О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
гр. София, 06.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2457/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. К., чрез адв. М. срещу решение № 350/11.02.2019 г. по гр. д. № 3609/2018 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът по касационна жалба – А. Б. В. не е подала писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 528/24.10.2018 г. по гр. д. № 15356/2013 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І – 17 състав за отхвърляне на иска на касаторката против А. Б. В. с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД – за обявяване за окончателен на договора за покупко-продажба на недвижим имот от 26.06.2013 г., сключен между А. Б. В. – като продавач и М. П. К. – като купувач, по силата на който първата се задължила да прехвърли на втората собствеността на недвижим имот, находящ се в [населено място], на [улица], вх. В, съставляващ АПАРТАМЕНТ на втория надпартерен етаж с идентификатор …, състоящ се от три стаи, вестибюл, кухня, баня, клозет, антре-гардероб, антре пред банята, застроен на 80.56 кв. м., заедно с едно таванско помещение с площ от 13. 53 кв. м., заедно със зимнично помещение с площ от 10. 50 кв. м., заедно с 3200/60375 ид. ч. от общите части на сградата с идентификатор … и толкова ид. ч. от дворното място с идентификатор ПИ …, с площ от 962 кв. м., съставляващо имот пл. № … в кв. …по плана на [населено място], м. „…“.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че процесният предварителен договор представлява частен диспозитивен документ, а съгласно чл.180 ГПК, подписаните частни документи доказват, че съдържанието им представлява изявление на лицата, които са ги подписали; че в това се състои тяхната формална доказателствена сила, която може да се обори по два начина: като се докаже, че документът е неистински – т. е. не изхожда от лицето, сочено за негов автор или, като се докаже, че текстът преди подписа е подправен – заличено е изцяло съдържанието пред подписа или е заменено с друго или части от текста са заменени или подправени. Мотивиран е извод, че оспорването на истинността на частния диспозитивен документ – направено от ответницата по иска с твърдения, че договорът, който е подписала, е бил с друго съдържание на първа страница и тази страница не носи нейния подпис – всъщност е оспорване на обстоятелството, че волеизявлението изхожда от посоченото за автор лице. При приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса инстанцията по същество е приела, че поради това оспорване ищцата е следвало да установи – при условията на пълно и главно доказване – сключването между страните именно на представения по делото предварителен договор. Установено е, че такова не е проведено (първа и втора страница на приложения предварителен договор не са отпечатани наведнъж, от един файл и на един принтер, което изключва едновременното им изготвяне и респ. съгласието на продавачката по вида и характера на обещания имот и други съществени елементи от договора, отразени на въпросната първа страница, която не носи подписът й), с последица липса на валиден предварителен договор, поради което искът е намерен за неоснователен. Въззивната инстанция е обсъдила и релевираното в жалбата пред нея оплакване за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото от първостепенния съд, свързани с изискване – по искане на ответницата – на оригинала на предварителния договор и назначаване на съдебно-техническа експертиза относно истинността на договора. Същото е основано на довода, че ответницата не е подала отговор в срока по чл.131 ГПК. Оплакването е прието за неоснователно с черпене на аргументи от чл. 146, ал. 3, изр. 3 ГПК, разписваща правилото, че преклузията за посочване на доказателства настъпва едва след изготвяне на доклад от съда по чл. 146, ал. 1 ГПК, докато в случая искането за представяне на договора в оригинал е направено в първото по делото заседание, а искането за допускане на експертиза – в заседанието, в което оригиналът е бил представен. Направени са изводи, че непредставянето на писмен отговор по чл. 131 ГПК не лишава ответника от възможност да заяви становище по иска в първото по делото заседание, нито освобождава съда от задължението му да събира доказателства и да обсъжда събраните по искане на ответника доказателства, когато те са от значение за делото. Преклудира се само (чл. 133 ГПК) възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, които са от значение за възникването, съществуването или погасяването на спорното право, но не се разпростира върху правните доводи, които ответникът прави въз основа на установените по делото факти.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следните правни въпроси:
1. „Какви са процесуалните последици от неподаването на писмен отговор на исковата молба от ответника в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК? Губи ли той възможността да прави възражения, да оспорва истинността на представени от ищеца документи и да иска събиране на доказателства, ако не е сторил това в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК?“;
По този въпрос се поддържа противоречие с Определение № 817/12.12.2013г. по т. д. № 2738/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., както и с Решение № 380/15.10.2012 г. по гр. д. № 1015/2012 г. на ВКС, ІV г.о., с което, според страната се осъществява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
2. „Допустимо ли е съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински по смисъла на чл. 194 ГПК, ако същият не е оспорен от заинтересованата страна в производството по чл. 193 ГПК?“;
3. „Какъв е крайният срок за оспорване истинността на представен по делото документ?“;
Въпросите се поставят за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, наличието на което се обосновава с твърдяно противоречие с ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК и Решение № 49/12.07.2016 г. по т. д. № 1086/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.
4. „Има ли съдът служебно задължение да следи за нищожността на договорите, когато не е правено своевременно възражение в този смисъл и в какви случаи?“.
Така поставен, въпросът се отнася към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което се извежда от поддържаното в случая отклонение с Решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. на ВКС, І г.о., с Определение № 662/30.06.2011 г. по гр. д. № 173/2011 г. на ВКС, І г.о. и Определение № 751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г. на ВКС, І г. о.
5. „При оспорване истинността на частен документ кой носи тежестта на доказване?“.
Въпросът се поставя за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновано с твърдяното произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 18/13.02.2019 г. по т. д. № 2233/2018 г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 254/14.07.2011 г. по гр. д. № 569/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
6. „Следва ли да се приеме, че страната, която носи тежестта да установи при условията на пълно и главно доказване истинността на представен по делото документ или съществуването или несъществуването на определен факт, е осъществила такова доказване посредством косвени или противоречиви доказателства, вероятности и предположения?“.
Според страната по този въпрос е налице противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 215/22.12.2015 г. по гр. д. № 6209/2014 г. на ВКС, І г. о., което формира основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Последният, седми въпрос има следното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд съобразно постановките по т. 1 от ТР № 1/2010г. на ВКС, ОСГТК, а именно:
„Може ли въззивната инстанция да основе своите правни изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото такива и без да изложи съображения защо не ги възприема, и дали може да обсъди само част от доказателствата, като другата част се игнорира без да се изложат мотиви за това?“.
По този въпрос се поддържа отклонение с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 69/23.07.2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, І т.о., а и с това наличие на основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Като основание за селекция на касационната жалба се сочи и това по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение. Касаторът извежда доводи за наличието на този фактически състав от твърдяното произнасяне на апелативния съд в директно противоречие с нормата на чл.193, ал.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпросното отклонение при прилагане на цитираното правило се обосновава със съждението, че ответницата е подписала процесния предварителен договор, поради което при оспорване на истинността му върху нея пада тежестта да установи противното, а в случая въззивният съд е подходил процесуално незаконосъобразно като е обърнал доказателствената тежест и е приел, че първата страница на предварителния договор представлява самостоятелен документ, който не носи подписа на оспорващата страна.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Първият въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по предмета на делото и осъществява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за селекция на касационната жалба, но не е налице противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 380/15.10.2012 г. по гр. д. № 1015/2012 г. на ВКС, ІV г.о., което страната сочи и прилага – т. е. заявеното допълнително основание. Напротив, въззивната инстанция е постановила своето решение в съгласие с тази практика като е приела, че пропускът да се подаде писмен отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК води до преклудиране на възраженията на ответника, основани на факти, които са известни му към този момент и те са от значение за възникването, съществуването или погасяването на спорното право – т. е. на правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи възражения. Посочено е, че неподаването на писмен отговор по чл. 131 ГПК не лишава ответника от възможност да заяви становище по иска в първото по делото заседание, нито освобождава съда от задължението му да събира доказателства и да обсъжда събраните по искане на ответника доказателства, когато те са от значение за делото, преклузията за посочване на доказателства настъпва едва след изготвяне на доклад от съда по чл. 146, ал. 1 ГПК.
Вторият акт, на който касаторът се позовава по този въпрос е Определение № 817/12.12.2013 г. по т. д. № 2738/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., постановено в производство по чл. 288 ГПК. То обаче не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2010 г., ОСГК и ОСТК определението по чл. 288 ГПК, с което съставът на ВКС се произнася по допускане на касационното обжалване, няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Въпросите, които стоят за разглеждане в тази задължителна предварителна фаза на касационното производство, са извън предмета на делото между страните. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност. Проверката за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК има самостоятелно значение – резултатите от нея предопределят по – нататъшния ход на касационното производство, но не влияят върху съдбата на обжалваното въззивно решение.
Ето защо, по така поставения първи въпрос достъпът до касация следва да бъде отречен.
Вторият и третият от поставените въпроси касаят доказателствената сила на частния документ, оспорването му в процеса от страна, която го е подписала и сроковете за това. Въпросите удовлетворяват общо основание за селекция на касационната жалба, тъй като са обусловили процесуалната дейност на съда по разглеждане и решаване на делото, но не удовлетворяват допълнителното основание, защото не се установява противоречие със сочената практика на ВКС, вкл. и задължителна такава. Според установената съдебна практика договорът има характер на частен диспозитивен документ. Съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. В това се състои тяхната формална доказателствена сила. С оспорване истинността на частния диспозитивен документ се цели преодоляване на формалната му доказателствена сила чрез доказване неавтентичността на документа, т. е. че материализираното в него волеизявление не е направено от лицето, посочено като издател. В практиката на ВКС, обективирана в Решение № 74/13.05.2015 г. по гр. д. № 4426/2014 г. III г. о. и Решение № 26/19.03.2018 г. по гр. д. № 554/2017 г., IV г. о. е разяснено, че автентичността на документа зависи не само от авторството на подписа, но и от авторството на подписаното изявление, защото подправеното съдържание не може да бъде прието за изявление на лицето, чийто е подписът. Поради това, когато се твърди, че съдържанието на текста е било подправено след изготвянето на документа, при установяване на посочените факти се оборва формалната доказателствена сила, че изявлението принадлежи на лицето, посочено за негов автор. И в двата случая – при оспорване на подписа и/или на съдържанието на представен по делото частен документ, е налице оспорване на истинността му.
В случая, въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Съобразил е, че възражението на ответницата за неавтентичност на предварителния договор касае подправянето на документа като съдържание – чрез подмяна на първата му съставна страница. Като страната е поискала представянето на оригинала на документа в първото по делото заседание, а в заседанието, в което е представен той, е поискала назначаване на съдебно – техническа експертиза. При правилно разпределение на доказателствената тежест и след подробен анализ на събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, в т. ч. на приетото заключение на съдебно-техническата експертиза, втората инстанция е направила извод, че представеният предварителен договор представлява неавтентичен документ – доколкото оспорването на ответницата на волеизявлението й, съдържащо се на първата страница (лист) от документа (в която е описан обещания имот, посочена е цената му и други съществени условия), е успешно и при данните по делото е преодоляна формалната доказателствена сила на документа. В резултат на тези съждения съдът е приел, че представеният предварителен договор не е автентичен и единен документ, което се отразява на валидността на съглашението и изключва уважаване на предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Четвъртият повдигнат въпрос не е обуславящ за процесуалната активност на въззивната инстанция по разглеждане и решаване на материалноправния спор, с който е сезирана и не формира общо основание за достъп до касация. Това е така, защото въпросът за действителността на предварителния договор е поставен от защитата на ответницата, при оспорване автентичността на материализиращият го писмен документ, а не е изследван по почин на съда. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни основания за това – така постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС. Затова по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Петият въпрос е релевантен и осъществява общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), но по него не се открива допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. В случая въззивният съд е съобразил постоянната съдебна практика, че тежестта за доказване неавтентичността на частния диспозитивен документ (предварителния договор), който не носи подписа на страната, която го оспорва – доколкото първата страница от документа не е подписана от тази страна – при неговото оспорване пада върху страната, която се ползва от него. Налага се, че липсват предпоставки за допускане на касационен контрол и по този въпрос.
Поставеният шести въпрос няма характеристиката на правен такъв, съобразно селективните критерии, въведени с т. 1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, а произтича от становище на страната за необоснованост в изводите на въззивната инстанция, почиваща на неправилна преценка на доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване не са идентични с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Несъгласието на жалбоподателката с обстойно изложените фактически и правни изводи в мотивите на обжалваното решение досежно неавтентичността на документа (предварителния договор) с последица липса на действително съглашение с посоченото съдържание, не може да послужи като основание за осъществяването на факултативния касационен контрол. Ето защо и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
Последният, седми въпрос осъществява общо основание, защото е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране и излагане на съображения – фактически и правни, при разрешаване на спора, предмет на делото, въз основа на извършената преценка на събраните доказателства, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Въпросът обаче не реализира предпоставки, относими към допълнително основание за селекция на касационната жалба, защото не се открива поддържаното противоречие с практиката на ВКС, която се сочи и прилага. Излагането на мотиви към съдебното решение е задължение на съда пряко произтичащо от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите на въззивната инстанция, като такава по съществото на правния спор, следва да съдържат самостоятелна преценка и обсъждане на събраните доказателства – в тяхната съвкупност и поотделно, на направените от страните възражения и доводи, както и мотивиране на съображения за тяхното възприемане или невъзприемане, извеждане на собствени фактически и правни изводи по делото, основани на така установените обстоятелства от значение за делото. В случая апелативният съд изцяло е съобразил тези правила за дължимото съдържание на въззивния съдебен акт по съществото на спора, съобразно правомощията му по чл. 269 – 271 ГПК. Анализирани са всички събрани по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, посочено е кои от тях, в каква част и за какви правнорелевантни факти се кредитират, като на тази база, в обхвата на предмета на въззивното производство, са формирани собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Обсъдени са направените във въззивната жалба оплаквания и по тях са развити подробни съображения и доводи за неоснователността им. Предвид на изложеното и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Относно твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК.
Очертаният фактически състав предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая страната отъждествява очевидната неправилност с допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 193, ал. 3 ГПК, съставляващо оплакване за неправилност на решението и касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като в същото производство се преценяват предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за селектиране на касационната жалба и само при допускане на касационен контрол се обсъждат доводи за нарушения по съществото на жалбата. Неразграничаването на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК от основанията за неправилност на съдебния акт е довело до необосноваване на предпоставки за допускане на касационен контрол, което има за правна последица недопускане касационното обжалване на въззивното решение.
В обобщение, липсват обосновани предпоставки на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което касационното обжалване не следва да се допуска.
По горните съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 350/11.02.2019 г. по гр. д. № 3609/2018 г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.