила на чл.154 ГПК и може ли отмяната на констативен нотариален акт, издаден по реда на чл.587, ал.2 ГПК да бъде постановена чрез въвеждане на отрицателен юридически факт в производството по делба на наследство, т.е. въвеждането на оспорване на акта под формата на възражение достатъчно ли е да обоснове правото на собственост на предявилите иска лица върху имота.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.2 ГПК съделителите М. Т. М. и Т. Т. С. изразяват становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане до касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
В обжалваното решение е прието, че ищците и ответниците са наследници на Ц. И. И., починала през 1991г., съпругът на която Н. В. Т. е починал през 1983г. Двамата съпрузи са оставили свои законни наследници-три деца-С. В./починал/, В. В./починала/ и М. М. /починала/, всички притежаващи по 1/3 ид.част от наследството. Прието е , че тези наследници по право на заместване се наследяват както следва: от наследниците на С. В.-ответниците С. А. В., Ц. С. Б., Н. С. Н., ищеца И. Г. Х.-преживял съпруг на В. В. и ищците М. Т. М. и Т. Т. С.-наследници на М. М.. Прието е като безспорно между страните, че след смъртта на Н. В. с решение по делбено дело №1962/1988г. на Плевенския районен съд процесният недвижим имот е поделен, като е поставен в дял на преживялата съпруга Ц. И. И., считано от влизане на решението в сила-03.02.1989г. По отношение на представения по делото н.а.№113, том ІІІ, рег.№4256, н.д.№496/2012г., с който С. А. В., Ц. С. Б. и Н. С. Н. са признати за собственици по давност на процесното дворно място въззивният съд е приел, че наличието на констативен нотариален акт, издаден въз основа на извършена обстоятелствена проверка, по никакъв начин не предопределя правните изводи за действителното наличие на правото на собственост в патримониума на съответната претендираща страна. Прието е, че констативният нотариален акт може да бъде оборен с всички допустими от ГПК доказателствени средства, в това число и със свидетелски показания, тъй като съгласно ТР №11/2012г. от 21.03.2013г. такъв нотариален акт не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179,ал.1 ГПК относно констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост.
Изложени са съображения, че сънаследник, респ. съсобственик, може да придобие по давност останал в наследство /съсобствен/ недвижим имот, ако упражнява фактическа власт върху него повече от 10 години и ако е отблъснал фактическата власт на другите сънаследници /съсобственици/, като се смята, че упражнявайки фактическа власт върху целия имот сънаследникът /съсобственикът/ владее своята идеална част и държи частите на останалите сънаследници /съсобственици/. Прието е, че за да се приеме, че владее целия имот само и изключително за себе си, необходимо е този сънаследник да е противопоставил на останалите своето намерение за това. Изложени са съображения, че обикновеното неползване на имота не води до изгубване на правото на собственост, а неупражняването на фактическата власт само по себе си не представлява отказ от права, както и че манифестирането на намерение да се свои имота е същественият елемент от предвиденото в чл.79 ЗС придобивно основание, а промяната в намерението, с което сънаследникът упражнява фактическата власт върху имота следва да бъде демонстрирана по категоричен начин и не може да се предполага.
Изложени са съображения, че фактът на еднолично ползване на целия имот от ответниците със съзнанието, че считат имота за свой не са достатъчни за доказване на твърдението за придобивна давност, тъй като наследникът, който се позовава на придобивна давност трябва, съгласно чл.154 ГПК да докаже не само, че е ползвал имота, но и че е променил намерението си и е завладял частите на сънаследниците, която промяна трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия, които да станат достояние на останалите съсобственици и да показват несъмнено, че наследникът, който упражнява фактическата власт отрича техните права върху имота и го държи само за себе си. Прието е, че в случая нито от показанията на разпитаните свидетели, нито от другите ангажирани по делото доказателства се установява този съществен елемент от предвиденото в чл.79 ЗС придобивно основание, а именно, съделителите С. А. В., Ц. С. Б. и Н. С. Н. да са демонстрирали пред останалите сънаследници, а именно пред М. Т. М. и Т. Т. С., намерението си да своят целия имот и да са отблъснали по някакъв начин владението на последните. Прието е, че е установено само, че съделителите С. А. В., Ц. С. Б. и Н. С. Н. са ползвали имота, но няма данни промяната в основанието да е дошла до знанието на останалите сънаследници, нито те да не са били допускани до имота. Изложени са съображения, че необезпокояваното ползване на имота не е факт, който да доказва владелчески действия, насочени срещу сънаследниците, защото не отговаря на изискването за несъмненост на владението.
По отношение на доказателствената тежест въззивният съд е приел, че при направено оспорване на обстоятелството, че ответниците по иска не са придобили имота по давностно владение, предявилите иска лица са въвели отрицателен факт, доказването на който не може да им се вмени в тежест, а напротив-другата страна, т.е. позоваващите се на нотариалния акт лица, следва да докажат положителния факт, че са станали собственици по давностно владение.
Така изложените от въззивния съд съображения изцяло съответстват на указанията по приложението на материалния и процесуален закон, дадени в ТР №11/2012г. от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК и ТР №1/2012г. от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС. Отчетено е обстоятелството, че имотът е поставен в дял на наследодателката Ц. И. И. с влязло в сила решение по извършване на делбата и приложение намира разгледаната в ТР №1/2012г. от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС хипотеза, при която съсобствениците са започнали да владеят своята идеална част, но да държат вещта като обща, като е прието, че ако тези съсобственици се позовават на придобивна давност за чужда идеална част, те трябва да докажат при спор за собственост, че са извършили действия, с което са обективирали спрямо останалите съсобственици намерението да владеят техните идеални части за себе си. Отчетено е и обстоятелството, че решението, с което имотът е поставен в дял на наследодателката Ц. И. И., легитимира като собственици всички нейни наследници по закон, в който случай приложение намира правилото,посочено в ТР №11/2012г. от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС, съгласно което когато и двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове за собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка, вкл. и с влязло в сила решение/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.
Поставените от касаторите въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане до касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
С оглед изхода на спора и по реда на чл.78, ал.4 ГПК в полза на ответниците по касационна жалба следва да бъде присъдена сумата 500лв., представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 20.12.2013г. по в.гр.д.№1008/2013г. по описа на П. в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е допусната делба на дворно място-УПИ от 220кв.м., находящо се в [населено място], съставляващо парцел VІІ-1572 в стр.кв.97 по плана на града, заедно с построените в него жилищна сграда, лятна кухня и стопанска постройка, както и в частта, с която е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК н.а.№113,том ІІІ, рег.№4256, н.д.№496/2012г. на нотариус при ПРС И. И., с който касаторите са признати за собственици на този имот по давностно владение.
ОСЪЖДА С. А. В., Ц. С. Б. и Н. С. Н. да заплатят на М. Т. М. и Т. Т. С. сумата 500лв. /петстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: