4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 399
Гр.София, 13.05.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2559 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Н. П., [населено място] срещу решение № 653/31.03.15г., постановено по гр.д.№ 3790/14г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2414/06.06.14г. по гр.д.№ 424/12г. на Благоевградския окръжен съд в обжалваните му части за отхвърляне на предявените от касатора против [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] искове по чл.135 ЗЗД за обявяване за относително недействителни на учредените в полза на банката договорни ипотеки върху недвижим имот, представляващ апартамент № А2 с площ от 55,44 кв.м. в [населено място] по нотариален акт № 45, т.V, рег.№ 5092, д.№ 808/07г. и нотариален акт № 46, т.V, рег.№ 5093, д.№ 809/07г. на нотариус Н. М..
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] не взема становище по жалбата.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 22.10.07г. между Г. П. и [фирма] е сключен предварителен договор за покупко – продажба на апартамент № А2 в жилищна сграда „К. Р.” в [населено място], като договорът съдържа и характеристиките на договор за изработка предвид на поетото задължение на продавача да изгради обекта и да прехвърли собствеността му на купувача за сумата от 55000 евро. Продажната цена е била платена от купувача на [фирма], който факт е удостоверен в нотариален акт № 155 от 30.05.07г. за прехвърляне на правото на строеж от [фирма] на [фирма]. На 27.12.07г. [фирма] е учредило в полза на [фирма] ипотеки по двата атакувани договора за обезпечаването на два договора за инвестиционен кредит № 1330/07г. и № 1331/07г. Решаващият състав е изложил съображения, че договорите за ипотека представляват увреждащи действия за кредитора – купувач по предварителния договор, тъй като препятстват възможността му да придобие имота необременен от вещни тежести. Според апелативния съд е налице възмездност в отношенията между страните по договорите за ипотека, тъй като главният договор за инвестиционен кредит не би бил сключен при липса на обезпечение, т.е. без сключване на акцесорния договор за учредяване на ипотека, поради което за уважаването на иска по чл.135 ЗЗД на доказване подлежи и знанието за увреждане на банката – ипотекарен кредитор. Прието е, че документите, легитимиращи продавача като суперфициарен собственик на имота, нямат отношение към предварителния договор, а индивидуализирането на обектите в договора за прехвърляне на правото на строеж не би могло да се тълкува като знание на банката за увреждане на кредитора към момента на сключване на договора за ипотека. Знанието за увреждане на банката не е прието за доказано и от събраните гласни доказателства по делото.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя въпроса: Възмезден ли е договорът за ипотека и следва ли в производството по иск по чл.135 ЗЗД за относителна недействителност на този договор да намери приложение правилото на чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД, а именно- лицето, с което длъжникът е договарял, трябва ли също да е знаело за увреждането на кредитора – ищец? От една страна, е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а от друга – касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС по решение № 97/30.05.13г. по гр.д.№ 442/12г. на ІV г.о.
Поставеният правен въпрос е от значение за спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но не са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК. В цитираното от касатора решение на ВКС касационното обжалване е допуснато и по реда на чл.290 ГПК е даден отговор на поставения в настоящото производството по чл.288 ГПК правен въпрос. Прието е, че предвид характера му на обезпечителен и акцесорен договор договорът за ипотека не може еднозначно и категорично да бъде класифициран като възмезден или като безвъзмезден договор във всички случаи. Разгледан сам по себе си – без да се има предвид връзката му с главното задължение, изпълнението на което се обезпечава, договорът за ипотека има по-скоро безвъзмезден характер, но договорът за ипотека може да бъде сключен и като възмезден договор, когато страните изрично са уговорили – срещу учредяването на ипотеката, ипотекарният кредитор да заплати възнаграждение на ипотекарния длъжник (когато ипотеката се учредява за обезпечаване, не на негово, а на чуждо задължение), да застрахова ипотекирания имот и др. подобни. Елемент на възмездност е налице и когато страните са уговорили – срещу учредяването на ипотеката, отсрочване или разсрочване на главното обезпечено задължение, заплащане на по-ниски лихви или опрощаване на изтекли лихви върху него, или други подобни отстъпки от страна на ипотекарния кредитор (когато ипотеката се учредява за обезпечаване на собствен дълг на ипотекарния длъжник). Налице е възмездност в отношенията между страните по договора за ипотека и тогава, когато главният договор между тях, изпълнението на който се обезпечава с ипотеката, изобщо не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека; в тези случаи ипотекарният кредитор сключва главния договор и престира имуществено благо по него на ипотекарния длъжник, не само срещу насрещната престация на последния по главния договор, а и поради наличието на обезпечението – ипотеката, без сключването на акцесорния договор за учредяването на която, не би се сключил и главният договор между същите страни. С оглед на посоченото разграничение е разрешен и въпросът за доказване или недоказване на знание за увреждането на ипотекарния кредитор по предявен иск по чл.135 ЗЗД, като съставът на ВКС изрично е отбелязал, че хипотезите на възмездност не са изчерпателно изброени, а се преценяват за всеки конкретен случай.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС по решение № 97/30.05.13г. по гр.д.№ 442/12г. на ІV г.о. и изводът за възмездност (договорът за кредит не би бил сключен без учредяването на ипотека) и съответно за недоказаност на знание на банката за увреждането е основан на преценка на събраните по делото доказателства. В този смисъл апелативният съд не е разрешил правен въпрос в противоречие с практика на ВКС, като заявеният от касатора довод следва да се прецени като оплакване за необоснованост на въззивното решение, която не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. Практиката, създадена по реда на чл.290 ГПК се споделя от настоящия състав на ВКС, не са налице обстоятелства, които да налагат промяната й, с оглед на което касационното обжалване не се допуска и на второто въведено от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 653/31.03.15г., постановено по гр.д.№ 3790/14г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.