О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 402
София, 20.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдия ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.д.№ 79/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. П., процесуален представител на [фирма] – [населено място], със собственик Е. А. Д., против въззивно решение № 393/01.10.2014 г.постановено по гр.д.№ 603/2014 г. по описа на Хасковски окръжен съд,с което е потвърдено решение № 19/03.06.2014 г. по гр.д.№ 108/2013 г. по описа на Ивайловградски районен съд, в частта,в която са уважени предявените от Е. А. П. – Х. против [фирма] – [населено място] исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1 и 2 КТ.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по следните правни въпроси, по които съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, и които са от значение за точното приложение на закона, а именно:1. След като работодателя е поискал разрешение и е посочил всички основания на които ги е поискал и е получил такова от ДИГ, неупоменаването на някое от посочените от работодателя основание опорочава ли даденото разрешение и счита ли се то за невалидно ; 2. Подлежи ли разрешението от ДИТ на контрол по съдебен ред относно изразената воля след като не е нито индивидуален административен акт, нито принудителна административна мярка ; 3. Следва ли съдът да извършва преценка дали е искано и дадено разрешение за уволнение в определения от правната норма срок или следва да изследва мотивите за това разрешение от ДИТ ; 4. При проявена от работодателя добросъвестност при посочване на фактите и обстоятелствата, поради които иска разрешение за уволнение, следва ли ако има дори пропуски от формален характер да не се зачита даденото разрешение ; 5. Има ли териториална компетентност за издаване на разрешения по чл.344, ал.3 КТ и може ли да се издаде от друга дирекция ; 6. При установяване на факти и обстоятелства по правния спор от друг орган, в случая в ревизионно производство на ТП на НОИ следва ли съда да ги зачита в производство по трудов спор ; 7.Може ли след като е влязло в сила решение на административен съд и ВАС да се приеме, че работникът няма качество на осигурено лице по смисъла на §1, т.3 ДР на КСО да се приеме, че трудовоправната връзка между работника и работодателя е прекратена.Има ли от определения момент лицето статут на работник или служител и може ли да води трудов спор по чл.357 КТ за отмяна на дисциплинарно уволнение ; 8. Следва ли гражданския съд да вземе предвид решение на Административния съд, установяващ факти и обстоятелства във връзка с трудовото правоотношение, включително и неявяване на работа.Позовава се на две решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК относно приложното поле на закрилата по чл.333,ал.1,т.3 КТ.
Ответникът по касация – Е. А. П. – Х., посредством процесуалния си представител – адв. Вл.Д., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция е приела, че към момента на връчване на заповедта за уволнение ищцата се е ползвала със закрила на три самостоятелни основания – като работник с дете до тригодишна възраст – чл.333, ал.1, т.1 КТ, като работник ползващ законоустановен отпуск – т.4 и като бременна работничка – чл.333, ал.5 КТ. Прието е също така, че за да бъде преодоляна посочената закрила работодателят е следвало да поиска предварително разрешение от ИТ за всяко едно от основанията поотделно. Съдът е стигнал до извод, че работодателят е бил известен за това, което е видно, както от представените писмени доказателства, така и от направеното искане до ИТ – вх.№ 0072-3701 от 20.09.2013 г.,от което се установява, че е поискано разрешение от ИТ на основание чл.333, ал.1, т.т.1 и 4, и ал.5 КТ. Позовавайки се на писмо, изх.№ 0072-3797/30.09.2013 г. на ИТ съдът е приел, че разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение между страните е дадено само на основание чл.333, ал.1, т.1 КТ, а по останалите две искания не е налице произнасяне, което е възприето от въззивната инстанция като отказ за даване на разрешение на основание чл.333, ал.1, т.4 и ал.5 КТ.Липсата на разрешение е пречка работодателят да прекрати трудовият договор с работника, тъй като закрилата от която последния се ползва не е преодоляна.
Позоваването от касатора на задължителна съдебна практика , а именно решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не е достатъчно за да се приеме, че е налице релевираното от него основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Първият от поставените въпроси е относим към спора, но по отношение на него окръжният съд е приложил закона точно, в смисъла на установената съдебна практика. След като е налице закрила по смисъла на чл.333 КТ на няколко основания, то искането следва да бъде отправено за всяко от тях, както е сторил работодателя и трябва да е дадено разрешение от ИТ за всяко от тях. В процесния случай ИТ е дала разрешение само по чл.333, ал.1, т.1 КТ, но липсва такова по другите две основания.Вторият от поставените въпроси е зададен некоректно, тъй като разрешението на ИТ по чл.333 КТ се цени в производство по трудов спор като доказателство.Третият от поставените въпроси е неотносим към спора, тъй като изводи в посочения в него смисъл не са налице в мотивите на въззивното решение.Четвъртият от поставените въпроси по естеството си преповтаря първия.Петият, шестият, седмият и осмият от въпросите в изложението са неотносими към спора, тъй като по тях не са налице изводи на въззивния съд. Освен това последните три въпроса са свързани с представени с касационната жалба доказателства, които не са били предмет на обсъждане в предходните две инстанции.
Касаторът бланкетно се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като не е изложил никакви конкретни доводи, които да обосновават допускането до касационно обжалване по поставените въпроси. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.
При този изход на спора на ответника се дължат направените и надлежно удостоверени разноски в настоящето производство в размер на 800/ осемстотин /лв.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 393/01.10.2014 г.постановено по гр.д.№ 603/2014 г. по описа на Хасковски окръжен съд .
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], със собственик Е. А. Д., да заплати на Е. А. П. – Х., ЕГН [ЕГН],жив.гр. И., област Х., [улица], разноски за настоящата инстанция в размер на 800/осемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: