О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
София, 24.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 2820/2015 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. Н. М., в качеството й на повереник на адв. Н. М. Н., против определение № 2335/30.01.2015 г. по ч. гр. дело № 15443/2014 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение жалбата му срещу определение от 16.04.2014 г. по гр.д. № 26174/2012 г. на Софийски районен съд, 26 с-в. С първоинстанционното определение производството по делото е прекратено на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.
В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Жалбоподателят заявява, че постановеният съдебен е акт е неправомерен и постановен в нарушение на чл. 6, ал.1 ЕКЗПЧ и чл. 47 ХОПЕС. Твърди, че въззивният съд е постановил съдебния си акт в нарушение на процесуалния закон, тъй като не е разгледал жалбата в открито съдебно заседание, извършил е нарушение на чл. 148 ГПК и не е осигурил достъп до делото. Изложени са доводи, че не е налице основанието по чл. 126 ГПК, тъй като ищецът има право да раздели претенцията си за парично вземане на части и да я предяви в отделни искове. Иска се обжалваното определение да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове. Прави се искане за произнасяне в открито заседание по частната жалба
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е посочено конкретно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разрешени от въззивния съд правни въпроси.
Ответникът по касационната частна жалба – Прокуратурата на Република България, е подал писмен отговор, чрез процесуалния си представител Ц. М., в който излага становище, че жалбата не следва да бъде допускана до касационна проверка, а по същество е неоснователна.
Ответниците по касационната частна жалба – ЗАД [фирма], П. И. Г., П. Й. Я., Д. Б. И.-П., М. И. С. и Държавата, чрез Министъра на финансите, не са изразили становище.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Първоинстанционното производство по гр. д. №26174/2012г. по описа на СРС, 43 с-в, е образувано по искова молба на Н. Н. М., чрез процесуалния му представител адв. М., срещу ЗАД [фирма], П. И. Г., П. Й. Я., Д. Б. И.-П., Прокуратурата на РБ, М. И. С. и Държавата чрез министъра на финансите с искане за солидарното им осъждане за сумата от 5100 лв. – част от вземане за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 800 000 лв. Първоинстанционният съд е приел, че обстоятелствата, на които е основан искът, са идентични с тези, изложени в исковата молба от 17.04.2012 г., по която е образувано гр.д. №18863/2012 г. на СРС, 24 с-в. Съдът е посочил, че се касае за предявени частични искове с искания за солидарно осъждане, по които са образувани двете дела, като е предявена част в размер на 5100 лв. При тези съображения с определение от 16.04.2014 г., постановено по гр.д. № 26174/2012 г., Софийски районен съд е прекратил производството. Въззивният съд съд се е произнесъл по подадената частна жалба на ищеца срещу първоинстанционното определение и е приел, че същото е валидно, допустимо и правилно. Посочил е, че съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в съда има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда. Наличието на висящ процес между същите страни за същия спор е отрицателна процесуална предпоставка – процесуална пречка за упражняване на правото на иск. Съдът се е обосновал като е посочил, че с частичния иск ищецът търси ограничена по обем защита – по част от размера на вземането – и си запазва възможността в последващ процес да търси защита в пълен обем, която е обусловена от обективните предели на силата на пресъдено нещо като правна последица на съдебното решение по частичния иск, а тези предели се разширяват, когато искът се отхвърля и силата на пресъдено нещо се формира по целия размер на вземането. Като е изходил от същността на частичния иск, въззивният съд е приел, че предявяването на множество частични искове е недопустимо, тъй като е лишено от правен интерес, който се свърза с еднократно предявяване такъв иск. В обжалваното въззивно определение изрично е посочено, че за произнасянето по допустимостта на предявения иск не е необходимо насрочване на открито съдебно заседание, като Софийски градски съд се е позовал на задължителната практика на ВКС, обективирана в определение № 434/16.06.2014г. по ч.гр.д. №678/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
По подадената частна касационна жалба, съдът намира:
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за това са следните:
В т. І от приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са изложени съображения за извършени процесуални нарушения при постановяване на обжалвания акт, които по същество представляват касационни основания и не могат да обусловят допускане до касационна проверка. Несъгласието с фактическите и правните изводи на съда, обективирано в заявлението, че „с тъй наречените мотиви, подписани от съдебния състав изцяло се изопачават и извращават фактическата и правната обстановка, описана в исковата молба и доказателствата по делото с цел да се имитират псевдомотиви за противозаконен отказ от правосъдие”, не е основание за допускане до касация. Твърденията за нарушения на императивни правни норми- чл. 121, ал. 4 КРБ, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК също представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество след евентуалното й допускането до касация.
В т. ІІ – 1 от приложеното изложение, жалбоподателят е формулирал въпрос, уточнен съгласно изискванията на т. 1 от ТР № 1/19.02.2009 г. на ОСГТК на ВКС, относно допустимостта на предявения последващ частичен иск между същите страни, на същото основание и за същото искане, по отношение на който се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК, позовавайки се на определение №2362/10.02.2009 г. по ч.гр.д. № 976/2009 г., по описа на СГС. Поставеният въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд, но не е налице твърдяното специално основание за допускане до касация. Не е налице противоречива практика, тъй като цитираното определение е постановено при различна фактическа обстановка, а именно обективираните в него дела са с различни ответни страни. Отделно по поставения въпрос Върховния касационен съд се е произнесъл с определение № 434/16.06.2014 г. по ч.гр.д. №678/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, като съгласно задължителните указания, дадени в т. 2 от ТР № 1/19.02.2009 г. на ОСГТК на ВКС, същото е задължително. На цитираното определение се е позовал и въззивният съд. Извършеното прекратяване на производството пред първа инстанция след като съдът е установил, че в същия съд е висящо друго производство, образувано по частичен иск между същите страни и на същото основание и за същото искане, което е по-рано образувано, не съставлява отказ от правосъдие, доколкото съдът ще се произнесе по предявения иск, но в рамките на по-рано образуваното производство. В същото определение касационната инстанция е мотивирала и извод, че съдът е задължен на всеки етап от делото да следи служебно за допустимостта на иска, с който е сезиран и в тази връзка извършената служебна справка е допустимо и правилно процесуално средство. Посочено е, че не съществува процесуално изискване по допустимостта на иска съдът да се произнася в открито съдебно заседание и след изслушване на страните, както и въз основа на служебна справка или на друго доказателство, съдържащо достатъчно данни с оглед извършването на преценката. ВКС се е произнесъл и по въпроса, че размерът на предявения частичен иск не е индивидуализиращ белег досежно предмета на спора, поради което различния размер на предявения частичен иск не определя предявените искове като различни след като делото е между едни и същи страни, искането произтича от едни и същи обстоятелства/основание/ и е за заплащане на сума. При наличие на задължителна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, не е налице основанието по чл.280 т.2 ГПК.
В т. ІІ – 2 от приложеното изложение, жалбоподателят е поставил неконкретни въпроси по приложението на чл. 126 ГПК, като са изложени твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 1557 по адм.д. № 1395/1999 г. по описа на ВАС, определение № 1320/20.01.2006 г. по ч.гр.д. № 3371/2005 г. по описа на СГС, определение от 18.01.2010 г. по внчхд № 5/2010 г. на Окръжен съд-Перник, цитирани и са и решения на ЕСПЧ. Така изложеното представлява становище относно правилността на обжалвания акт и не съдържа предпоставки за достъп до касация, освен това не са налице допълнителните специални основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 ГПК.
В т. ІІІ от приложеното изложение са формулирани следните въпроси:
„1. Допустимо ли е българският съд да отказва правосъдие и да прекратява гражданско дело по частичен иск, с който се претендира само част от пълния размер на едно притезание, като се ползва неправомерния мотив, че уж имало налице частичен иск за друга част от притезанието (за която ищецът изрично е заявил, че това е съвсем друга част от притезанието, съвсем различна от претендираната с процесния частичен иск), който до настоящия момент не е предявен пред съд?
При подобно поведение на бълграския съд, как би могъл ищецът да предяви останалата (непредявена с процесния частичен иск) части до пълния размер на притезанието, при положение, че българските съдии отказват да разгледат предявените съдебни искове за останалите части от притезанието на процесния деликт?
В. отказ от правосъдие на въззивния съд, представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане до касационно обжалване?
2. При положение, че ищецът е предявил частичен иск само за малка част от цялото притезание, допустимо ли е впоследствие, да предяви чрез частичен иск за друга малка част от цялото притезание при положение, че сборът между двата частични иска не надхвърля пълния размер на притезанието?
Извършеният отказ от правосъдие от първоинстанционния съд и въззивния съд, с неправомерното и абсурдно твърдение, че едва ли не представляването на частичен иск било „недопустимо”, какъвто неправомерно е извършено по настоящото дело, представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и на касационно отменително основание.
В. „отказ от правосъдие” на въззивния съд, представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване.
3. Допустимо ли е „събиране на доказателства” по гражданско дело преди да е насрочено съдебно заседание и да е проведена процедурата по чл. 146 ГПК и визираното грубо погазване на гражданските и процесуални права на ищеца представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание?
4. При наличието на законодателни решения законоустановени в чл. 303, ал.1, т. 4 ГПК за разрешаване на евентуално възникнали правни проблеми при евентуално постановяване на евентуално съдебно решение по различни частични искове от едно и също притезание абсурдните софистични разсъждения, с които обслужващата мафията Д. Попколева мотивира обжалваното цинично прекратяване на съдебното производство, представляват ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване.
5. Допустимо ли е единственият аргумент , на който се позовава въззивният съд, за да се извърши подобен „отказ от правосъдие” да е някаква твърдяна „служебна справка” каквато реално не съществува по делото и визираното грубо процесуално нарушение представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване.
6. Допустимо ли е въззивният и първоинстанционният съд да извращават дори и основните аксиоми на математиката, като твърдят, че едва ли не предявената парична сума под формата на частичен иск в размер на 2 000 лв. (две хиляди) била идентична , с предявената парична сума в размер на 5 100лв. (пет хиляда и сто лева), с която се претендира съвсем друга част и то различна дори по размер от притезанието (която не е предявявана до настоящия момент пред съд)?
В. „отказ от правосъдие” на въззивния съд, представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване.
7. При противоречие между чл. 6, ал. 1 и чл. 13 Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и българското национално право, българският съд длъжен ли е да изпълни задълженията, поети от българската държава за международния договор по ратифицирането на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основаните свободи и неизпълнението му представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване.
8. Принципът на примат на правото на Европейския съюз означава ли, че правната норма на чл. 47 от Х. на основаните права в ЕС дерогира всички правни норми на вътрешното право, които й противоречат, включително и правните норми по ЗОДОВ и неизпълнението му от българския съд представлява ли касационно отменително основание.
В. „отказ от правосъдие” на въззивния съд, представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване.
9. Правната норма на чл. 5, ал. 4 КРБ означава ли, че чл. 13 ЕКЗПЧОС дерогира всички правни норми на вътрешното право, които му противоречат и неизпълнението му представлява ли касационно отменително основание.
В. „отказ от правосъдие” на въззивния съд, представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване.
10. Грубо нарушение на въззивният съд по чл. 267 ДФЕС, включително неправомерния и немотивиран отказ да предяви преюдициално запитване до съда на ЕС, при изрично предявено писмено мотивирано искане на ищцовата страна за предявяване на преюдициално запитване до Съда на ЕС, представлява както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание.”
Цитираните питания са общи и абстрактни, те не представляват правноразрешавани въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и не носят характеристиките на общото основание за допускане до касационно обжалване, съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран е чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действителното съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Следва да се подчертае, че този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочните допълнителни основания за това. Само за пълнота на мотивите, следва да се отрази и обстоятелството, че във връзка с поставените в т. ІІІ от изложението питания, касаторът не е посочил на кое специално основание за допускане до касационна проверка се позовава, съответно не е изложил никакви съображения в тази връзка.
Искането по чл. 629, ал. 3 ГПК за спиране на производството и отправяне на преюдициално запитване до Европейския съд относно тълкуването на чл. 47 ХОПЕС е неоснователно, тъй като тълкуването на разпоредбата не е от значение за правилното решаване на делото от българския съд предвид характера на предявения иск и необходимите в тази връзка действия от страна на съда.
При тези съображения, Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2335 от 30.01.2015 год. по в.ч.гр.д.№ 15443/2014год. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: