О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
Гр.София, 29.01.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря …………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1866 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1080/19.05.2017г., постановено по в.гр.д.№ 293/17г. от Софийския апелативен съд, с което след отмяна на решение № 6121/20.07.2016г. по гр.д.№ 10812/14г. на Софийския градски съд касаторът е осъден да заплати на И. Б. Д., [населено място] сумата от още 18000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП на 12.05.2012г. на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ и е потвърдено решението в частта за осъждане на касатора да заплати сумата от 72000 лв. на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.).
Ответникът не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда от 20.11.2015г. И. К. е признат за виновен за това, че на 12.05.2013г. в [населено място] на пешеходна пътека, обозначена с пътна маркировка и регулирана със светофарна уредба, при управление на МПС е нарушил правилата за движение по чл.21, ал.1 и чл.120, ал.1, т.2 ЗДвП, като е управлявал автомобила с 60 км./ч., при максимално разрешена скорост от 50 км./ч.; не е пропуснал пресичащия пешеходец И. Д. и по непредпазливост му е причинил средна телесна повреда. Подсъдимият е оправдан за осъществяване на деянието в нарушение на чл.119, ал.1 ЗДвП. Касаторът е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента, като съдът е приел за установено, че на пострадалия – ответник по касационната жалба, са причинени множество увреждания – политравма, четири счупвания, отделно на ребрата отляво и отдясно при продължителност на възстановителния период от около 1 година, престой в болнично заведение, няколко операции и предстоящи такива, както и интензивни болки за период от около 6 месеца. Въззивният съд е отчел и необходимостта от първоначално обслужване на пострадалия и помощ при предвижване от трети лица, както и липсата на пълно възстановяване на подвижността на крайниците и изживяния стрес. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на застрахователя за наличието на съпричиняване от пострадалия за настъпване на вредите. Изложени са съображения, че по делото не са доказани твърденията на застрахователя, свързани с възражението за съпричиняване, а именно: пострадалият да е предприел пресичане на червен светофар без да съобрази отстоянието до автомобила и неговата скорост, както и внезапно да е излязъл на пътното платно. Посочено е, че не е било въведено възражение за съпричиняване поради нарушение от страна на пешеходеца на разпоредбата на чл.35, ал.4, т.1 ППЗДвП – да не е освободил своевременно пътното платно при подаден червен сигнал на светофара за пешеходци. Въззивният съд е приел за доказано, че при подаване на зелен сигнал на светофара за водача на автомобила, пешеходецът вече се е намирал на пътното платно и водачът е бил длъжен да го пропусне. Според апелативния съд разпоредбата на чл.120 ЗДвП е по-стеснена от тази по чл.119 ЗДвП, доколкото и двете касаят отношението на водачите на ППС към пресичащи на пешеходната пътека пешеходци, но хипотезата на чл.120 ЗДвП урежда случая на пресичане на пешеходна пътека, когато движението се регулира и от светофар, какъвто е настоящият. Изложени са съображения и че поведението на пострадалия не е противоправно, като той е възприел автомобила, но не е могъл да прецени неговата скорост, която в случая била над разрешената за движение.
Касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси за обосноване допускането на касационното обжалване: „1. При установени в хода на процеса обстоятелства, даващи основание за намаляване на обезщетението, в случая – съпричиняване, следва ли съдът в решението си при определяне на размера на обезщетението да вземе предвид това съпричиняване, степента на отговорност на извършителя, респ. неговия застраховател, независимо от направените възражения и доказателствени искания?” и „2.При направено възражение за съпричиняване от пешеходец поради неправилно пресичане на пътното платно следва ли да бъде уточнено дали пешеходецът е предприел пресичане или вече е бил на пътното платно или е достатъчно възражението, че същият се е намирал неправомерно на пътното платно?”. Според касатора въззивният съд се е произнесъл в нарушение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, като е нарушил даденото в т.ІІ на ППВС № 4/1968г. тълкуване на правната норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправният или процесуалноправният въпроси са винаги специфични за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, както и трябва изрично да бъдат посочени от касатора.
Според т.4 на ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби – безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото.
В случая отговорът на заявените от касатора първи два правни въпроса произтичат от приложимата към спора разпоредба на чл.51, ал.2 ЗЗД, според която, ако увреденият е допринесъл за настъпване на вредите, обезщетението може да се намали. По тълкуването на нормата съществува съдебна практика, като въззивният съд не е отрекъл принципно правото на намаляване на обезщетението, а е приел за недоказано възражението за съпричиняване. Изводите на състава на апелативния съд произтичат от приетите за установени факти и обстоятелства по спора, като оплакванията в касационната жалба и аргументацията на касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са изцяло във връзка с фактическата обстановка по спора, като същите не са изведени от неправилното й установяване от съда. В този смисъл поставените от касатора въпроси не са обуславящи за изхода от спора, поради което касационното обжалване не се допуска.
Поставеният въпрос за прилагане на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е от значение за решаване на спора по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС. С ППВС № 4/23.12.1968 г. са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно посоченото постановление понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични и трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението. При телесни увреждания такива обективни обстоятелства биха могли да са свързани с начина на извършване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици. Задължителните указания на ППВС № 4/23.12.1968 г. са намерили отражение в редица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, като например решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/16.01.2013 г. по т.д. № 705/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 78/07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II т.о. и други. Релевантните обстоятелства, примерно посочени в ППВС № 4/23.12.1968 г., следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност (в този смисъл са решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о.). С оглед конкретността на тези вреди, при определянето им не може да се формира единна съдебна практика. С цитираното решение съдът се е произнесъл по задължението на решаващия съд да извърши преценка на всички правнорелевантни факти и обстоятелства, което е сторено в случая. Правилността на тази преценка не може да мотивира допустимостта на касационното обжалване, тъй като е относима към обосноваността на акта и съответно към основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК.
В настоящия случай, при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968 г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определяне обезщетението за неимуществени вреди, а именно: момента на настъпване на вредите, вида и характера на уврежданията, продължителността и сложността на лечението, продължителността и степента на болките и страданията, причинения физически, психически, битов и социален дискомфорт, продължителността на оздравителния и възстановителния период, прогнозата за възстановяване и възрастта на пострадалия.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1080/19.05.2017г., постановено по в.гр.д.№ 293/17г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.