О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
София, 05.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4802/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№94312/18.7.2016 г., подадена от адв. В. Б. – процесуален представител на ищеца К. Р. П. от [населено място], против въззивно решение №4446/30.5.2016 г. по гр.д.№9502/2015 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., ІI-А състав.
С обжалваното решение е отменено решение №II-64-59/02.4.2015 г. по гр.д.№61598/2014 г. по описа на Софийския районен съд, II ГО, 64 състав, с което са уважени предявените от К. Р. П. против Общински културен институт „Д. на к. И.“ – С., обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ, и същите са отхвърлени.
Въззивната инстанция е приела, че твърденията на ищеца, че е изпаднал във фактическа грешка са неоснователни. Прието е също така, че с подаването на заявлението от 29.04.2014 г. служителят е поискал разрешаване ползването на платен годишен отпуск за 2012 г. и 2013 г., в размер на 42 работни дни за всяка година или общо 84 работни дни, като това обстоятелство безспорно се изяснява от показанията свидетелите Д. и Б.. Прието е, че и двамата свидетели безпротиворечиво са изяснили, че на въззиваемия е разяснен периода, за който ползва отпуска и кога трябва да се върне на работа. Поради това не е уважено направеното възражение, че Заповед № РД-15-76/07.05.2014 г. не била връчена на въззиваемия. Подобно задължение не е установено за работодателят, нито в КТ, нито в Наредбата за работното време, почивките и отпуските, тъй като в разпоредбите на чл. 173, ал. 1 от КТ и чл. 22, ал. 2 от НРВПО е предвидено, че платеният годишен отпуск се разрешава въз основа на писмено искане на работника или служителя до работодателя, то единственото задължение на работодателят е да уведоми служителя дали разрешава ползването на платения годишен отпуск, т.е. да го доведе до знанието на работника или служителя. Изложени са изводи, че работодателят е довел до знанието на служителя, както обстоятелството, че е разрешил ползването на отпуска, така и периода за упражняване на това право на служителя. Не е зачетено твърдението на ищеца, че мислел, че му е разрешено ползването и на платения годишен отпуск и за 2014 г., след като той лично е направил изрично писмено волеизявление, съобразно правилото на чл. 22, ал. 2 от НРВПО, в което заявява, че желае да му бъде разрешено ползването на платен годишен отпуск за 2012 г. и 2013 г. Поради това, доколкото работодателят не може принудително да наложи на служителя ползването на платен годишен отпуск, е прието, че е нелогично без изрично писмено волеизявление от страна на служителя, работодателят да даде разрешение за ползване на отпуск, който не е поискан.
Въззивната инстанция е приела, че работодателят е направил правилна преценка на критериите, предвидени в правилото на чл. 189, ал. 1 от КТ, позовавайки се на правните норми на чл. 125, чл. 126 и чл.190, ал.1, т.2 КТ, както и решение № 133 от 23.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5394/2014 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Съобразено е и, че служителят не се е явил на работа през един относително дълъг период от време – 04.09.2014 г. до 11.09.2014 г., тоест период от 6 работни дни, или повече от една работна седмица, както и обстоятелството, че той по никакъв начин нито е уведомил работодателя, нито е изложил друга обективна причина за отсъствието му.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че е налице основание за допускане на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, като не са обсъдени всички доводи и доказателства, представени от страните, засягащи наличието на дисциплинарно нарушение, неговата тежест и вината на служителя. Сочат се номера на решения на ВКС и тълкувателни решения. Поставя се и въпросът за погрешното възприятие на ищеца за размера на отпуска.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Общински културен институт „Д. на к. И.“ – София, посредством процесуалния си представител – адв. А. Т., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:
Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не са налице ясно и точно формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По естеството си изложението поставя фактически въпроси и касационни оплаквания, на които следва да се отговори едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса или въпросите от изложението към касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №4446/30.5.2016 г. по гр.д.№9502/2015 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., ІI-А състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: