О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
гр. София, 24.06.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО отделение, в закрито съдебно заседание на 06.03.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д. № 2230 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2739 от 03.05.2018 г., постановено по гр.д. № 15378/2017 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV – А въззивен състав, с което е потвърдено решение от 14.07.2017 г. по гр.д. № 46800/2014 г. по описа на СРС, ГО, 37 състав, в обжалваната му част. С нея е прието за установено, на основание чл.415 ал.1 ГПК, че касаторът дължи на СИМОНА 1995 ЕООД сумата 21 744 лв. – заплатена на отпаднало основание, представляваща цена за достъп до електроразпределителната мрежа във връзка с договор за нейното използване от 14.06.2012 г. и определена с отменено решение на ДКЕВР № Ц-33 от 14.09.2012 г., заедно със законната лихва върху нея, считано от 20.06.2014 г., както и лихва за забава върху главницата за времето от 26.07.2013 г. до 15.06.2014 г. в размер на 1 966.93 лв.
Оплакванията в касационната жалба са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното решение предвид неговата необоснованост, материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност, за което са изложени подробни съображения. Въз основа на тях дружеството – касатор претендира обжалваното решение да бъде обезсилено, като постановено при липса на право на иск по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, евентуално – касирано, като във втория случай искането е или за постановяване на акт по съществото на спора, с който предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло, с присъждане на всички направени от касатора разноски по водене на делото, или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси, с твърдения, че са разрешени в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 ГПК: 1. Разполага ли с процесуална легитимация за предявяване на иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД лице, което към момента на предявяване на иска е обвързано от действието на договора, представляващ основание за престацията? Прилагат ли се правилата на т. 1 от ПП № 1/1979 г. на ВС на РБ към договорите по чл. 104 от ЗЕ, които не са прекратени към момента на предявяване на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД?; 2. Кой е източникът на облигационното задължение – Законът за енергетиката, индивидуалният административен акт (Решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР) или смесен фактически състав, от който Решението на ДКЕВР е елемент и представлява ли самостоятелно основание за плащане индивидуалният административен акт на ДКЕВР, с който на основание чл. 32, ал. 4 във връзка с чл. 30, ал. 1, т. 1 от ЗЕ, са определени цени за достъп до електроразпределителната мрежа по договор за достъп до ЕРМ? Представлява ли решението на ДКЕВР съществен елемент от договора за доставка на ежемесечна услуга – достъп до електроразпределителна мрежа, и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на административния акт като такъв елемент?; 3. Елемент от смесен фактически състав ли е решението на ДКЕВР като единен източник на облигационни права и задължения, включващ договор за доставка на услугата достъп до мрежови услуги (гражданскоправен елемент) и индивидуален административен акт по определяне на пределна цена (административен елемент) и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на единия от елементите (административния) върху валидността, съдържанието и действието на другия елемент – договора, изпълнените задължения по договора и погасените поради изпълнение правоотношения?; 4. Представлява ли предварителното изпълнениe /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки, за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието?; 5. Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните?; 6. След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула – чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното?; 7. Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти? Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него?; 8. Противоречи ли на принципите на правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания отмяната на индивидуален административен акт да води автоматично до отмяната на правните последици от допуснатото предварително изпълнение само за една от страните по действащ договор – цената за достъп, която е платена на законово и договорно основание, следва да бъде върната, а насрещната престация – достъп (под формата на предоставени услуги) – не? Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператора на електроразпределителна мрежа по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?; 9. Следва ли чл. 17, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт и с допуснато предварително изпълнение, като този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 10. Допустимо ли е съгласно чл. 16, параграф 4 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, параграф 4 от същата директива?.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор против нея
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Съставът на въззивния съд от фактическа страна е приел, че ищецът СИМОНА 1995 ЕООД е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващ преференциални цени. Във връзка със собствената му електрическа централа с фотоволтаични модули в [населено място], въведена в експлоатация, между страните бил сключен договор за използване на разпределителната мрежа от производител от 14.03.2012 г., с подробно регламентиран предмет, включващ задължението на ответника да осигури достъп до съответната мрежа, както и пренос през нея на количествата ел. енергия, произведени от ищеца, срещу заплащане.
Съгласно чл.24 от договора, това е ставало по цена, утвърдена от ДКЕВР.
С решение № Ц-33/14.09.2012 г. ДКЕВР е определила временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, вкл. тази на ответника. Въз основа на това решение в процесния период ищецът е заплатил на ответника цена за достъп в размер на 21 744 лв. Решението на ДКЕВР в частта, касаеща ищеца /р.ІІІ/ е било отменено от Върховния административен съд. Съдебното решение е влязло в сила на 28.10.2013 г.
От правна страна въззивният съд е приел, че т.к. този административен акт е отменен, правоунищожителното /конститутивното/ действие на съдебното решение действа по отношение на всички, по арг. на чл.177 ал.1 изр.2 АПК. Съдът, разглеждащ гражданско-правните последици от отмяната, е обвързан от установената незаконосъобразност на административния акт – чл.302 ГПК. По арг. на противното от чл.195 ал.1 АПК, влезлият в сила съдебен акт за отмяняна на индивидуалния административен акт има обратно действие и отменя и последиците от решението на ДКЕВР, следователно, с оглед посоченото действие във времето следва да се счита, че временни цени за достъп не са били определяни, а плащането им – за лишено от основание, което изключва правната възможност енергийният регулатор да приема компенсаторни мерки по чл.32 ал.4 ЗЕ. Това отпадане на последиците от отменения административен акт поражда и задължението за приемане на възстановителни мерки – арг. чл.301 АПК, част от които са действията по реституция на даденото между страните при отпаднало с обратна сила правно основание. Съдът е съобразил и практиката на ВКС по чл.290 ГПК /решения по т.д.№ 2611/2014 г. и по т.д.№ 3018/2014 г. на ІІ т.о./, според която задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителната мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп, и административноправен – решение на ДКЕВР за определяне цена за достъп, временна или окончателна. При тази законова уредба липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, т.к. само чрез него може да бъде определено и завършено съдържанието на договорната клауза относно дължимата цена.
Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, по следните мотиви:
Липсва вероятна недопустимост на атакуваното решение, във връзка с което е и поставеният първи въпрос от изложението на касатора.
Искът по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД за връщане на платена цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим, като в този смисъл е и формираната практика на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло.
В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – така например, решение по т.д.№ 332/2015 г., І т.о., решение по т.д.№ 1592/2015 г., І т.о., решение по т.д.№ 2727/2015 г., ІІ т.о., решение по т.д.№ 2355/2015 г., ІІ т.о., решение по т.д.№160/2015 г., І т.о., решение по т.д.№ 2543/2015 г., ІІ т.о., решение по т.д.№ 2738/2015 г., ІІ т. о., решение по т.д. № 3012/2015 г., І т.о, решение по т.д. № 3050/2015 г. др., е застъпено становището, че: Влязлото в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР /съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ/, има обратно действие; Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с което тези временни цени са били определени; С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
С оглед формираната във въззивния съдебен акт правна воля, обусловила изхода на делото, в обхвата на общия селективен критерий попадат формулираните от касатора въпроси под №№ 2-5. Независимо от това, същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по тях съответства напълно на създадената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС /част от която е цитирана по-горе/ относно темпоралното действие на решението на Върховния административен съд, с което е отменено решението на ДКЕВР /сега КЕВР/ за временните цени за достъп, както и относно правните последици от тази отмяна спрямо правоотношенията между ползвателите на преносната мрежа и мрежовия оператор. При наличие на така формирана практика на ВКС /изчерпателно отразена и в мотивите към ТР № 7/2018 г. на ОСГТК на ВКС от 04.10.2018 г./ е преодоляна противоречивата практика на съдилищата. В цитираното ТР е прието, че в тълкувателните мотиви по постановените от ВКС решения, е даден принципен отговор на всички въпроси, релевантни за изхода на тази категория дела, като е създадена правилна практика, разкриваща точния смисъл на приложимите разпоредби по спорове за дължимост на такса достъп, след съдебна отмяна от ВАС на решението на ДКЕВР, определящо временни цени. Предвид наличието на актуална практика, попадаща в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, посочените въпроси не могат да се квалифицират като такива от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това следва да се посочи, че допълнителното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК /в редакция преди ЗИД на ГПК – бр. 86 от 2017 г./, в подкрепа на което е приложена практика на СГС и ОС-Варна, не съществува към момента на подаване на касационната жалба.
Липсва основание за достъп до касация и по въпроси шести и седми, тъй като същите касаят единствено правилността на решението, а и отговорите им съответстват на единната практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Останалите въпроси /от № 8 до № 10/, свързани с приложението на разпоредби от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година и на Хартата на основните права на Европейския съюз, не са обуславящи за изхода на спора, тъй като в мотивите към въззивното решение липсва произнасяне по тях. Затова тези въпроси ни биха могли да обосноват наличието на общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2739 от 03.05.2018 г., постановено по гр.д. № 15378/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: