3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
Гр.София, 21.01.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Вероника Николова
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1374 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 80/21.01.14г., постановено по гр.д.№ 3644/13г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 12.07.13г. по гр.д.№ 8757/12г. на Софийския градски съд за отхвърляне на иска на касатора против П. К. Д., [населено място] за признаване за установено по реда на чл.422 ГПК, че ответникът дължи на касатора сумата от 50000 евро с левова равностойност от 97791.50 лв. въз основа на договор за посредничество при продажба на недвижим имот от 21.01.2006г., представляваща неустойка по т.11, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от 03.11.2009г. по гр.д.№ 47540/09г. от Софийския районен съд.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните на 21.01.2006г. е сключен договор за посредничество при продажба на недвижим имот, по който възложител е ответника, а изпълнители са касаторът и П. Я. З.. Уговорката е посредниците да предложат на трети лица за продажба имота на възложителя срещу възнаграждение, определено в зависимост от достигнатата продажна цена. Срокът на действие на договора е два месеца, а според т.18 на договора, ако след уговорения срок възложителят и третото лице, посочено от посредника, подпишат предварителен договор или ако сключат сделка за прехвърляне на имота, възложителят дължи на посредника възнаграждение в размер на 100000 евро. С нотариален акт от 12.12.2006г. възложителят и трето лице са сключили договор за продажба, като с влязло в сила решение на ВКС от 26.01.2012г. по т.д.№ 666/10г. на І т.о. е отхвърлен предявения иск по чл.254 ГПК /отм./ на П. Д. срещу посредниците за признаване за установено, че не дължи сумата от 100000 евро на основание т.18 от сключения договор. Решаващият състав е изложил съображения, че т.10 на договора е уговорена неустойка за забавено изпълнение, поради което клаузата за неустойка при пълно неизпълнение на парично задължение не може да породи действие, както и с оглед на приетото, че се дължи възнаграждение по т.18 от договора, то уговорките по т.10 и т.11 – за неустойка за забава или за неизпълнение на задължението за заплащане на посредническо възнаграждение при сключване на договор за продажба в срока на действие на договора за посредничество, не намират приложение.
Касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросите: 1.Следва ли при постановяване на решението да бъде обсъдена цялата фактическа обстановка, да бъдат съобразени твърденията на страните и да се извърши цялостна преценка на правнорелевантните факти по спора. Необходимо ли е излагането на мотиви, касаещи въведеното спорно право при постановяване на съдебния акт?, 2.Представлява ли нарушение на принципа на чл.9 ЗЗД за свобода на волята при договаряне, ограничена от императивните правила на закона и добрите нрави, договаряне на два вида неустойка за неизпълнение на парична престация – глобална при общо определена сума и неустойка за забава, която е определена за всеки ден забава и да бъде предоставено на изправната страна да избере коя от двете да претендира? Въпросите, въведени по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са: 3.Изтекъл ли е срокът на действие на договора, ако в него съществува клауза, с която кредиторът приема за точно изпълнение и престирането на договорения резултат след изтичане на уговорения срок? и 4.Обективната възможност за изпълнение на парична престация представлява ли невъзможност на конкретна страна по сключен договор за пълно изпълнение на парично задължение?
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Отговорът на първия поставен въпрос е относим изцяло към правилността на решението, тъй като представлява оплакване на допуснати от съда нарушения на процесуалните правила. Задължението на съда, разглеждащ спора по същество, да обсъди цялата фактическа обстановка, да съобрази твърденията на страните и да се извърши цялостна преценка на правнорелевантните факти, както и да изложи мотиви, произтича от разпоредбата на чл.235 ГПК. Касаторът не е посочил конкретно нарушение на това процесуално правило от въззивния съд, което да налага специално тълкуване на законовата норма. Всички въведени доводи са обвързани с оплакванията по приетите разрешения от въззивната инстанция по фактическата и правна страна на спора, доколкото съдът не е възприел поддържаните от касатора тези.
Вторият въпрос налага тълкуване на конкретните договорни клаузи, а не прилагането на материалноправна норма. С обжалваното решение въззивният съд не е ограничил свободата на договаряне, а е съпоставил уговорките за заплащане на неустойки към поетите задължения от страните. Въпросът е поставен принципно, но произтича от неточното твърдение на касатора, че с договора между страните са уговорени алтернативи за заплащане на неустойки, каквито изводи не са формирани от въззивния съд.
Третият въпрос е изцяло без значение за спора и по същия съдът не се е произнесъл в обжалваното решение. Този въпрос е бил от значение по спора за заплащане на възнаграждение по т.18 от договора, който е решен с влязло в сила решение по друго дело.
Четвъртият въпрос от една страна е поставен принципно, без връзка със спора, а друга е неясен, тъй като свързва обективната възможност за изпълнение с невъзможност за конкретната страна по договора, въпрос който е законодателно разрешен в нормата на чл.81, ал.2 ЗЗД.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 80/21.01.14г., постановено по гр.д.№ 3644/13г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.