О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
София, 15.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 7504/2013 год.
Производството е по чл.274, ал.3 ,т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на И. К. Т.,чрез пълномощника му адв.Д.К. срещу определение на Софийски градски съд № 17646/ 01.10.2013 г. по ч.гр.д.№ 12102/ 2013 г., с което е потвърдено определение от 07.06.2013 год.по гр.д.№ 10928/2013 г. на Софийски районен съд ,с което е върната исковата молба в частта,с която се претендира осъждане на С. о. да извърши определено действие – отстраняване на железен къс от асфалта пред ХХV Д. в [населено място].
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди , че обжалваното определение е постановено при наличие на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК във връзка с разрешения от въззивния съд обуславящ изхода на спора въпрос – притежава ли ищецът процесуална легитимация да води иск срещу СО за преустановяване на увреждащото въздействие на дебелото желязо на асфалта пред 25 – та поликлиника,станало причина за нанесените му имуществени вреди,доуточнен с три допълнителни въпроса : каква е правната квалификация на исковата претенция,когато се претендира преустановяване на увреждащото действие на предмет върху собствената вещ ; следва ли задължението да се извърши определено действие,да бъде резултат от сключена сделка и какъв е характера на претенцията за преустановяване на увреждащото въздействие върху автомобила.
Ответникът по жалбата не взима становище.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е споделил изцяло мотивите на първоинстационния съд, според които ищецът не търси защита на свое вещно право,поради което е и недопустимо да претендира принудителна реализация на задължение на ответника,на което не кореспондира негово субективно право.Изложил е и свои мотиви на наведената за първи път в жалбата теза ,че самото заплащане на местен данък води до възникване на договорно правоотношение между страните,по силата на което ответната община била задължена да ремонтира и поддържа общинските имоти и пътища.Прието е, че изпълнението на публичноправното задължение на ищеца не води до подобни правни последици,а задължението,чието реално изпълнение претендира няма частноправен характер и не може да бъде предмет на граждански исков процес,поради което ищецът не притежава процесуална легитимация да води подобен иск.Изпълнение на задължението може да се претендира по реда на чл.256-257 АПК пред съответния административен съд,поради което искът е недопустим.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в определението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното определение.
В случая изложението съдържа формулиран въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но касаторът не е обосновал тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба.Според основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК , на което се позовава касаторът, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В частната касационна жалба не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на „поставения” процесуалноправен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид , че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Поставеният от касатора въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната практика на ВАС ,поради което не са налице обстоятелства, налагащи изменение на тази практика или нейната отмяна чрез ново тълкуване на закона.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1,т.3 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на IV г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Софийски градски съд № 17646/ 01.10.2013 г. по ч.гр.д.№ 12102/ 2013 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :