О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№398
София, 15.03. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
като разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 1140 по описа за 2010 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Н. М. чрез адв. Й. Г. и Д. Т. чрез адв. Д. П. срещу въззивно решение от 24.02.2010 г. на Софийски градски съд, втори „д” въззивен граждански състав, постановено по гр.д. № 3870/2008 г.
Излагат доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещните страни З. Костова М. и Д. Е. М. не са отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Изложението в основната си част съставлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон, както и за недопустимост поради разглеждане на непредявен иск.
Повдигнатите правни проблеми, съпоставени и с приложените съдебни решения, определят въпросите, които касаторите са имали предвид, за да обосноват допускане на касационното обжалване поради противоречива съдебна практика.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Във въззивното решение, постановено по реда на чл. 218з, ал. 1 ГПК /отм./ е установено, че З. М. и била собственик на един апартамент на бул. „М. Л.” № 114, София. Тя и дъщеря й Д. М. са възстановили собствеността си през 2000 г. върху апартамент, находящ се на [улица] в София.
На 13.01.2000 г. З. М. продала на М. М. апартамента на бул. „М. Л.”. На 14.03.2001 г. М. М. прехвърлил на З. М. и дъщеря й Д. М. същия имот срещу жилището в кв. „Л.”, ул. „В. завера”.
След три месеца този имот е продаден от М. М. на Д. П. Т..
С влязло в сила съдебно решение между насрещните страни по спора е установено, че продажбата от 13.01.2000 г. е нищожна, на осн. чл. 209 ЗЗД, поради уговорка за обратно изкупуване, а и също така, със сделката е заобиколена и забраната на чл. 152 ЗЗД – служи като обезпечение на задължение на М. да върне сума по отпуснат й от М. заем.
Уважен е и иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, че З. М. се легитимира като собственик на апартамента, находящ се на бул. „М. Л.”.
С второто по ред въззивно решение, което се обжалва, съдът е приел, че по договора за замяна липсва основание – М. се разпореждат със свои имот срещу получаване на друг, който и без това си е тяхна собственост.
Поради това и М. М. не е получил собствеността върху жилището в кв. „Л.”, ул. „В. завера”. Като го е продал на Д. Т., той се е разпоредил с имущество, което не притежава и тази сделка е непротивопоставима на действителните собственици. Поради това и положителният установителен иск за собственост на М. относно този обект е уважен.
Въпросът дали замяната на чужда вещ е нищожна или валидна, е без значение за постановения резултат по спора, тъй като съдът не е изградил подобен извод. В случая, порочността на договора се основава на липсата на кауза, а това е установено при съчетаното тълкуване на цялата поредица от сделки, като въззивната инстанция се е съобразила с указанията, дадени от състава по първата касация по делото.
По поставения проблем за произнасяне по непредявен иск, след като ищците не са посочили в исковата молба текста на чл. 26, ал. 2, предл. 2 и 4 ЗЗД, приетото от въззивния съд не противоречи на приложените по делото съдебни решения – Р-970-2008-ІІІ ГО, Р-1129-2008-ІІ ГО и Р-727-2008-ІІ ТО ВКС.
Във всички тях, а и в последователната практика на ВКС е възприето, че предмета на иска /страни, правопораждащи юридически факти и искане/ се определя от ищеца в исковата молба, а квалификацията на съда изхожда именно от тях, без значение приетата от страните по делото. Произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът обоснове решението си на факти, които не се твърдят в исковата молба (признае или отрече право, което се поражда от различен фактически състав). Когато съдът, обаче изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, и сам прилага към тях правните норми, това съставлява квалификация на материалното субективно право, предявено с иска. Това тълкуване е възприето и в множество решения, постановени по чл. 291 ГПК от 2007 г., които имат задължителен характер.
И накрая, въззивният съд е обсъдил възраженията срещу валидността на замяната с оглед преюдициалното им значение по иска за собственост, като е изпълнил и дадените му указания в отменителното решение на Върховния касационен съд, включително и за материалноправната квалификация на твърдяния порок по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.
Не са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради „липса на практика по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД на ВКС” и необходимостта да се прави разграничение на основание/кауза по сделката.
Проблемът е общ, но принципното му разглеждане няма да се отрази върху крайния резултат по спора. Съдебна практика по приложението на чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД има, включително и по чл. 291 ГПК от 2007 г. и тя е непротивочива, че във всеки случай, когато конкретният вид сделка трябва да има основание и то липсва, тя е нищожна.
В случая касаторът е недоволен от заключението на съда, че договора за замяна е квалифициран от съда, като сключен без основание. Известно е, че договорът за замяна /с него се цели разместване на имуществени блага/ е казуален. След като, съдът е приел, че той не е насочен към подобно взаимно разместване на блага /една от насрещните страни притежава към датата на сделката и двата имота/, е и заключил, че кауза липсва.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение от 24.02.2010 г. на СГС, втори „д” въззивен граждански състав, постановено по гр.д. № 3870/2008 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: