О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
София, 13.03.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №7680 /2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. М. И. от [населено място], подадена чрез адв. М. от САК, срещу въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 30.01.2013г. по в.гр.д.№ 10784/2012г., с което е потвърдено решение от 18.04.2012 г. на СРС, ІІ Г.О., 56 състав, постановено по гр. дело № 24462 по описа за 2006г. С последното е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. М. И. иск за заплащане на обезщетение по чл.75 от К., съгласно редакцията му преди изменението му с Допълнение № 2 и Допълнение № 5, в размер на 14 000 лв., предявен срещу ДП „Ръководство на въздушното движение”.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска изцяло.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по съществени за изхода на спора въпроси. Посочва като такива въпросите : 1/ “ допустимо ли е да се искадопълване на решението в случаите, в които исковата молба е отхвърлена изцяло, като съдът не се е произнасял по същество по предявените в нея основания, приемайки, че последните са били предмет на влязло в сила решение , постановено от друг съд или може да се ползва само редът за обжалване на самото отхвърлително решение”; 2/” допустимо ли е съдът да приема, че е налице тъждество между съдебни решения без да разглежда по същество основанията, на които те са предявени” и 3/” Допустимо ли е предявяването на едно искане на различни основания в отделни искови производства”. Обосновава наличието на основанието по чл.280 т.1 ГПК с твърдението, че въззивното решение противоречи на ТР№54/23.06.1986г. на ОСГК на ВС, в което ВС обръща внимание на правото на страните да предявят едно и също искане на различни основания. Счита, че е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК, тъй като произнасянето по касационната жалба според касатора ще допринесе до “внасяне на по-голяма яснота и на правилна съдебна практика по въпросите, свързани със силата на присъдено нещо на съдебни решения по отношение на друг съдебно предявен спор”.
Ответната страна ДП „Р.” в писмен отговор, подаден в законоустановения срок, взема становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за заплащане на обезщетение по чл.75 от К., съгласно редакцията му преди изменението му с Допълнение № 2 и Допълнение № 5, в размер на 14 000 лв., предявен срещу ДП „Р.”. С исковата молба ищецът е поддържал, че съгласно чл.75 от К., подписан на 30.07.1996 г., действащ при ответника, при прекратяване на трудов договор, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия, независимо от основанията за прекратяване, му се изплаща обезщетение в размер на последната му брутна месечна работна заплата, умножена по броя на отработените години в ДП „Р., но не по-малко от сумата на три брутни работни заплати. Поддържал е също, че последващите изменения на чл.75 от К. с Допълнение № 2 и Допълнение № 5, т.2 (за създаване на нов чл.75а) са недействителни, като влизащи в противоречие с разпоредбата на чл.222, ал.3, във вр. с чл.228, ал.2 от КТ, както и на разпоредбите на чл.328, ал.1, т.10 и чл.50, ал.2 от КТ. С оглед изложеното е претендирал на основание чл.75 К. в редакция преди посочените допълнения ответникът да бъде осъден да заплати дължимото обезщетение в размер 14000лв. За да приеме иска за неоснователен, въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между Е. М. И. и ДП „Р.” е прекратено на 12.11.2001 г. на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ; че съгласно чл.75 от К., подписан на 30.07.1996 г., действащ при ответника, при прекратяване на трудов договор, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия, независимо от основанията за прекратяване, му се изплаща обезщетение в размер на последната му брутна месечна работна заплата, умножена по броя на отработените години, но не по-малко от сумата на три брутни работни заплати; че с допълнение № 2 към К. е предвидено, че чл.75 не важи за работници и служители, навършили 55 години за жени и 60 години за мъже и продължаващи да работят, като е дадена възможност до 15.12.1997г. на всички, които са навършили съответната възраст, да ползват правата си по чл.75 от К.; че с допълнение № 5/7.11.2000 г. текстът на чл.75 от К. е изменен по следния начин: „чл.75. При прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо по коя категория труд, както и за инвалидност по реда на чл.222, ал.2 и ал.3 от КТ и по условията на чл.68 и чл.71 от КЗОО, на работника или служителя се изплаща обезщетение в размер на последното му получено месечно брутно трудово възнаграждение за отработен пълен месец, умножено по броя на годините трудов стаж в Р. след 1.01.1969г. Обезщетението се изплаща след депозирано заявление пред работодателя в 30-дневен срок от датата на придобиване на правото.”. С т.2 на допълнението е създаден нов чл.75а, съгласно който “договорените обезщетения, визирани в чл.75 от К., не се дължат и не се изплащат на работници и служители, които не са се възползвали от него в месеца, в който са придобили право на пенсия по реда на чл.68 и чл.71 от КЗОО, както и за тези, които са придобили и не са се възползвали от него по отменения Закон за пенсиите”. С Допълнение № 5 е отменено Допълнение № 2 от К.; че ищцата се е присъединила към К. със заявление от 30.10.2001г. Въззивният съд е констатирал и това, че с влязло в сила решение, постановено от СРС по гр. дело № 8752/2006 г., е отхвърлен предявеният от Е. М. И. и други ищци срещу ДП „Ръководство на въздушното движение” и синдикални организации иск по чл.60 от КТ за прогласяване недействителността на посочените по-горе Допълнение № 2 и Допълнение № 5, т.2, като е налице пълна идентичност на основанията на иска по чл.60 от КТ с твърденията за недействителност на Допълнение № 2 и Допълнение № 5, т.2. към К., заявени в исковата молба за заплащане на обезщетението по чл.75 от К. в размер на 14 000 лв.Съобразно изложеното е обосновал извод, че спорът между страните относно действителността на Допълнение № 2 и Допълнение № 5, т.2 към К. е разрешен с влязло в сила решение и не може да бъде преразглеждан от настоящия съд на основание чл.220 и чл.221 от ГПК (отм.), че съгласно въпросното решение измененията на чл.75 от К. са валидни, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата не е действала разпоредбата на чл.75 от К. в нейната първоначална редакция и същата няма право на обезщетение на основание тази разпоредба.
При тези мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не сочи конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. По поставените в изложението въпроси съдът не е излагал нито фактически, нито правни съображения, нито е обосновал решаващия си извод въз основа на факти и съображения, относими към такива въпроси. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС на РБ от 19.ІІ.2010 г.
Касаторът не е обосновал и твърдението си за наличие на допълнителните предпоставки, поддържани от него – тези по т.1 и т.3 на чл.280 ГПК. На първо място поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставените с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси в противоречие със задължителната съдебна практика, но нито представя, нито сочи такава, за да може поддържаната от него теза да бъде обсъдена и да се прецени нейната основателност. Позовава се единствено на противоречие на въззивното решение с ТР№54/23.06.1986г. на ОСГК на ВС, но не излага доводи, в какво се състои това противоречие, не се основава и на конкретни правни разрешения на въззивния съд. При това положение за настоящата инстанция е невъзможно да се произнесе по въпроса дали е налице такова противоречие, а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС указания, ВКС е обвързан от съображенията на касатора, съдържащи се в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК вкл. досежно поставения въпрос и сочената практика, по отношение на която се поддържа, че обосновава противоречиво разрешаване на въпроса. ВКС не разполага с правомощието служебно нито да формулира въпроса, който по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, нито да издири служебно съдебна практика по този въпрос. В случая, както вече беше отбелязано, не се сочи конкретно в кои съдебни актове и на кои съдилища е формирано становище по поставените от касаторите въпроси, което да противоречи на изразеното от въззивния съд, нито кои конкретно правни действия на съда са в противоречие с разрешенията на посоченото тълкувателно решение. Освен това поставените от касаторите въпроси нямат значение за крайния изход на спора, тъй като не обуславят правните изводи на въззивния съд за неоснователност на предявения иск. На следващо място основание за допускане на касационно обжалване на основание т.3 на чл.280 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но на основание чл.78 ал.8 ГПК същият следва да се осъди да заплати на ответника по касационната жалба сумата 150лв. юрисконсултско възнаграждение.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 30.01.2013г. по в.гр.д.№ 10784/2012г.
ОСЪЖДА Е. М. И. от [населено място] да заплати на ДП „Р.” на основание чл.78 ал.8 ГПК сумата 150лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: