О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
София, 07.07.2009 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 224/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Ф” О. , гр. Б. срещу решение № 133 от 27.11.2008 г. по т. д. № 221/2008 г. на Бургаски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 177 от 18.06.2008 г. по т. д. № 362/2003 г. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от “Ф” О. , гр. Б. против ”Е” ЕО. , гр. Б. и Е. “Г”, гр. Б., при условията на солидарност и при участието на трето лице-помагач на страната на едноличния търговец, искове: за сумата 20 000 евро – обезщетение за вреди от лошо изпълнение на договор за превоз, изразяващи се в стойността на повредената стока /гъби/; за сумата 2 500 лв. – авансово платено възнаграждение за превоз и сумата 500 евро – обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху първата сума за периода от 23.10.2002 г. до датата на завеждане на исковата молба.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според касатора, изводът за погасяване на претенциите по давност е направен без да са взети предвид показанията на свидетеля – италиански гражданин, осъществил получаването на процесната стока, като са кредитирани единствено обясненията на ответника-едноличен търговец и посочения от него свидетел, както и писмените доказателства – тахошайби, по отношение разчитането на които допуснатата техническа експертиза представлява в действителност писмено свидетелство показание, доколкото е ползвала трето лице – служител на “Т” О. , гр. Б.. Релевирано е и оплакване за неправилно приложение на материалния закон във връзка с възражението за давност, тъй като не е отчетен фактът, че в случая е налице несъщински спедиционен договор и поради това следва да бъде приложена общата петгодишна давност, а не кратката едногодишна давност, както и че е налице хипотезата на пълна липса на стоката по смисъла на чл. 32, ал. 1, б. “б” от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (СМR), при която давността започва да тече от друг момент.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал допускането на касационното обжалване на въззивното решение с твърдението, че същото касае съществения материалноправен въпрос за прилагане на общата петгодишна, а не кратката едногодишна давност поради обстоятелството, че в случая е налице несъщински спедиционен договор, който въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд – решение от 14.03.2006 г. по т. д. № 588/2005 г. на Търговска колегия, І отделение. Освен това, според касатора, непроизнасянето на съда по приложимостта на чл. 32, ал. 1, б. “б” от Конвенцията, както и по оспорването на заключението на техническата експертиза, изготвено изцяло въз основа на записвания на шофьора-ответник и на мнение на трето лице, представлява съществен процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – Е. “Г”, гр. Б. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на постановеното от Бургаски апелативен съд решение, както и че депозираната срещу него жалба е неоснователна. Съображения в подкрепа на заявеното становище са развити в писмен отговор от 27.02.2009 г.
Ответникът “Е” ЕО. , гр. Б. и третото лице-помагач “Д” АД, гр. С. не заявяват становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила постановеното от Бургаски окръжен съд решение, въззивният съд е споделил изцяло изводите за неоснователност на предявените искове, като е приел, че по отношение на ответника “Е” ЕО. , гр. Б. отговорността за вреди не може да бъде ангажирана, предвид липсата на доказателства за сключен спедиционен договор с ищцовото дружество, а по отношение на ответника Е. “Г”, гр. Б. че претенцията за вреди от лошо изпълнение на сключения с ищеца превозен договор е погасена по давност. В тази връзка, съдебният състав е счел за приложима кратката едногодишна давност, тъй като в случая е налице хипотезата на чл. 32, ал. 1, б. “а” от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR). По основния спорен по делото въпрос за датата, на която товарът е бил предаден на фирмата-получател М. Фунги в гр. Г. въззивната инстанция е приела за установено, че това е датата 19.10.2002 г., а не твърдяната от ищеца дата – 23.10.2002 г., като се е позовала на неоспорените писмени доказателства – сигнализация за наличие в пристанищния комплекс Бари на стока за внос с дата 19.10.2002 г. и адресат Министерство на здравеопазването, Служба морска и въздушна здравна охрана-Бари с отбелязано разрешение за внос № 7* от 19.10.2002 г. и сертификат № 2* от 19.10.2002 г., издаден от същата служба; санитарно разрешително за внос на пресни манатарки с произход България, адресирано до фирма М. Фунги и отбелязване, че стоката е придружена със здравен сертификат и успешен резултат от анализите, назначени от Службата. От извършената съпоставка на посочените писмени доказателства със събраните по делото гласни доказателства и с данните от тахошайбите, разчетени от вещото лице от техническата експертиза чрез ползването на апаратура на лицензиран специалист за разчитане, въззивният съд е счел за доказано, че товарът е преминал митнически и фитоконтрол на 19.10.2002 г. и още същия ден е пристигнал в местопредназначението си в гр. Г. за разтоварване, като с оглед именно на тази дата е приел за изтекла едногодишната погасителна давност на претенцията за вреди от превоза.
С оглед мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.
Безспорно, поради това, че обуславят отхвърлянето на предявените срещу ответника Е. “Г” искове, поставените въпроси са от значение за изхода на спора, т. е. осъществена е главната предпоставка за допускане на касационно обжалване, предвидена в чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсват обаче допълнителните изисквания, специфични за поддържаните от касатора основания.
Преди всичко, не може да се счете, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на Върховен касационен съд. Цитираното решение по т. д. № 558/2005 г. на Търговска колегия, І отделение е постановено при фактическа обстановка, различна от тази по настоящото дело. Видно от мотивите на посочения акт, между страните е бил сключен конкретен договор за спедиция, по силата и в изпълнение на който дружеството-спедитор е сключило превозен договор от името на доверителя. Доколкото обаче съдът е преценил спедиционния договор като несъщински предвид съчетаването на спедицията с упълномощаване, е счел за приложима общата петгодишна давност, а не предвидената в чл. 366 ТЗ кратка /едногодишна/ погасителна давност, каквато е и давността по чл. 32, ал. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR). В случая обаче, въпросът дали е приложима общата или кратката погасителна давност при несъщинския спедиционен договор е ирелевантен, тъй като по делото е безспорно установено, че между ищеца “Ф” О. и ответника Е. “Г” е сключен превозен, а не спедиционен договор, както и че изобщо липсват доказателства за сключен договор с ответника “Е” ЕООД. С оглед на това, цитираното решение на Върховен касационен съд се явява неотносимо към процесния случай и не може да обоснове твърдяното противоречие като основание за допускане на касационно обжалване.
Неоснователно е и поддържаното от касатора становище за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на процесуалноправния въпрос за необсъждане приложимостта на разпоредбата на чл. 32, ал. 1, б.”б” от СМR Конвенцията и за оспорване заключението на техническата експертиза. Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият състав е дал отговор на направените в тази връзка доводи и възражения на дружеството-касатор, като е счел същите за неоснователни. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, са резултат от извършената от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата, която настоящият състав споделя напълно като обоснована и законосъобразна. Освен това, следва да се отбележи, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е свързан с приложимостта на разпоредби, които са напълно ясни и точни и не предизвикват необходимост от тълкуване, нито е налице противоречива или неправилна практика, чието преодоляване изисква допускане на касационното обжалване и ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед изложеното, настоящият състав приема, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 133 от 27.11.2008 г. по т. д. № 221/2008 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: