О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
Гр. С.,19.06.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 18.04.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 66/2018 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД Б. В. И. Г. АД, депозирана на 03.05.2017 г., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1785/20.03.17 г. по в.гр.д. № 11982/2016 г. по описа на Софийския градски съд, II-Г състав, с което е потвърдено решение № II-231-32 от 20.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 37612/2012 г. по описа на Софийски районен съд, ІІ ГО, 123 с-в, в частта за отхвърляне на предявения от касатора против ЗАД А. АД иск с пр. осн. чл.213 ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 2 801.25 лв. до претендираните 23 650 лв. В жалбата се поддържа наличие на основанията на чл.281 т.3 ГПК за касиране на решението в указаната част, поради процесуалноправна и материалноправна незаконосъобразност и необоснованост, по подробно изложени съображения. Моли се решението да бъде отменено, ведно с присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси:
I. 1/ Какво е задължителното съдържание на доклада по делото и длъжен ли е съдът да разпредели доказателствената тежест за конкретните факти от предмета на делото и да укаже на страните за кои конкретни факти носят доказателствената тежест, както и за кои конкретни факти от предмета на делото не сочат доказателства; 2/ Как следва да процедира въззивният съд, когато първоинстанционният съд не е направил доклад по делото, не е разпределил тежестта на доказване и не е указал за кои конкретни факти страните не сочат доказателства и в частност – следва ли въззивният съд, поправяйки процесуалните пропуски на първостепенния съд, да приеме представено пред въззивната инстанция писмено доказателство; 3/ Преклудирано ли е правото за сочене на доказателства пред въззивната инстанция, ако пред първоинстанционния съд страните са приели доклада без възражения, въпреки, че същият не е изготвен по правилата на чл.146 ГПК. По първите три въпроса се твърди противоречие с решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК, а именно – по гр.д.№ 1127/2010 г. на IV ГО, по т.д.№ 907/2011 г. на I ТО и по гр.д.№ 56/2010 г. на IV ГО, като основанието за достъп до касация е това по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
II. 4/ Налице ли е надлежно въведено възражение за запазени части, ако ответникът не е определил същите по вид и стойност, а се е ограничил бланкетно да посочи, че “тъй като автомобилът не е погинал напълно, размерът на обезщетението следва да бъде, колкото е действителната стойност на повредената вещ към момента на събитието, намалена със стойността на запазените части на същата”. Следва ли в тази връзка на ответника да бъдат дадени указания да конкретизира възражението си; 5/ Как следва да се определи стойността на запазените части: а/ в процент спрямо действителната стойност на МПС, б/ като стойност на увредения автомобил в цялост, т.е. – сумата, срещу която същият може да бъде продаден в състоянието, в което се намира, доколкото такава е застрахователната практика, а и това се установява от приложения към въззивната жалба договор, в/ като стойност, на която увреденият автомобил може да бъде продаден като скрап, тъй като не всяка запазена част може да се реализира на вторичния пазар, а и не може да се очаква застрахователят да се превръща в търговец на резервни части втора употреба. Сочи се, че по последните два въпроса няма формирана задължителна практика на ВКС, като те само са засегнати в мотивите на определение по т.д.№ 2662/2013 г. на II ТО и цитираното в него решение по т.д.№ 469/2012 г. на ІІ ТО, но по иск с правно основания чл.226 ал.1 КЗ /отм./, поради което е налице основанието за селектиране на жалбата до разглеждане по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник с мотивиран писмен отговор оспорва наличието на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията за редовност.
След мотивирано и пълно обсъждане на оплакванията във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съставът на въззивния съд е приел следното:
Между страните не спорно, че ищецът – настоящ касатор, е изплатил обезщетение в размер на 86 150 лв. /100 % от застрахователната стойност/ за тотална щета на застрахования автомобил по застраховка БОНУС КАСКО, увреден при ПТП, в полза на правоимащото лице – Г. ТРАНС О.. Ответното дружество – застраховател по ЗГО на виновния водач, е признало регресната претенция до размер на 59 785 лв. /погасени чрез прихващане/, като оспорва дължимостта на разликата, част от която е предмет на настоящия правен спор.
От заключението по назначената САТЕ се установява, че средната пазарна стойност на причинените щети към момента на увреждането е 73 270.13 лв., а действителната пазарна стойност на автомобила към същия момент е била 83 415 лв., т.е. налице е тотална щета. Останали са и множество запазени части, чиято стойност възлиза на 20 853.75 лв. – 25 % от действителната стойност на автомобила към датата на плащане на застрахователното обезщетение – 18.11.2010 г. Горното се потвърждава и от повторното /допълнително/ заключение на друго вещо лице, неоспорено от страните и прието от съда. В него запазените авточасти са остойностени поотделно и в процентно съотношение, като е установено, че възлизат на по-голяма сума, но с оглед реализацията им на вторичния пазар, е потвърдено като коректно дадено първоначалното заключение в тази част. При тези данни въззивният съд е приел, че при спадане на сумата от 20 853.75 лв. и ликвидационните разноски, искът по чл.213 ал.1 КЗ /отм./ правилно е бил уважен от районния съд до размер на 2 801.25 лв.
За неоснователни са счетени оплакванията на ищеца във връзка с приложението на чл.266 ал.3 ГПК, поради непълнота на доклада, извършен от първоинстанционния съд, а новото доказателствено искане /за приемане на договор за покупко-продажба на увредения автомобил при цена 12 922 лв./, относимо към остойностяване на запазените части и опровергаване на даденото експертно заключение, е прието за несвоевременно направено и съответно – преклудирано.
Настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По първата група въпроси, формулирани в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, съдът намира следното: Непълнотата на доклада във връзка с разпределение на доказателствената тежест в процеса и указване за кои факти страните не сочат доказателства представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, но има значение в случая, когато делото е останало неизяснено от фактическа страна, в този смисъл ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2. В хипотезата по конкретното дело с исковата молба и отговора й страните са ангажирали доказателства, именно съобразно тежестта, която носят, като всяка от тях е поискала назначаване на САТЕ и е поставила съответните относими към предмета на спора задачи, допуснати от съда. Поради това не са налице пропуски на първата инстанция от значение за изхода по спора, които въззивната да е била длъжна да поправи, при направено оплакване в този смисъл във въззивната жалба. Предвид изложеното, не са налице общите и допълнителни селективни основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените процесуалноправни въпроси.
Втората група въпроси обобщено се отнасят до това, как се определя размерът на застрахователното обезщетение при тотална щета в случая, когато са останали запазени части и как следва да се предяви възражението за приспадането им. Извън съответните правила, находящи се в КЗ /отм./, по които има и трайно установена практика на ВКС, първите въпроси са изцяло фактически и не касаят тълкуването и прилагането на конкретна правна норма. Поначало установяването на размера на доказания по основание иск е служебно задължение на съда /арг. от чл.162 ГПК/, което се проявява, когато страните не са ангажирали нужните доказателства. Спадането на стойността на запазените части при определяне на застрахователно обезщетение за тотална щета е израз на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, за чието спазване съдът следи. Не се касае за насрещно вземане, поради което правилата за предявяване на възражение за прихващане не са приложими и не е необходимо предварително уточняване на броя, вида и стойността на запазените части на погиналия застрахован автомобил. Освен това, липсата на задължителна съдебна практика по поставените въпроси не доказва значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По изложените съображения съдът намира за неустановени кумулативно изискуемите предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, на които касаторът се позовава.
С оглед така формирания извод за неоснователност на искането за селектиране на касационната жалба за разглеждане по същество, в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените за защитата му пред тази инстанция съдебно-деловодни разноски, а именно юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1785/20.03.17 г. по в.гр.д. № 11982/2016 г. по описа на Софийския градски съд, II-Г състав.
ОСЪЖДА ЗД Б. В. И. Г. АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на ЗАД А. АД с ЕИК[ЕИК] сумата 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: