О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
София, 17.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА И.
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА И.
ч.гр.дело № 5465/2016 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. Пл. П., в качеството му на пълномощник на С. М. И. против определение № 620/06.10.2016 г., постановено по в.ч.гр.д. № 493/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 1889/01.08.2016 г., постановено по гр.д. № 2849/2015 г. по описа на Окръжен съд- Варна, с което производството по делото е прекратено като недопустимо,поради липса на правен интерес за ищеца от предявените искове.
В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното определение. Иска се неговата отмяна и продължаване на съдопроизводствените действия по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди , че обжалваното определение е постановено при наличие на всички основания по чл.280, ал.1 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси: 1. „След като изрично сме оспорили изцяло завещанието на ответника, представено като ксерокопие, като сме поискали представянето му в оригинал, с цел да вземем подробно становище по оспорването му, както и изрично сме посочили, че ще предприемем съответните правни действия и това е била единствената възможност, с която сме разполагали при липсата му, следва ли инстанцията да приема, че не сме оспорили авторството му?“; 2. „Съществува ли нарушение на чл. 193, ал. 2 ГПК, ако инстанцията не е постановила извършване на проверка на истинността на документа, нито е конкретизирала дали представилата го страна ще се ползва от него след оспорването му?“; 3. „След като не е взет предвид от инстанцията и факта, че и трите процесни имота на „завещателката“ вече са били прехвърлени, към претендираната дата на съставянето му. Поради това, може ли завещанието да се касае за имоти, които не са били в патримониума на завещателката?“; 4. „Може ли само въз основа на обявата, без самият правопораждащ акт да липсва, както и без съставен нов акт за раждане, да има валидно осиновяване към 1928 г.?“; 5. Ако действалият към 1928 г. З. за припознаването на незаконно родени деца, за указаконението имъ и за усиновяванието– ДВ бр. 9 от петък -12.01.1890г., в чл. 33 категорично постановява, че „Усиновения запазва всичките си права и длъжности спрямо семейството, към което той принадлежи по рождение“ съдът да счете, че към днешна дата е налице единствено пълно осиновяване?“; 6. „Допустимо ли е при наличие на горните факти, както и на долуизложеното, да не се проведе нормално състезателно производство между страните, поради недопустимото предрешаване на спора от инстанциите и да се прекрати допълнителното събиране на доказателства без да е внесено делото в открито заседание, а моят доверител да бъде лишен от правосъдие?“; 7. „След като в края на молбата ни от 18.07.2016 г. сме посочили, че ако съдът счете, че не сме изпълнили указанията му, да ни се даде нова възможност с нов срок, съществува ли нарушение на чл. 63, ал.1 ГПК след като това искане дори не е коментирано, като не са изложени и мотиви за това, нито в определението на ВОС, нито в това на Апелативен съд-Варна?“.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по частната жалба – К. Й. П., И. М. П., М. И. П. и С. Д. Д., чрез адв. И. А., в който се посочва, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
За да потвърди прекратителното определение, въззивният съд е посочил, че производството пред Окръжен съд-Варна е образувано по предявени от С. М. И. против И. М. П., К. Й. П., М. И. П. и С. Д. Д. искове с правно основание чл. 17, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и чл. 87, ал. 3 ЗЗД, както следва: 1. против И. М. П. и К. Й. П. искове за приемане за установено, че договорът, обективиран в н.а. № 151/02 г.,с който Б. Б. А. продава на И. М. П. /по време на брака му с К. Й. П./ собствения си недвижим имот, е привиден като прикрива договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане и за разваляне на прикрития договор поради неизпълнението му; 2. против И. М. П. и М. И. М. искове за приемане за установено, че договорът, обективиран в н.а. № 170/10г., с който Б. Б. А. продава на И. М. П. и М. И. М. собствения си недвижим имот, е привиден като прикрива договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане и за разваляне на прикрития договор поради неизпълнението му; 3. против С. Д. Д. искове за приемане на установено, че договорът, обективиран в н.а. № 70/10 г., с който Б. Б. А. продава на С. Д. Д. собствения си недвижим имот, е привиден като прикрива договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане и за разваляне на прикрития договор поради неизпълнение. От фактическа страна съдът е приел, че Б. М. И. е [дата на раждане] ,а рождените й родители са М. И. С. и Р. С. С., които са родители и на ищеца – С. М. И.. С определение № 5900/24.08.1928 г. по ч.гр.д. № 856/28 г. по описа на Окръжен съд-Варна, публикувано и в Държавен вестник, бр. 131/10.09.1928 г., е допуснато осиновяването на Б. от Б. И. А. и С. С. А., последната сестра на рождената майка на осиновената. Като се е позовал на относимата нормативна уредба, съдът е посочил, че осиновяването е било регламентирано от Закона за припознаване на незаконнородените деца, за узаконението им и осиновяването, обн. ДВ бр. 9/1890 г., според който единствен законов режим на осиновяването е непълното, при който се запазват правата и задълженията между осиновения и неговото рождено семейство, не се създават правоотношения с роднините на осиновителя, а се създават правни връзки само между осиновения и осиновителя и то без наследствени права на последния. Този режим между Б. и осиновителите й е променен по силата на закона с изменението на чл. 81, ал. 3 ЗЛС, обн. ДВ, бр. 50/61 г., според който осиновените деца са изцяло приравнени на родените в семейството деца, а правоотношенията между осиновения и роднините по произход се прекратяват. Приложението на новия закон е обусловено от обстоятелството, че към момента на приемането му, осиновяването е било заварено – осиновената и осиновителите й са били живи. Този режим на пълно осиновяване не е бил променен с влизането в сила на Семейния кодекс, обн. 1968 г., а именно – не е приложен чл. 105 СК, преуреждащ заверените отношения, тъй като към този момент осиновителите са били починали. След този анализ на относимата правна уредба, въззивният съд е достигнал до извода, че поради пълното осиновяване на Б., тя не се легитимира като дъщеря на Р. и М. С., нито като сестра на С. М. С.,поради което ищецът не е неин законен наследник от трети ред. Предвид обстоятелството, че Р. – майката на ищеца и С. – осиновителката на Б., са сестри, и предвид създадените правни връзки по силата на пълното осиновяване, съдът е приел, че С. се легитимира като първи братовчед на Б..При липса на данни за други наследници по закон, които обстоятелства не са били изследвани от първоинстанционния съд и въззивният съд изрично е констатирал това,е приел,че независимо от горното,дори да се приеме,че ищецът С. е призован към наследяване,то той се явява неин законен наследник – по съребрена линия, от четвърта степен. Освен това съдът е приел, че изложените данни, дори да бяха изяснени, не могат да обусловят наличие на правен интерес за водене на предявените искове, тъй като по силата на универсално саморъчно завещание от 26.03.2014 г., Б. А. е определила за свой единствен наследник – И. М. П.. Като е посочил, че автентичността на завещанието не е оспорена, а изложените възражения не попадат в хипотезите на чл. 42 или чл. 43 ЗН, съдът е приел, че при евентуално уважаване на исковете ищецът не би придобил права в своя патримониум, а такива биха възникнали в патримониума на наследника по завещание. Взел е предвид и че ищецът не попада сред лицата по чл. 28 ЗН, които могат да възразяват срещу накърняване на запазена част от наследството на Б. А.. С тези съображения въззивната инстанция е потвърдила извода за недопустимост на производството, като е прието, че за ищеца липсва правен интерес за предявяване на процесните искове, а производството по делото е недопустимо и следва да бъде прекратено.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
В приложеното изложение са формулирани въпроси, за които се твърди да отговарят на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Решаващата воля на въззивния съд е обусловена от преценката за липса на правен интерес за водене на процесните искове от законен наследник без запазена част, предвид наличие на универсално завещание в полза на насрещната страна по делото. Поставените в т. 1 и т. 2 въпроси касаят предприетото от страната оспорване на саморъчното завещание. За да се произнесе въззивният съд, е приел, че наведените доводи на ищеца не се квалифицират като възражения по чл. 42 – 43 ЗН, не е оспорена и автентичността на документа. С формулираните въпроси касаторът се противопоставя на решаващите изводи на въззивния съд, което само по себе си представлява основание за обжалване на определението, но не и основание за допускане на касационна проверка. Преценката и квалификацията на твърденията на страната във връзка с приложеното саморъчно завещание е въпрос по същество на спора, а не са поставени въпроси, обусловили изводите на съда за липса на надлежно възражение. Процесуалните действия на първоинстанционния съд относно осъществяването на процедурите по чл. 193 и чл. 183 ГПК въобще не са били предмет на изследване в обжалваното въззивно определение. Въпросът, поставен в т. 3 от изложението, също не е обусловил решаващата воля, обективирана в постановения съдебен акт. Напълно ирелевантни към настоящия правен спор са данните дали завещателката се е разпоредила със свои имоти преди да завещае в полза на трето лице, доколкото в приложеното универсално завещание изрично е посочено, че завещава цялото си имущество, а наследствената маса се формира към момента на смъртта. Въпросите, които касаят формирането на изводите на съда относно наличието на пълно осиновяване – т. 4 и т. 5, отново оспорват разрешението на съда по същество и представляват касационни основания. Не отговарят на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросите, формулирани в т. 6 и 7,тъй като въобще не се отнасят до конкретен правен извод на съда и не могат да бъдат конкретизирани от настоящата инстанция, тъй като са абстрактни и хипотетични. Във връзка с изложеното не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване,тъй като така поставени въпросите съставляват оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК.
За пълнота на мотивите следва да се подчертае, че законодателят е предвидил селективен достъп до касация само при едновременно наличие на общо и специално основание. В настоящия случай се твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата – специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК, но същите не са конкретизирани – не е посочено за кои въпроси се отнасят, нито са посочени съдебни актове, обосноваващи ги. Бланкетното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да обуслови наличие на основание за допускане, дори да е налице въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, тъй като касаторът не е изложил доводи защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – липсва нормативна уредба на конкретните обществени отношения или създадената практика следва да бъде осъвременена.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IV г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 620/06.10.2016 г. по в.ч.гр.д. № 493/16 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: