4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
С., 06.06.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1021/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 309 от 18.04.2011 г., постановено по в. гр. д. № 310/2011 г. на Бургаски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1430 от 09.12.2010 г. по гр. д. № 37/2010 г. на Бургаски районен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която [фирма] е осъдено да заплати на Д. С. К. сумата 8 797.50 лв., представляваща сбор от обезщетения за неползвани неприсъствени дни, дължими по договор за управление от 18.09.2006 г., сумата 41.36 лв. – сбор от лихви за забава върху неплатените обезщетения до датата на исковата молба, и разноски за първоинстанционното производство в размер на 819.70 лв. В частта за отхвърляне на исковете за разликите до пълните предявени размери от 16 233.73 лв. и 5 756.95 лв. първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на разпоредбите на чл.84 ЗЗД, чл.110 ЗЗД и чл.111 ЗЗД при прилагане на института на погасителната давност и необоснованост на изводите относно началния момент, от който е започнала да тече давността за претендираните с иска обезщетения. Като основания за неправилност на решението се сочат още неизпълнението на процесуалното задължение на въззивната инстанция да формира самостоятелни изводи по направеното от касатора – ответник възражение за погасителна давност и необосноваността на извода, че във всички случаи на прекратяване на договора за управление ищецът – управител има право да получи уговореното в клаузата на чл.13 обезщетение, независимо дали неползването на неприсъствените дни е виновно или невиновно.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с материалната и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. К. твърди, че при постановяване на решението въззивният съд : Не е обсъдил в съвкупност събраните в хода на делото доказателства, не е отчел установените въз основа на тях обстоятелства и неправилно е отрекъл виновното поведение на управителя по повод неползването на полагащите му се неприсъствени дни, с което се е отклонил от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.17; Не се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси и в противоречие с указанията в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС не е изложил самостоятелни мотиви за приложението на института на погасителната давност /чл.110 във вр. с чл.111 ЗЗД/ по отношение на вземанията за обезщетение и за лихви за забава за периодите 18.09.2006 г. – 31.12.2006 г. и 01.01.2008 г. – 06.01.2010 г.; Нарушил е съществени процесуални правила като е направил избирателно и непълно обсъждане на доказателствата.
Ответникът по касация Д. С. К. от [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната с въззивната жалба на [фирма] осъдителна част, с която дружеството – жалбоподател е осъдено да заплати на Д. С. К. сумата 8 797.50 лв., представляваща сбор от обезщетения за неползвани неприсъствени дни по договор за възлагане на управление от 18.09.2006 г., и сумата 41.36 лв. – лихви за забава върху обезщетенията, след като в резултат на самостоятелна преценка на събраните доказателства и на защитните позиции на страните е достигнал до извод, че поради настъпило на 18.09.2009 г. прекратяване на сключения между страните договор за управление ответникът дължи на ищеца – управител заплащане на уговореното в чл.13 от договора обезщетение за неползвани от последния неприсъствени дни за тригодишния период на съществуване на договорното правоотношение. Чрез тълкуване на договорната клауза на чл.13 съставът на Бургаски окръжен съд е приел, че страните са обвързали пораждането на правото на управителя да получи обезщетение за неползваните неприсъствени дни единствено с обективния факт на прекратяване на договора, поради което е преценил за неоснователен довода на ответника, че ищецът няма право на обезщетение, тъй като неползването на неприсъствените дни съставлява негово виновно поведение. За неоснователно е счетено и възражението на ответното дружество за погасяване по давност на част от вземането за обезщетение. Като се е позовал на клаузата на чл.13, въззивният състав е обосновал становище, че при сключване на договора страните са постигнали съгласие вземането на управителя за обезщетение да възниква в момента на прекратяване на договора, а не с изтичане на всяка календарна година за периода на неговото действие. Поради това, след като е съобразил момента на прекратяване на договора – 18.09.2009 г., и датата на подаване на исковата молба – 06.01.2010 г., е направил решаващия извод, че предвидената в чл.111 ЗЗД тригодишна погасителна давност не е изтекла към момента на предявяване на исковете.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не е осъществено поддържаното основание за достъп до касация – чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е обосновал приложното поле на касационния контрол с релевираните в касационната жалба доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалвания съдебен акт. Съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационните основания по чл.281, т.3 ГПК са от значение за правилността на въззивното решение и не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК, в което селекцията на касационните жалби се извършва в зависимост от специфичните за допускане на касационното обжалване основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Евентуалната неправилност на въззивното решение е извън очертаното в чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол, поради което дори решението да страда от сочените в касационната жалба и в изложението пороци, по повод на тях не може да се допусне касационното му обжалване.
Независимо от изложеното следва да се отбележи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато отклонение от задължителната съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обективирана в приетите от Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС тълкувателни решения – Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. /т.17/ и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. /т.19/. Въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет на делото, след като е съобразил очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка и в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК е изградил свои собствени изводи за основателност на предявения от ищеца иск и за неоснователност на противопоставеното от ответника /настоящ касатор/ възражение за изтекла погасителна давност. Съобразяването на решението със задължителната практика на ВКС сочи на неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 309 от 18.04.2011 г., постановено по в. гр. д. № 310/2011 г. на Бургаски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :