О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 397
Гр.С., 09.04.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми април през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.1038 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Земеделски производител И. П. К. срещу решение №.451/29.10.14г. по г.д.№.755/14 на Окръжен съд Хасково – с което е отменено решение №.135/10.07.2014г. по г.д.№.190/12г. на Районен съд Харманли и на основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ Заповед №.1/26.09.11г. за уволнение на Т. К. Х. на основание чл.325 т.1 КТ е отменена като незаконосъобразна и той е възстановен на заеманата длъжност „водач на селскостопански машини”.
Ответната страна Т. К. Х. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ за основателни и ги е уважил, като е отменил първоинстанционното решение, с което те са отхвърлени. За да достигне до този извод е приел, че страните са били обвързани от трудов договор, който е бил прекратен от работодателя на основание чл.325 т.1 КТ – по взаимно съгласие, без такова действително да е било на лице. Посочил е, че твърдяното от ответника наличие на устно заявление на работника в този смисъл е ирелевантно, доколкото законът изисква писмена форма за действителност на волеизявлението и такова писмено изявление липсва. От друга страна, възражението за погасяване на исковете по давност е неоснователно. Отразил е, че заповедта за уволнение е частен диспозитивен документ и верността на отразените в него обстоятелства следва да бъде ценена от съда по вътрешното му убеждение с оглед обстоятелствата по делото – доколкото всяка страна страна твърди различна дата на връчване. Обсъдил е наличието на два оригинала на заповедта /представен от ответника – с вписана на компютър дата на връчване „26.09.2011г.” в текста на документа, и представен от ищеца – със същия текст, но с дописване на ръка „получил на 15.12.11г.” и негов подпис под дописването/, показанията на разпитания по делото свидетел Р. /който установява, че е присъствал на връчването на заповедта за уволнение на ищеца през м. декември 2011г. – при което той собственоръчно записал на двата екземпляра датата на връчване/ и неоспорения от ответника писмен документ – писмо от Дирекция „Инспекция по труда” Х. – от съдържанието на което е видно, че при извършена документална проверка при ответника е установено, че връчването на заповедта за уволнение и трудовата книжка на ищеца е станало на 15.12.11г. На база анализ на горните доказателства е приел, че заповедта е била връчена на 15.12.11г., а с предявяването на исковата молба на 6.02.12г. двумесечният срок по чл.358 ал.1 т.2 КТ е бил спазен.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. „Възможно ли е доказването на достоверна дата на частен документ да се установи със свидетелски показания?”; 2. „Обстоятелството, че е налице заповед, подписана от двете страни по трудовото правоотношение, може ли да се приеме като изявено двустранно писмено съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл.325 ал.1 т.1 КТ?”; 3. „При положение, че не е надлежно оспорена датата на създаване и съответно подписване на процесната заповед и при наличието на твърдения от ответника, че именно това е датата на прекратяване на трудовото правоотношение, то възможно ли е да й се противопоставя ръкописно изписана дата на връчване, която се намира единствено в екземпляра на представящия?” – като първият въпрос е разрешен в противоречие с практика на ВКС /реш.№.80/17.07.13г. по г.д.№.161/12, ІV ГО на ВКС/, а останалите два са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
По отношение на първия въпрос твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС не е налице. Съгласно цитираната от касатора такава /реш.№.80/17.07.13г. по г.д.№.161/12, ІV ГО на ВКС/ установяването на самата достоверна дата на даден документ със свидетелски показания е недопустимо; частният документ има достоверна дата за трети лица само в хипотеза на чл.181 ал.1 ГПК – а именно „от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който е настъпил друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа /в този смисъл и реш.№.235/4.06.10г. по г.д.№.176/10, ІІ ГО на ВКС/. Обсъжданата практика е неотносима към разглеждания случай, който е различен. Касае се не за установяване на достоверна дата на самия документ – т.е. на заповедта за уволнение, а за установяване на деня, в който тя е връчена. Става въпрос за доказателствената сила на частен документ, който – в частта относно удостовереното връчване, е свидетелстващ. Съдът не е обвързан от доказателствената сила на частните свидетелстващи документи /при ограничението, че издателят не може да доказва със свидетели (освен при условията на чл.165 ал.2 ГПК), че удостовереният факт не се е осъществил/. Доказателствената им стойност се преценяват от него по вътрешно убеждение с оглед всички обстоятелства по делото. Така е процедирал и въззивният съд – като при наличие на различни твърдения на страните относно датата на връчване на заповедта, при приложени от тях два оригинала с различно съдържание в частта относно датата на връчване и в различен по размери формат, е направил извод за датата на връчване като е съобразил всички доказателства по делото /в това число свидетелските показания и неоспорения документ, изходящ от Инспекцията по труда/. При тези обстоятелства липсва противоречие със сочената задължителна практика на ВКС, респективно основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
По отношение на втория въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК също не е налице. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /т.4 ТР №.1/09 от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС/. В разглежданата хипотеза по поставения въпрос е налице задължителна практика на ВКС, която е безпротиворечива, отразява точния смисъл на закона /който е и ясен/ и не се нуждае от осъвременяване или промяна. Съгласно същата /напр. реш. №.69/20.04.2012 по г.д.№.898/2011, ІІІ ГО на ВКС, реш. №.146/07.05.2013 по г.д.№.935/2012, ІV ГО на ВКС, реш. №.69/20.04.2012 по г.д.№.898/2011, ІІІ ГО на ВКС, реш. №.183/21.12.2011 по г.д.№.565/2010, ІІІ ГО на ВКС, реш. №.400/13.05.2010 по г.д.№.1109/2009, ІV ГО на ВКС/, фактическият състав на основанието по чл.325 т.1 КТ изисква всяка страна да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение /писмената форма е за действителност/. Насрещната страна, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако не го направи, се смята, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления – което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. Подписването от работника на заповедта за прекратяване на трудовия договор не удостоверява дадено съгласие от него, защото в нея липсва негово волеизявление, а е налице само подпис след като е отбелязана датата на връчването й – т.е. подписът удостоверява връчването, а не съгласие с прекратяването. В. съд е съобразил така установената задължителна практика и не се е отклонил от нея.
Основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице и във връзка с третия изведен от касатора въпрос. Той съдържа условие /че липсва надлежно оспорване от страна на ищеца на вписаната в заповедта дата на връчване/, което не е налице. В. съд не е приел, че ищецът не е оспорил вписаната в заповедта за уволнение дата на връчването й – напротив, изрично е посочил, че същият поддържа, че действителната дата на връчване е друга. При тези обстоятелства така поставеният въпрос е неотносим и не съставлява годно общо основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски на ответната страна не се пресъждат, тъй като не са представени доказателства да са били извършени
Мотивиран от горното, ВКС, Трето гражданската отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.451/29.10.14г. по г.д.№.755/14 на Окръжен съд Хасково.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: