О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
гр. София, 18.07.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №30 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Р. А. О. и Г. И. О. срещу решение №2116 от 07.08.2018г. по т.д. №4722/2017г. на Апелативен съд София в частта, с която е отменено решение №3496 от 27.06.2017г., постановено по т. дело №121/2016г. на Окръжен съд Благоевград, ТО, 4с-в и вместо него е постановено друго, с което са осъдени жалбоподателите да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.430, ал.1 ТЗ сумата 121 379.75 лева, представляващи дължима главница по предоставен договор за ипотечен кредит №108/28.05.2005г., ведно със законната лихва, считано от 10.06.2016г.; сумата 92 247.39 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 20.06.2013г. до 10.06.2016г., както и сумата 1 528.13 лева, представляваща дължими такси за обслужване на кредита.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо поради липса на произнасяне от въззивния съд по всички направени възражения, евентуално- неправилно поради съществено нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Касаторите поддържат, че въззивният съд е постановил решението въз основа на неправилно възприета фактическа обстановка, без да вземе предвид всички доказателства и без да отчете, че при сключване на договора за кредит няма подписан отделен погасителен план, че дължимата месечна вноска, определена в договора е с размер различен от удържания от банката, че кредитополучателите са внасяли суми за погасяване на вноските по договора за кредит /100 653.19 лева/. Оспорват като необосновани изводите на съда относно наличието на действащ погасителен план, подписан при сключване на анекс №1/01.12.2006г., начина на погасяване на задълженията по договора, тяхната изискуемост, вкл. датата на изискуемостта /10.06.2010г./ и размера на дължимите възнаградителни лихви. Възразяват срещу аргументите на въззивния съд относно приетата предсрочна изискуемост на задълженията им по договора за кредит, като поддържат, че не се установява валидно обявяване на задълженията за предсрочно изискуеми. Излагат доводи за произнасяне в нарушение на закона и по направените от тях възражения за нищожност на клаузи от договора за кредит, както и за изтекла 3-годишна погасителна давност съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД, като заявяват, че плащанията по договори за банкови кредити представляват периодични плащания. Считат, че въззивното решение е постановено и при съществени процесуални нарушения- на чл.195, ал.2 ГПК /приемане на съдебно-счетоводни експертизи, изготвени въз основа на неприети доказателства и отказ за допускане на тройна съдебно-счетоводна експертиза/, на чл.10 ГПК /неосигуряване на равна възможност на страните за установяване на фактите по делото/, на чл.236, ал.2 ГПК /липса на мотиви на решението/ и на чл.235, ал.2 ГПК /необоснованост на решението/.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.
Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Платежите по договор за потребителски кредит представляват ли периодични платежи по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД? и 2. Следва ли в уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем да бъдат посочени данни за договора на банков кредит, пораждащ вземането /размера на разрешения и усвоения кредит, крайния срок за погасяване/, за дължимия размер на кредита- главница и лихви, респективно за непогасения остатък от него, за размера на конкретните вноски, в какъв размер и при какъв падеж не са погасени от длъжника, конкретизация за това дали това са вноски за главница или за лихва?
Поддържат, че и по двата въпроса е допуснато противоречие с практиката на ВКС: по първия въпрос- с ТР №3/18.05.2012г. по т.д.№3/2011г. на ОСГК на ВКС, а по втория – с практиката, обективирана в определение №461 от 28.06.2010г. на ВКС по ч.т.д.№272/2010г., ІІ т.о., ТК; определение 231 от 23.02.2010г. на ВКС по ч.т.д.№115/2010г., ІІ т.о., ТК; определение №693 от 16.11.2009г. на ВКС по ч.т.д.№731/2009г., ІІ т.о., ТК; определение №364 от 26.04.2011г. на ВКС по ч.т.д.№117/2011г., ІІ т.о., ТК; определение №545 от 11.07.2011г. на ВКС по т.д. №373/2011г., ІІ т.о., ТК; определение №174 от 16.02.2010г. на ВКС по ч.т.д. №18/2010г., І т.о., ТК. Позовават се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като излагат доводи за очевидна неправилност на решението.
Ответникът „Юробанк България“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи исковете на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.430, ал.1 ТЗ за сумата 121 379.75 лева, представляваща дължима главница по договор за ипотечен кредит №108/28.05.2005г., ведно със законната лихва, считано от 10.06.2016г.; за сумата 92 247.39 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 20.06.2013г. до 10.06.2016г., както и за сумата 1 528.13 лева, представляваща дължими такси за обслужване на кредита, въззивният съд приема, че е установено по безспорен начин сключването на процесния договор за банков ипотечен кредит №108/28.05.2005г. при предвидените в него условия /възнаградителна лихва и комисионни съгласно чл.3, краен срок за погасяване по чл.4, условия за обявяване на предсрочна изискуемост съгласно чл.8 и т.н./; усвояването от кредитополучателите на сумата 150 000 лева; подписването на анекс №1/01.12.2006г., с който се изменя чл.3 относно лихвите, както и чл.4 /договорят се нови условия за погасяване задълженията – на равни месечни вноски от 1 760.45 лева, включващи главница и лихва, считано от датата на анекса- 01.12.2006г. до 20.05.2020г.- крайния срок на издължаване/; връчването на 28.10.2015г. на ответниците на нотариални покани с искане да платят просрочените задължения по кредита в общ размер от 181 806.59 лева /51 535.22 лева-главница; 86 974.30 лева- договорни лихви на осн. чл.3, ал.1; 40 851.47 лева договорни лихви по чл.3, ал.2; 1 605.10 лева просрочени такси и 840.50 лева нотариални такси и разноски/, като при неизпълнение банката ги уведомява, че ще обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем; връчването на 18.03.2016г. на нови нотариални покани за обявяване кредита за предсрочно изискуем на осн. чл.8, ал.1, т.1 от договора-поради неизпълнението на указаните задължения. За да уважи исковете в посочените по-горе размери, съдът излага доводи, че ответниците /първият ответник като кредитополучател , а вторият ответник като съдлъжник по смисъла на чл.101 ЗЗД/ са солидарно отговорни за изпълнението на задълженията по договора за кредит, като са налице предвидените в чл.8, ал.1, т.1 предпоставки за обявяване на договорните задължения за изцяло предсрочно изискуеми, предвид спирането на плащанията по кредита след 01.07.2010г.
За неоснователни са приети възраженията на ответниците за нищожност на договорни клаузи поради противоречие с разпоредбите на чл.39, ал.1, т.1, 2, 3 и 4 и чл.29, ал.4 Закона за банките/отм./, както и за липсата на погасителен план, респ. неяснота за размера на дължимите вноски, както и за ненадлежно връчване на нотариалните покани за обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора. Въззивният съд излага аргументи, че за действащ погасителен план следва да се счита първоначално договорения между страните с договора за ипотечен кредит и анекс №1/01.12.2006г., а нотариални покани с рег.№687 и №689 са редовно връчени на двамата длъжници на 18.03.2016г. при условията на отказ съгласно чл.44, ал.1 ГПК. Оспорването на истинността на официалното удостоверяване на нотариуса не е доказано от ответниците, чиято е тежестта на доказване. С оглед констатираното наличие на непогасени задължения по договора за кредит в размери, установени с приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи, съдът се произнася по направеното възражение за погасителна давност, което предвид предявяването на исковете на 10.06.2016г. е счетено за частично основателно /по отношение на главницата при условията на чл.110 ЗЗД и погасителна давност 5 години за погасени са счетени задълженията за периода от 07.05.2011г. до 10.06.2011г., а по отношение на вземанията за договорни лихви, предявени за периода 07.05.2009г. – 08.06.2016г., давностният срок е 3-годишен и възражението е основателно за сумите с падеж преди 10.06.2013г./. С оглед цитираната съдебна практика, вкл. ТР №3/18.05.2012г. на ВКС, по т.д.№3/2011г. на ОСГК, решаващият съдебен състав излага подробни мотиви, че вземанията на банката за главница по договора за кредит не са периодични по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД и приложимият давностен срок е 5-годишен съгласно чл.110 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен от касаторите въпрос относно вида на вземанията по договора за потребителски кредит и представляват ли те периодични платежи по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД е свързан с оплакването им за неоснователно отхвърляне на възражението им за погасяване по давност на задълженията им за главница за периода преди 10.06.2013г. Въпросът е обуславящ за преценката на съда и е от значение за изхода на спора, тъй като възражението за погасителна давност е направено своевременно от ответниците и е разгледано от въззивния съд.
Поставеният въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, но касаторите не обосновават наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитиранато в касационната жалба ТР №3/18.05.2012г., т.д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС е разяснено съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД, като е прието, че това понятие се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. По въпроса за естеството на вземанията за главница по договор за кредит и по-конкретно дали задълженията за месечни погасителни вноски представляват периодични плащания има трайна практика на ВКС, обективирана в решение №28 от 05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ІІІ г. о.; решение №261 от 12.07.2011г. по гр.д. №795/2010 г. на ІV г. о., решение №38/26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о. и др. В постановените по реда на чл. 290 ГПК решения ВКС приема, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. В решение №38/26.03.2019г. съставът на ІІ т.о. излага аргументи, че горното разбиране съответства изцяло и на дадените с ТР №3 от 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, тъй като периодичните задължения, макар да са породени от един и същи факт, са относително самостоятелни, а периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. Като излага мотиви, че по отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за
предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се, както и че връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл. 66 ЗЗД/, съставът на ВКС отговаря, че приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. Настоящият съдебен състав напълно споделя практиката на ВКС в посочените решения, като намира, че въззивното решение е постановено в съответствие с нея. Въззивният съд, приемайки, че процесните вземания не са периодични, тъй като произтичат от договор за кредит, който е разновидност на договора за заем, се е произнесъл в съответствие както с ТР №3 от 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС, така и с непротиворечивата практиката на ВКС по чл.290 ГПК, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият въпрос относно съдържанието на уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е поставен от касаторите с оглед оплакването им, че в нотариалните покани, с които задълженията им са обявени за изцяло предсрочно изискуеми не били посочени данни за договора на банков кредит, пораждащ вземането /размера на разрешения и усвоения кредит, крайния срок за погасяване/, за дължимия размер на кредита- главница и лихви, респективно за непогасения остатък от него, за размера на конкретните вноски, в какъв размер и при какъв падеж не са погасени от длъжника, конкретизация за това дали това са вноски за главница или за лихва. Така формулираният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не е разрешен от съда и не е обусловил изводите му. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариални покани с рег.№687 и №689 задълженията по кредита са обявени от банката-кредитор за изцяло предсрочно изискуеми, като е счел за неоснователни възраженията на ответниците, че поканите не са им връчени. Възражение, че волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията му по процесния договор за кредит не поражда целените правни последици, тъй като поканите, в които е обективирано не съдържат описаната по-горе подробна информация , не е направено от ответниците в срока на отговор на исковата молба и не е обсъждано от съда.
Не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като цитираната в изложението практика на ВКС, обективирана в определение №461 от 28.06.2010г. на ВКС по
ч.т.д.№272/2010г., ІІ т.о., ТК; определение 231 от 23.02.2010г. на ВКС по ч.т.д.№115/2010г., ІІ т.о., ТК; определение №693 от 16.11.2009г. на ВКС по ч.т.д.№731/2009г., ІІ т.о., ТК; определение №364 от 26.04.2011г. на ВКС по ч.т.д.№117/2011г., ІІ т.о., ТК; определение №545 от 11.07.2011г. на ВКС по т.д. №373/2011г., ІІ т.о., ТК; определение №174 от 16.02.2010г. на ВКС по ч.т.д. №18/2010г., І т.о., ТК, е неотносима към поставения въпрос. С постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК определения съставите на ВКС са се произнесли по въпроса за съдържанието на извлечението от счетоводните книги на банката като документ, въз основа на който може да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.417, т.2 ГПК. Извлечението от счетоводните книги на банката е документ, различен от поканата, в която е обективирано изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост, поради което настоящият съдебен състав намира, че касаторите не обосновават наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem”, т.е. законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Съдът се е произнесъл по исковете, с които е надлежно сезиран, като оплакването на касаторите, че липсва произнасяне по част от техните възражения не води до недопустимост на съдебния акт. Пропускът на съда да се произнесе по възражение на ответника е процесуално нарушение, което би могло да доведе до неправилност на решението – основание за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но само след допускането му до касация при наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2116 от 07.08.2018г. по т.д. №4722/2017г. на Апелативен съд София в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.