5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 398
гр. София, 21.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3964 по описа за 2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба вх. № 5159/29.08.2018 г. по регистъра на АС – Варна, подадена от А. С. против решение № 97 от 18.07.2018 г. по гр. дело № 109/2018 г. на ВАС /Варненски апелативен съд/.
Ответникът – Община Никола Козлево e подала отговор на основание чл. 287, ал. 1 ГПК с доводи за липсата на основания за допускане на касационен контрол.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение след обсъждане на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК намира, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
С цитираното въззивно решение ВАС е отменил решение № 228 от 29.12.2017 г. по гр. дело № 252/2017 г. на Шуменски окръжен съд и е уважил предявеният от Айкут Сабахгил против Община Никола Козлево иск, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата 8013.64 лв., представляваща вложени разходи за привеждане на наета земя по сключения между страните договор за наем № 340/23.05.2013 г. в годно за експлоатация състояние, на основание чл. 230, ал. 2 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 13.09.2017 г. до окончателното изплащане. Предмет на настоящето производство е въззивното решение в отхвърлителната част, с която искът е отхвърлен за разликата между 8013.64 лв. и 30000 лв., предявен като частичен, целият в размер на 70000 лв., както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 2096.04 лв., разноски пред двете инстанции, съразмерно на неоснователната част от иска. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, съобразно практиката на ВКС /ТР № 85/1968 г. на ОСГК/ и практиката на Върховния съд /ППВС № 6/1974 г./, цитирани в мотивите на съдебния акт, че отношенията между страните се уреждат въз основа на клаузите в договор за наем на земеделски земи от общински поземлен фонд от 23.05.2013 г. Съдът след тълкуване съдържанието на процесния договор е обосновал изводи за клаузи, съгласно които страните са договорирали наем по отношение на имоти, които не са предадени в състояние, годно за земеделска експлоатация, но използването, на които по предназначението им е налагало извънредни разходи от наемателя за привеждането на земята в състояние, годно за ползване като земеделска земя. С оглед на тези съображения са развити и следващите изводи на съдебния състав, с които е аргументирано разбирането, че отговорността на наемателя е ограничена до размер на 5 годишна наемна цена, като е налице съгласие да се извърши прихващане между вземането на наемодателя за наемната цена, за ползване на имотите за срок от 5 години срещу вземането на наемателя за разходите, за привеждане на имотите в посочения вид. Размерът на дължимата сума е определен въз основа на съдебно – агрономическа експертиза, като е съобразено действието на договора и ползването на имотите – 3 стопански години, 3 – годишна наемна цена за този период – сумата от 17946.36 лв., настъпването на компенсацията за тази сума спрямо извършените извънредни разходи – 25960 лв. Остатъкът от 8013.64 лв. според съда не е могло да бъде компенсиран, поради прекратяване на договора след третата година. ВАС е приел, че сумата 8013.64 лв. съставлява реално извършени разходи за привеждане на имотите в състояние, годно за ползване, с която наемателя е обеднял, а наемодателят се е обогатил, поради което последният е останал задължен с тази сума на основание чл. 230, ал. 2 ЗЗД.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът А. С. е поставил следният въпрос, за който твърди, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и във връзка, с който цитира части от мотиви на обжалвания пред ВКС съдебен акт: „Допустимо ли е по реда на чл. 20 от ЗЗД и при положение, че страните ясно и недвусмислено са договорили клауза за безвъзмездност, съдът при решаването на материалноправния спор да тълкува същата и извлича изводи, базирани на обичаите, практиката и добросъвестността ?“. Същият въпрос не притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационен контрол, тъй като не произтича от конкретен решаващ мотив на въззивния съд, а от становище на жалбоподателя, съгласно което неправилно решаващият състав е приел наличието на уговорка за прихващане на вземането, което наемателят има за извънредните разходи по привеждането за земята в състояние, годно за ползване като земеделска земя с вземането на наемодателя за наемната цена. Второинстанционният съд е приел, че нормата на чл. 230, ал. 1 ЗЗД има диспозитивен характер и приложението й е позволило на страните да договорират наем по отношение на имоти, които не са предадени в състояние, годно за земеделска експлоатация, обстоятелство наложило извънредни разходи от наемателя. С оглед на тези съображения са развити и следващите изводи на съдебния състав, с които е аргументирано разбирането, че отговорността на наемателя е ограничена до размер на 5 годишна наемна цена, като е налице съгласие да се извърши прихващане между вземането на наемодателя за наемната цена, за ползване на имотите за срок от 5 години срещу вземането на наемателя за разходите, за привеждане на имотите в посочения вид. По тези правни разрешения, обективиращи разбирането на въззивния съд по тълкуването на закона касаторът не е поставил правни въпроси. Затова изложението в тази част не съдържа предпоставки, които притежават характеристиките на общи основания. В мотивите на въззивното решение са цитирани разрешения, приети в касационно решение по т. дело № 761/2008 г. на І т.о., съгласно които е разяснено приложението на чл. 20 ЗЗД. Съответствието на мотивите във въззивното решение с разрешенията в касационното решение обуславят извод за липсата, а не за наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС поставеният въпрос се формира от извод на съда, обусловил изхода на делото, а в случая е въведен въпрос, отразяващ становище на касатора. Поради това не следва да се допусне касационно обжалване по него. Следва да се има предвид и липсата на мотивирано изложение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – не е налице обосноваване на противоречие с практика на ВКС. Липсват доводи по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в двете разновидности на нормата – точно приложение на закона и развитие на правото. В касационната жалба е цитирано решение по т. дело № 1618/2017 г. на състав на ІІ т.о. на ВКС, без изложение на съображения за връзка с конкретни изводи на ВАС. Касационното решение е постановено по въпроси относно претендирането от пренаемател на подобрения от наемодателя по наемен договор, когато подобренията са направени по договор за пренаемане между пренаемател и наемател в хипотезите на чл. 59, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, т.е. произнасянето е по въпроси, които не са разглеждани във въззивното решение, а и споровете по делата са различни. Касаторът не е съобразил, че предпоставките за допускане на касационен контрол засягат произнасяне на въззивния съд по правни въпроси, идентични с разгледаните в касационните решения. Видно от изложеното случаят не е такъв, респективно не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението е посочен чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, по която разпоредба няма изложение, обстоятелство, което има за правна последица недопускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос е със следното съдържание: „Допустимо ли е при установени държавни стандарти при определяне стойността на дадени видове дейности и мероприятия, съдът да приеме заключение по назначена С. и да отхвърли тези стандарти и правила като ирелевантни, с единственото основание, че същите са приложими по отношение на финансирани от ДФ „Земеделие“ програми ?“. Въпросът не е свързан с обосноваване на допълнителни предпоставки, които трябва да бъдат посочени от касатора по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в изложението му чрез позоваване на практика на Върховен съд или на ВКС и обосноваване на противоречието й с изводите на въззивния съд. Въпросът не е свързан с обосноваване на допълнителни предпоставки, които трябва да бъдат посочени от касатора по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез мотивиране на необходимостта от промяна на съществуващата съдебна практика, поради създаването й вследствие на неточно тълкуване на закона или поради необходимостта от осъвременяване на тълкуването й, вследствие на изменения в законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика по прилагане на конкретни норми, които са непълни, неясни или противоречиви. Затова и по тази част от изложението следва да се приеме липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Третият въпрос е формулиран, както следва: „Допустимо ли е по отношение на изчисляването на извършените разходи да се приложат предвидените в Наредба № 2/04.04.2014 г. за условията и реда за предоставяне на финансова помощ по Национална програма за подпомагане на лозаро – винарския сектор за периода 2014 – 2018 г. финансови параметри ?“. По тази част от изложението не са налице нито общи, нито допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Общи основания отсъстват поради липсата на мотиви във въззивното решение, които да третират прилагане на „финансови параметри“ по цитираната наредба. Изводите на съда, засягат неотносимостта на посочената наредба в конкретния случай, като по съображенията, аргументиращи извода за тази неотносимост касаторът не е поставил въпроси, а е въвел въпрос по приложението на наредбата, по което няма мотиви във въззивното решение. Не са мотивирани и допълнителни основания за допускане на касационен контрол на поддържаните състави по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложеното налага извода, че въпросът няма правно значение за селектиране на касационната жалба. Не следва да се допусне касационно обжалване по цитирания въпрос.
Последният въпрос е формулиран, както следва: „ Каква сила имат за гражданските съдилища нормативни актове, уреждащи финансови административно – материални въпроси в гражданския оборот ?“. Въпросът е общ, не съдържа връзка с конкретен нормативен акт /такъв не е посочен в него/, както и с мотиви на съда в описаната в съдържанието му хипотеза. Затова настоящата инстанция намира, че не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Към въпроса не са мотивирани доводи, относно твърденията за наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по цитирания въпрос.
С оглед на изложените съображения следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие и платежно нареждане са в размер на сумата 892 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97 от 18.07.2018 г. по гр. дело № 109/2018 г. на Варненски апелативен съд в обжалваната част.
ОСЪЖДА А. С. да заплати на Община Никола Козлево, с. Никола Козлево сумата 892 лв., разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: