О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
гр. София 26.04.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3302 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Ц. К. Б. срещу решение № 62/28.04.2017 г. по в.гр.дело № 625/2016 г. на Варненския апелативен съд в частите както следва: в частта, с която е обезсилено решение № 15/22.04.2016 г., поправено с решение № 1021/04.11.2016 г. по гр.дело № 17/2016 г. на Разградския окръжен съд в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Г. К. И. сумата 2000 лв., представляваща сума, с която се е увеличила стойността на недвижимия имот, представляващ двуетажна жилищна сграда, построена в ПИ № 367, парцел VI-367 в кв.26 по плана на [населено място] к., към деня на постановяване на решението на основание чл.72 ЗС ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.01.2016 г. до окончателното изплащане и делото е върнато на първоинстанционния съд в тази му част за разглеждане на предявения иск в отделно самостоятелно производство, отменено е решение № 15/22.04.2016 г. поправено с решение № 1021/04.11.2016 г. по гр.дело № 17/2016 г. на Разградския окръжен съд в уважената част на иска с правно основание чл.72 ЗС за сумата 35 413.85 лв. ведно със законната лихва, считано от 18.01.2016 г. и вместо отменената част е уважен предявен иск с правно основание чл.74,ал.1 ЗС за сумата 35 293.53 лв., представляваща сумата, с която се е увеличила стойността на недвижим имот, представляващ ПИ № 367, за който е отреден парцел VI-367,кв.26 по плана на [населено място] к., обл.Р., ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 40 кв.м., в резултат на извършените от Г. К. И. подобрения през 2013 г., описани в решението, уважен е предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 47.45 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.01.2016 г. до окончателното изплащане
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е за допускане на касационно обжалване, съответно отмяна на въззивното решение в обжалваните части , като вместо това предявеният иск се отхвърли изцяло.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. обвързан ли е решаващия съд от констатациите на приетите по делото съдебно-технически експертизи, отнасящи се за едни и същи въпроси, или следва да уважи и вземе предвид оспорването им като назначи допълнителни или повторни такива и да ги обсъди заедно с останалите доказателства по делото, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. вторият въпрос съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва – може ли въззивният съд да откаже събирането на доказателства, за нововъзникнали обстоятелства след подаване на въззивната жалба, които са от значение за делото – в случая относно извършените подобрения в процесния имот, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. въззивното решение според жалбоподателя е в противоречие с влезли в законна сила решения на ВКС – практиката на ВКС по действащия ГПК, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд е приел, че са налице подобрения – такива нововъведения, които изменят общата вещ – имота, и които не са били необходими за запазването и съхраняването им, а на практика се вижда, че всички СМР, извършвани в процесния недвижим имот са били такива, че са били необходими за запазването и съхраняването му:покрив, ограда, изолация, нова дограма, външна метална врата, навеси на терасите, нова баня-бойлер, окачен таван и др., дървени врати и др., които са масово приложими, не представляват предмет на лукса, те могат да бъдат определени като цивилизационен минимум, с който трябва да разполага всяко жилище в 21 век, че те са предназначени за привеждане на жилището в състояние, годно за обитаване и далеч не могат да се определят като подобрения, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответницата по касационната жалба Г. К. И., чрез адв.Г. Д. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Третото лице помагач на страната на ответника С. М. Б. не е изразила становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 15/22.04.2016 г., поправено с решение № 1021/04.11.2016 г. по гр.дело № 17/2016 г. на Разградския окръжен съд в частта, с която е уважен предявен иск с правно основание чл.72 ЗС за сумата 47.45 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.01.2016 г. до окончателното изплащане и вместо отменената част е осъден Ц. К. Б. да заплати на Г. К. И. сумата 47.45 лв. заплатени от ищцата мести данъци и такси за описания недвижим имот за 2013 г. и 2014 г. на основание чл.59 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.01.2016 г. до окончателното изплащане. С тази част от решението въззивният съд се е произнесъл по иск с цена до 5000 лв. На основание чл.282,ал.2,т.1 ГПК в редакцията на текста до изменението със ЗИДГПК обн.Д.в.бр.86/2017 г., който текст е приложим на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК въззивното решение в посочената част не подлежи на касационно обжалване. В същата част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати.
В останалата част касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл.283 ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че с депозираната преди първото с.з. молба ищцата е поискала допускането от съда на изменение на иска, претендирайки да ? се присъди сумата от общо 60 820 лв. вместо общо 53 820лв., тъй като се претендира присъждането на увеличената стойност на имота, вследствие и на изграждането на локална отоплителна инсталация в къщата с котел и радиатори, на стойност от 3 000лв. и 4 000 лв. за труда – общо със 7 000 лв. С протоколно определение от 14.03.16г. съдът е допуснал изменение на иска чрез неговото увеличение от 53 820 лв. на 60 820 лв.
Прието е, че допуснатото от съда изменение на иска е извършено в нарушение на чл. 214, ал. 1 от ГПК, тъй като същото съставлява недопустимо едновременно изменение на основание и петитум на иска /въведено е за първи път основание за присъждане на увеличената стойност на имота от точно това подобрение и едновременно с това е изменено искането за присъждане на обезщетение, съизмеримо с увеличената стойност на подобрения имот/. Прието е също, че решението, в частта му, с която е присъдена увеличената стойност на имота, вследствие на извършеното подобрение чрез изграждане на отоплителната инсталация – за сумата от 2 000лв. /сравнявайки основното и допълнителното заключение, сочещи съответно увеличени стойности на имота без отоплителната инсталация на 38 000 лв. и с отоплителната инсталация на 40 000 лв./ е недопустимо и следва да се обезсили.
От фактическа страна е прието за установено от приложеното копие на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 14.12.12г. в [населено място], че ответникът Ц. Б. се задължил да продаде на ищцата Г. И. собствения си недвижим имот, представляващ дворно място в [населено място] к., [община], съставляващо парцел VІ-367, в кв. 26 на селото, ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, както и всички останали подобрения и трайни насаждения, за сумата от 3 000 лв., за която е посочено, че се изплаща изцяло при подписването на този договор. В изпълнение на своите задължения по този предварителен договор, продавачът е снабдил купувачката с генерално пълномощно с нотариална заверка на подписа и съдържанието от 14.12.12г. с правото да се разпорежда с недвижимия имот възмездно и безвъзмездно, вкл. и с правото сама да определи купувач и покупна цена, вкл. и с правата по чл. 38 от ЗЗД. Съдът е приел, че легитимирайки се с това пълномощно ищцата е участвала в договора за покупко-продажба на имота като представител на продавача, продавайки сама на себе си процесния имот за сумата от 3 339.90лв., за която е отбелязано, че е равна на данъчната оценка на имота и която сума пълномощникът на продавача е заявил, че продавачът е получил напълно и в брой от купувача – НА № 105, т. 5, рег. № 8347, дело № 673/28.12.12г. на нотариус Н. С., рег. № 291 по регистъра на НК.
Прието е, че с нотариална покана, връчена на 14.01.13г. на ищцата, ответникът Б. я уведомил, че оттегля пълномощното от 14.12.12г. и я е поканил в 3-дневен срок да си получи обратно от него продажната цена, която е получил от нея.
Прието е, също, че с влязло в сила на 26.05.15г. решение по гр.дело № 1415/14г. на РС-Разград, е била унищожена упълномощителната сделка, обективирана в пълномощното с нотариална заверка на подписите и съдържанието от 14.12.12г. на нотариус с рег. № 629 РС-Русе, като сключена при измама, на осн. чл. 29, ал. 1 от ЗЗД, и е прогласена недействителността на договора за покупко-продажба, оформен с НА № 105, т. 5, рег. № 8347, дело № 673/28.12.12г. на нотариус Н. С., рег. № 291 по регистъра на НК, като сключен от лице без представителна власт, на осн. чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, и на осн. чл. 34 от ЗЗД Г. И. е осъдена да предаде на Ц. Б. владението върху недвижимия имот.
По претенцията за присъждане на подобренията:
Съдът е взел предвид практиката на ВС, обективирана в т. ІV от ППВС № 6/74г. и по аргумент на противното е приел, че когато поведението на подобрителя е причина за унищожаването, развалянето или отмяната на придобивното му основание, същият не се обезщетява като добросъвестен владелец. Прието е, че в настоящия казус измамата при сключването на упълномощителната сделка от ответника на 14.12.12г. е довела до нейното унищожаване, а поради това и до прогласяване недействителността на придобивното основание на ищцата /договора за покупко-продажба/ поради липсата на представителна власт и с оглед на това според въззивния съд всички подобрения в процесния имот, направени за периода от 28.12.12г. до 26.05.15г., са направени в качеството ? на недобросъвестен владелец и същата има правата по чл. 74, ал. 1 от ЗС – на по-малката сума между сумата на направените за подобренията разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения.
Въззивният съд е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация чрез определянето на правна норма, която не е приложима към материалните отношения между страните – чл. 72, ал. 1 и 2 от ЗС вместо чл. 74, ал. 1 от ЗС не води до недопустимост на решението, а евентуално до неговата неправилност, като е прието, че първоинстанционният съд се е произнесъл по наведените от ищцата факти и отправеното искане.
Въз основа на приложените заверени от страната копия на разходни документи – касови бележки, сметка за закупени материали, фактури и стокови разписки е прието за установено, че същите касаят периода от 07.05.2013г. до 22.08.13г. и общата стойност за закупени материали възлиза на 5092.82лв.
Съдът е посочил, че за установяване на факта на извършване и заплащане от ищцата на описаните и уточнени подобрения, пред първата инстанция са събрани гласни доказателства и експертни заключения. Приел е за установено от съвкупния анализ на гласните доказателства, чрез преценка за тяхната вътрешна безпротиворечивост, непосредственост на личните впечатления, съпоставянето им едни с други, като е съобразено и обстоятелството, че свидетелите И. К. И. и Н. З. Х. могат да бъдат заинтересовани от изхода на делото /първият поради роднинската си връзка с ищцата, а вторият поради лични взаимоотношения със същата и облигационни отношения с ответника/ на следните обстоятелства: Г. И. и Т./Н. Х./ са живели в тази къща на семейни начала от 2003г. до края на 2012г., като за периода от 2003г. до 2006г. /или 2008-2009г. – свидетелят И. И./ – постоянно, а след това И. е заминала за Гърция да работи. Строително-ремонтните работи са започнали в края на м. април – началото на м. май 2013г. и са продължили до края на 2013г., като финансирането е осъществено със средства изцяло на Г. И., която ги е изпращала от Гърция на своя брат И. И., а наемането на работници и организирането на ремонта и строителните дейности е осъществявано от последния. Състоянието на къщата и дворното място към момента на започване на ремонтните работи през 2013г. е описано от свидетелите. Съдът е приел, че всички претендирани от ищцата подобрения са били извършени от посочените свидетели С., М., В. и В., които са били наеманиь и организирани от брата на ищцата – свидетелят И., който им е заплащал за труда и материалите изцяло със средства на ищцата.
От заключението на основната СТЕ, изслушано пред първоинстанционния съд е прието за установено, че стойността на извършените подобрения, които вещото лице е намерило на място /а на място са констатирани повече подобрения от претендираните от ищцата – вградените кухненски шкафове, бар-плот, нова септична яма/, но измерило и оценило само претендираните по делото, възлиза на общо 49 554.98лв. – по цени на материали и труд към датата на заключението 02.03.2016г. Стойността на имота преди извършване на подобренията според вещото лице е била 8 000лв., а средната пазарна стойност на имота след извършване на подобренията – 46 000лв. Сумата, с която се е увеличила стойността на имота след подобренията е 38 000 лв. /46 000 лв. – 8 000 лв./.
Прието е, че според допълнителното заключение на СТЕ, депозирано на 25.03.16г. стойността само на отоплителната инсталация е 2 441.37лв., а стойността на подобренията в имота заедно с отоплителната инсталация възлиза на 51 996.35лв. Пазарната стойност на имота с включване на отоплителната инсталация е 48 000 лв., а увеличената стойност на имота след подобренията, ведно с тази отоплителна инсталация към датата на експертизата е 40 000 лв. С оглед на това съдът е приел, че стойността, с която само отоплителната инсталация е увеличила увеличената стойност на имота с подобренията, е 2 000 лв.
Съдът е приел, че според заключението, изслушано пред въззивната инстанция в с.з. на 01.03.17г., стойността на направените разноски към момента на извършването им, за осъществяване на всяко едно от описаните в исковата молба подобрения /без отоплителната инсталация/, определени въз основа на измерените на място по вид и количества и съобразно уточняването на момента на извършването им, остойностени като закупуване на материали, на труд, транспорт, механизация и други фактори съобразно Справочник за цените в строителството – бр. 2 и бр.3/2013г., възлиза на общо 48 079.53лв.
Посочил е, че от приетия пред въззивната инстанция протокол за въвод във владение от 24.01.17г., съставен от съдебен изпълнител по изп.д. № 28/16г. по описа на СИС при РС-Разград е установено, че след влизането в процесния имот е констатирано наводнение в кухнята – теч от пералнята и се предполага, че е от меката връзка. В коридора не е имало вещи. Описани са намерените в помещенията на къщата движими вещи и уреди, които не са предмет на делото.
От допълнителното заключение, изслушано пред въззивната инстанция е прието за установено и въз основа на допълнително извършен оглед на 21.02.2017г., че са констатирани повреди върху имота, вследствие на наводнението в къщата, констатирано за първи път от съдебния изпълнител на 24.01.17г. След приспадане на вредите от наводнението, стойността на извършените подобрения възлизат на общо 44 721.94лв.
Съдът е посочил, че поради необжалването на първоинстанционното решение в отхвърлителните му части от страна на ищцата между страните е налице сила на пресъдено нещо относно недоказаните като извършени от ищцата подобрения – тези описани в т. ІІІ, т. 8 и в т. ХІІІ, т. 3 от количествено-стойностната сметка към заключенията на вещото лице, а именно: относно обшивка на стени с дървени плоскости и лайсни. Техните стойности към момента на заключението по основната СТЕ, изслушана пред първата инстанция, възлизат съответно на 2 408.90лв. – т. ІІІ, т. 8 и на 297.57лв. – т. ХІІІ, т. 3.
От правна страна е прието, че по правило претенцията на владелеца, извършил подобрения в чуждия имот, следва да се насочи против собственика на имота и в зависимост от качеството на владелеца – добросъвестен или недобросъвестен, същият има различни права – съответно по чл. 72 /вкл. и при хипотезата на чл. 74, ал. 2 от ЗС при недобросъвестен владелец, но при знание и без противопоставяне от собственика за извършваните подобрения/ или по чл. 73, ал. 2 и 74, ал. 1 от ЗС. Според съда правният институт има за цел да преодолее състоянието на неоснователно обогатяване, което би възникнало при връщането на подобрения имот на собственика за сметка на разходите, извършени от подобрителя. Прието е също, че по изключение, когато трето недобросъвестно лице е закупило имота от собственика, претенциите за присъждане на подобренията могат и да се насочат против приобретателя на имота.
Въззивният съд е приел с оглед указанията на ППВС № 6/74г., че в настоящия случай ищцата има качеството на недобросъвестен владелец и съответно правата по чл. 74, ал. 1 от ЗС относно подобренията, извършени през 2013г., които претенции тя е насочила към собственика на имота на 18.01.16г. Прието е, че последният е продал имота на 04.02.16г. при наличието на вписана възбрана за обезпечение на предявените по настоящото дело искове, което е станало на 19.01.16г. Според съда това предполага, че при сключване на договора за покупко-продажба на 04.02.16г. ответникът и третото лице-купувач са определили цена за имота, включваща извършените от ищцата подобрения през 2013г., че от тази цена се е възползвал собственика на имота към момента на продажбата – ответника Б.. Посочил е, че настъпилите в имота повреди, констатирани на 24.01.2017г. се отразяват в патримониума на актуалния собственик на вещта, а не в патримониума на бившия собственик на вещта – ответника Ц. Б.. Според съда поради това стойността на последващо настъпилите повреди не следва да се съобразяват при определянето на увеличената стойност на имота /последната като едната от сравняемите величини от хипотезата на чл. 74, ал. 1 от ЗС/.
При тези съображения съдът е приел, че за да се определи увеличената стойност на имота, следва да се съобрази основното заключение на СТЕ, депозирано и изслушано пред първоинстанционния съд около месец след извършване на продажбата на имота от ответника на третото лице, което сочи че същата е в размер на 38 000лв. /без отоплителната инсталация/. Прието е, че след приспадане от тази сума на стойностите на подобренията, които ищцата не е извършила и за които е налице СПН, възлизащи в размер на общо 2706.47лв., увеличената стойност на имота с подобренията възлиза на 35 293.53лв. Прието е, че същата е по-малката сума, в сравнение със сумата на направените разноски, които съобразно заключението по допълнителната СТЕ, изслушано в с.з. на 01.03.17г. към момента на извършването им възлизат на 48 079.53лв.
Формиран е извод, че на осн. чл. 74, ал. 1 от ЗС на ищцата се дължи по-малката измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота, вследствие на тези подобрения – в случая това се явява именно сумата от 35 293.53лв.
По правните въпроси:
Съдът намира, че в настоящият случай са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1 ГПК в редакцията на текста преди изменението със ЗИДГПК обнародвано в Д.в.бр.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 193/09.01.2015 г. по гр.дело № 5685/2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Прието е също, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори и когато страната не е направила възражение срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваването му.
С решение № 542/07.02.2012 г. по гр.дело № 1083/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че при действието на чл. 157, ал. 2 ГПК (отм.) при несъгласие на страните със заключението на вещото лице или на вещите лица съдът може да назначи нов състав от три вещи лица. Отмененият ГПК не урежда други предпоставки за назначаването на нов състав от вещи лица нито диференцираше правния режим на представеното заключение. Затова на практика всяко оспорване на заключението води до разширяването на състава на експертизата или до определянето на нов състав, като в мотивите на решението съдът обсъжда единствено заключението на последната експертиза. Прието е, че при действието на новия ГПК, за да назначи друго или повече вещи лица, съдът трябва да вземе становище по претендираните от страната или констатираните от съда служебно недостатъци на представеното заключение. Ако заключението е непълно (не е отговорено изчерпателно на всички поставени въпроси с оглед нуждите на процеса), съдът преценява дали назначеното вещо лице може да се справи с поставената задача. Ако съдът прецени, че първоначално назначеното вещо лице може да се справи, той му възлага допълнително заключение, а ако съдът прецени, че вещото лице не може да се справи, както и ако първоначалното заключение е неясно, съдът назначава друго вещо лице или повече вещи лица, като може да включи в техния състав и първоначално назначеното вещо лице. Когато съдът прецени, че представеното заключение е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност, той възлага повторно заключение, като назначава друго или повече вещи лица.
Според съдебния състав при действието на новия ГПК не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. Както се отбеляза по-горе за определяне увеличената стойност на имота съдът е съобразил основното заключение на СТЕ, депозирано и изслушано пред първоинстанционния съд около месец след извършване на продажбата на имота от ответника на третото лице, според което същата е в размер на 38 000лв. /без отоплителната инсталация/. От тази сума са приспаднати стойностите на подобренията, които ищцата не е извършила и за които е налице СПН, възлизащи в размер на общо 2706.47лв. и е прието, че увеличената стойност на имота с подобренията възлиза на 35 293.53лв. Според въззивния съд увеличената стойност на имота с подобренията е по-малката сума, в сравнение със сумата на направените разноски, които съобразно заключението по допълнителната СТЕ, изслушано в с.з. на 01.03.17г. към момента на извършването са 48 079.53лв. Тези изводи на съда не са в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС. Освен това с въззивното решение възприетите заключения по назначените СТЕ са обсъдени заедно с всички доказателства по делото. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос.
Съдът не обсъжда приложеното към изложението решение № 3384/12.03.2013 г. по адм.дело № 15190/2012 г. на ВАС, II отделение, тъй като същото е извън обхвата на понятието практика на ВКС, по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 60/17.03.2014 г. по гр.дело № 4474/2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че поред разпоредбата на чл. 266 ГПК във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила.
С решение № 182/08.11.2013 г. по гр.дело № 1959/2013 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че разпоредбата на чл. 266, ал.2,т.1 ГПК дава възможност по изключение във въззивното производство да се твърдят нови обстоятелства и да се сочат нови доказателства само ако страната не е могла да ги узнае, посочи и представи до подаване на жалбата. За да се допусне събиране на ново доказателство страната трябва да обоснове именно невъзможността си да узнае, посочи и представи тези доказателства своевременно пред първата инстанция. Целта на закона е да се допуснат само доказателства, чието неприобщаване към делото се дължи на обективни причини, а не на небрежността на страната. Преценката на съда дали са налице такива обективни причини, препятстващи своевременното ангажиране на доказателствата, е конкретна във всеки отделен случай и се извършва въз основа на твърденията на страната и данните по делото. Допустимо е съдът да събере доказателства за установяване посочените по-горе законови предпоставки за ангажиране на нови доказателства. Когато сочените нови доказателства представляват показания на свидетел, то страната следва да установи, че не е знаела, че тези лица имат възприятия за юридически или доказателствени факти по делото, или че е била възпрепятствана да ги посочи като свидетели и да осигури разпита им. Евентуалната заинтересованост на свидетеля или неговите роднински отношения със страната не могат да са основание за недопускането му до разпит, тъй като те имат значение при преценка на показанията по същество – чл. 172 ГПК. Същевременно, роднинските отношения със свидетеля или заинтересоваността му по друга причина могат да бъдат ценени наред с другите обстоятелства по делото когато съдът решава дали страната е имала знание за възприятията на този свидетел, дали е положила дължимата грижа да узнае за тези възприятия и дали е могла да ангажира показанията му навреме. При всички случаи въззивният съд е длъжен да мотивира отказа си да допусне нови доказателства, вкл. и разпит на свидетели.
С решение № 466/27.05.2010 г. по гр.дело № 1297/2009 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че чл. 266 ГПК въвежда забрана за посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство. Страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. До приключване на съдебното дирене те могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят нови доказателства само ако не са знаели за тях до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор. Страните могат да твърдят и нововъзникнали след подаването на жалбата обстоятелства, съответно след изтичане на срока за отговора, които са от значение за делото и да посочат и представят доказателства за тях. Във въззивното производство страните могат да иска и събиране на доказателствата които не са били допуснати от първоинстанционния съд, поради процесуални нарушения. За да се допусне събиране на ново доказателство обаче, страната трябва да обоснове невъзможността си да узнае, посочи и представи доказателствата до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор. Нормата на чл. 267 ал. 2 ГПК не цели да се преодолее забраната на чл. 266 ГПК. С тази разпоредба законодателят дава възможност на съда да изслуша отново свидетели и вещи лица. Въпросът обаче е предоставен на преценката на съда и тя не подлежи на инстанционен контрол. Съдът сам решава дали му е необходимо да добие лични впечатления от разпита на свидетелите и обясненията на вещите лица.
Въззивният съд не е разрешил правния въпрос в противоречие с практиката на ВКС. По доказателствените искания на ответника-въззивник, заявени в хода на въззивното производство с молба от 23.02.2017 г. съдът се е произнесъл с мотивирано определение в съдебно заседание, проведено на 01.03.2017 г. по в.гр.дело № 625/2016 г. Приел е, че относно тези доказателствени искания – за допускане и разпит на свидетели за посочените обстоятелства, настъпили според твърденията след подаване на въззивната жалба не са налице предпоставките на чл.266,ал.2,т.2 ГПК. Така формиран изводът не е в отклонение от цитираната практика на ВКС по-горе. Дали изводът е правилен Касационният съд следва да прецени само ако се допусне касационно обжалване, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК, в което се произнася за наличие на общото основание по чл.280,ал.1 ГПК и за допълнителните предпоставки, предвидени в т.1,т.2 и т.3 ал.1-ва от цитирания текст по поставените въпроси в изложението. Основанията за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
Не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по въпросите по т.3-та от изложението. Същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното решение и са касационно основание за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд с определението по чл.288 ГПК трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че въпросите по т.3 от изложението не са правни въпроси. Следователно не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. На това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по въпросите, формулирани от жалбоподателя Ц. Б..
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата 1300 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен