6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
гр. София, 24.07.2018год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 178 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. М. Т. срещу решение № 2076/29.09.2017г. по т.д. № 4752/2016г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 1009/ 8.06.2016 г. по т.д.№ 5660/2013 г. на Софийския градски съд, VI т.о., 8 състав е постановено друго за отхвърляне на предявените от касатора срещу „ИПО“ООД обективно съединени искове с правно основание чл.95, ал.1, т.1, т.2, т.3 и т.5 от ЗАПСП за установяване факта на нарушението върху създадения от ищеца в три модификации промишлен дизайн на мотокар Д. (Х.-Д.), осъществено от ответното дружество чрез производство и продажба на мотокари, за осъждане на ответника да преустанови нарушението, за изземване и унищожаване на средствата, послужили за производство на мотокарите и за предаване на ищеца на неправомерно произведените продукти, предмет на същото нарушение, както и с правно основание чл. 95 от ЗАПСП за сумата от 6000 лева – частичен иск от общо 12 000 лева, претендирана като обезщетение за имуществени вреди, причинени от нарушението и на сумата от 4 000 лева- частичен иск от общо 8 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от същото нарушение,както и в частта за разноските.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на касационните жалби и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че съгласно чл.4, ал.1, изр. второ от ЗПД, правото на авторство върху дизайна се ползва от защита по този закон, независимо от защитата, която авторът може да получи и по други закони. Следователно защитата на правото на авторство върху дизайн според съда не се изчерпва с регламентацията на ЗПД, нито наличието на позитивна уредба по този закон изключва възможността авторът да търси защита и по други закони, в чието приложно поле е включено същото право. В този смисъл решаващият състав е посочил и нормата на чл.96, ал.2 от Регламент (ЕО) № 6/2002 на Съвета, според който промишлен дизайн, ползващ се със закрила на промишлен дизайн на Общността, се ползва и от предоставената му закрила от правото в сферата на авторското право на държавите-членки, от датата, на която е бил създаден и установен в определена форма, като обхватът и условията за предоставяне на такава закрила, включително и необходимата степен на оригиналност, се определят от всяка една държава-членка. САС се е позовал на нормата на чл. 3, ал.1, т. 5 от ЗАПСП, която изрично квалифицира произведенията на дизайна като обект на авторското право, когато са резултат на творческа дейност и са изразени по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма. Ето защо САС е приел, че при наличието на два паралелни режима е допустимо авторът на дизайн да търси защита на правото си върху създадения от него дизайн по реда на ЗАПСП. За да квалифицира предявения иск въззивната инстанция е съобразила, че в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е посочил, че е автор на процесния промишлен дизайн на мотокар- „Х. Д.“, изпълнен при условията на чл.41, ал.1 от ЗАПСП- по трудово правоотношение, както и че ответното дружество е нарушило авторското му право върху него, като е произвело мотокари, чиито дизайн е идентичен със създадения от него. Позовал се е и на допълнителната молба от 4.11.2013 г., с която ищецът изрично е заявил, че търсената от него защита е по реда на ЗАПСП, а не по този на ЗПД и е бил формулиран петитум, на основание чл.95 ал.1 т.1 от ЗАПСП с решението си съдът да установи факта на нарушението, изразяващо се в осъществено от ответника без разрешение на автора на промишления дизайн Д. /Х.-Д./производство на мотокари с дизайн – предмет на закрила по смисъла на ЗАПСП, на основание чл. 95, ал. 1 т. 2 от ЗАПСП да постанови неговото преустановяване, като осъди ответника да прекрати производството на мотокари с дизайна на ищеца, на основание чл.95 ал. 1 т.З от ЗАПСП да постанови изземване и унищожаване на средствата, послужили за производство на продуктите- предмет на нарушението, на основание чл.95, ал.1 т.5 във връзка с т.3 от ЗАПСП да постанови изземане и предаване на носителя на авторското право на неправомерно произведения от ответника мотокар, както и на основание чл.94, ал.1 и ал.2 от ЗАСП да осъди дружеството да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди в размер на 6 000 лева- частичен иск от иск от 12 000 лева, съизмеримо с пропуснатите ползи от неполучено възнаграждение за използване на създадения от него дизайн, и на сумата от 4 000 лева- частичен иск от 8 000 лева, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от същото нарушение. Поради което въззивният съд е заключил, че няма основание за квалифициране на предявените искове като такива по ЗПД, а правилната правна квалификация е по реда на ЗАПСП.
По отношение на основателността на предявените искове САС е разгледал представените по делото договор за изработка на дизайн на мотокар от 8.02.2010 г., сключен между възложителя и касатора като изпълнител, договор от 10.02.2010 г., с който последният е възложил на трето за спора лице преработването в електронен и хартиен вариант на произведение на графичния дизайн-изображение на мотокар и двата приемателно-предавателни протокола към тях, съответно от 8.03.2010 г. и от 10.03.2010 г. Според въззивната инстанция горните не представляват доказателства, годни да установят твърдяното авторство на Т. Т. върху процесния дизайн, като създаден при условията на чл.41, ал.1 от ЗАПСП в рамките на трудово правоотношение, при техническото съдействие на трето лице, което не е придобило качеството на съавтор. Договорите са били преценени като частни диспозитивни документи, които доколкото са автентични притежават само формална доказателствена сила по смисъла на чл.180 от ГПК относно принадлежността на обективираните в тях волеизявления на лицата, които са ги подписали, но не и материална такава, относно действителното осъществяване на други факти и обстоятелства. Съдът е намерил, че материална доказателствена сила, противопоставима на третите лица не притежават и приемателно-предавателните протоколи, тъй като доказателствената сила съдържащите се в тях волеизявления във връзка с изпълнението на договорите, биха имали, само ако удостоверяват неизгодни за направилата ги страна факти (приемане на дължимата престация), а и удостоверителната им функция е ограничена само между страните, които са участвали при съставянето им. Споменатите документи не притежават и противопоставима на трети лица достоверна дата на съставянето им, доколкото по делото не се твърди, а не е и установено наличието на някое от примерно изброените в нормата на чл.181, ал.1 от ГПК обстоятелства. Въззивният съд е съобразил нормата на чл. 6, ал.1 от ЗАПСП, която установява разместваща доказателствената тежест оборима презумпция за авторство на произведението на лицето, чието име или друг идентифициращ знак са посочени по обичайния за това начин върху оригинала на произведението, копия или екземпляри от него и/или техните опаковки. В тази връзка е преценен представеният от касатора нотариално заверен на 13.02.2013 г. документ състоящ се от три страници- титулна страница, която съдържа указание за вида на изделието- мотокари с висока проходимост, както и за авторството на ищеца и две изображения на съответните мотокари. Прието е било, че за наличието на обект на авторското право е достатъчно съответното произведение да е материализирано в каквато и да е обективна форма- арг. от чл. 3, ал. 1 от ЗАПСП, но с оглед споменатата презумпция следва името на твърдяния автор да е посочено върху самия обект или върху серийно възпроизведените екземпляри от него, по начин, който да свързва обекта с презумптивно посочения автор. В случая САС е счел, че начинът на обозначаване на ищеца като автор на дизайна обаче, не съответства на цитираната норма, тъй като става дума за механична съвкупност от три отделни документа- един словен и два образни, единият от които представлява фотография на готовото изделие, които са обединени помежду си единствено от субективното намерение на ищеца, с оглед онагледяване на тезата му, че е автор на дизайна на машините, възпроизведени на образните документи. Не е налице една от презумпционните предпоставки, при чието наличие законът оборимо извежда авторството на защитения обект, поради което то не може да бъде изведено нито от нормата на чл.6, ал.1 от ЗАПСП, нито от самите документи, доколкото нотариалната им заверка удостоверява единствено, че те са били представени от касатора във вида, в който са заверени, но не им придава допълнителна доказателствена сила, каквато те изначално не притежават. Дори да се приеме за установено авторството на касатора на процесния промишлен дизайн, по делото не е било установено според САС действителното осъществяване на твърдяното нарушение- производството и продажбата на идентични или преобладаващо сходни с него мотокари от страна на ответното дружество. Въззивният съд е възприел заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, което е категорично в смисъл, че дизайнът на мотокара, произведен от ответника по поръчка 1W1.13.0612, изделие 70.36 (4×4), не отговаря на дизайна-предмет на авторското право на Т. Т., за мотокар Д. 20 (Х.-Д.), като мотивирано от задълбочен и детайлен анализ на доказателствата по делото, относими към поставената задача, като крайните изводи, непротиворечиво кореспондират на изложените в съобразителната му част констатации. По изложените съображения САС е приел, че след отмяната на обжалваното решение, предявените по делото искове следва да бъдат отхвърлени при квалифицирането им като такива по ЗАПСП.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.
В настоящия случай представеното от касатора изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа формулиран изричен правен въпрос. То дословно повтаря самата касационна жалба. По същество в него са изложени оплаквания за нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и за необоснованост на въззивното решение. Касаторът поддържа становище, че въззивният съд неправилно е квалифицирал предявения иск по чл. 57, ал.1, т.1, т.2, т.3, т.4 и чл.57, ал.2, т.1 вр. с чл.4, ал.1 вр. чл.54в ЗПД, а не по чл.3, т.1, ал.5 ЗАПСП. Без да се проверява по същество коя следва да е правилната квалификация на предявените искове, следва да се има предвид, че доводите на касатора в тази насока не отговарят на въззивното решение. Изрично апелативният съд е обсъдил изложеното и във въззивната жалба аналогично оплакване срещу решението на първоинстанционния съд и е приел същото за основателно като е променил правната квалификация на исковете според поддържаната такава от касатора. Освен това в изложението касаторът без да формулира правен въпрос прави оплаквания, че събраните по делото доказателства установяват, че той се легитимира като автор на процесния дизайн, но поради липсата на детайлното им обсъждане от САС е постановено отхвърляне на исковете. Следователно се касае до касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които са предмет на преценка от касационната инстанция след допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Правилността на обжалваното решение не е в предметния обхват на дейността на ВКС във фазата по чл.288 ГПК. Последната предполага разглеждане на дадени разрешения по приложение на материалноправни или процесуалноправни норми във връзка с конкретно поставени правни въпроси, а не проверка обосноваността на изводите на въззивния съд с оглед събраните по делото доказателства.
Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на САС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по – горе пороци.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Ответникът по касацията е поискал присъждане на разноски за процесуално представителство във връзка с подадения от пълномощника му отговор на касационната жалба. С оглед изхода от спора в полза на „ИПО“ООД следва да се присъди сумата от 2025лв., на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2076/29.09.2017г. по т.д. № 4752/2016г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Т. М. Т. ЕГН [ЕГН] да заплати на «ИПО»ООД сумата от 2025лв., представляваща разноски пред настоящата инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: