О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 402
София, 20.04.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6289/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв. Д., срещу въззивно решение № 3576/03.08.2015год. на Благоевградския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 201/2015год., с което е потвърдено Решение № 273/11.11.2014год., постановено по гр. дело
№ 500/2014г. по описа на Петричкия районен съд, с което е признато за незаконосъобразно уволнението и е отменена Заповед № 2004/10.05.2014г., с която е прекратено трудовото правоотношение на А. Д. Д. с [фирма]; същата е възстановена на работа на длъжността, която е заемала преди уволнението „експерт, управление на човешките ресурси“ в [фирма]; [фирма] e осъдено да заплати на А. Д. Д. сумата от 2437,02 лв. /след уважено възражение за прихващане и частично отхвърляне на претенцията за сумата над 8 861,16 лв. до първоначално претендирания размер от 9 599,59 лв./, представляваща обезщетение за срок от шест месеца, считано от уволнението – 12.05.2014г., през който е останала без работа поради незаконното уволнение, както и сумата от 240 лв., представляваща ваучери за храна, дължими за периода от шест месеца, считано от датата на незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху сумите от завеждане на исковата молба – 09.06.2014г. до окончателното им изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на съдебното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Иска се неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове, евентуално при констатация за допуснати съществени процесуални нарушения за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т. 3 от ГПК. Според касатора, съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС по следните въпроси: 1./ „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да извърши цялостна и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, да обсъди изложените във въззивната жалба защитна теза, доводи и оплаквания и да разгледа всички възражения на страните и длъжен ли е да формира и изложи самостоятелни мотиви по същество на спора, включително когато с него се потвърждава първоинстанционното решение, или нормата на чл. 272 от ГПК го освобождава от това задължение?”, 2./ Задължен ли е въззивният съд, съгласно чл. 7, чл. 8, чл. 9 и чл. 10 да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му? 3./ Работодателят длъжен ли е при съкращаване на единствената щатна бройка в едно обособено структурно звено /клон/ от едно населено място да извърши подбор по смисъла на чл. 329 от КТ с другите служители на сходна длъжност от други населени места в страната на същия отдел/дирекция? Позовава се на Решение № 971 от 09.01.2014 г. по т. д.
№ 971/2012 г. на ВКС, II ТО, Решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр. д.
№ 47/2009 г. на ВКС, I ТО, Решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр. д.
№ 4232/2008 г, на ВКС, IV ГО, Решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д.
№ 823/2010 г. на ВКС, II ТО и Решение № 271 от 15.10.2013г. по гр. д.
№ 1403/2012г. на ВКС, IV ГО по отношение на първия въпрос. Излага съображения за противоречие на въззивното решение по втория въпрос с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 230 от 11.02.2011 г. по т. д. № 1090/2011 г. на ВКС, II ТО, Решение № 43 от 04.06.2014 г. по т. д. № 213/2012 г, на ВКС, II ТО и Решение № 42 от 09.06.2014г. по т. д. № 799/2011г. на ВКС, II ТО, а по третия въпрос с Тълкувателно решение № 3 от 16.01.2012г. по т. д. № 3/ 2011г. на ОСГК на ВКС, Решение № 306 от 09.10.2013г. по гр. д. № 1851/2013г. на ВКС, IV ГО, Решение № 290 от 11.07.2012г. по гр. д. № 882/2011г. на ВКС, IV ГО, Решение № 329 от 13.07.2011г. по гр. д. № 1073/2010г. на ВКС, IV ГО, Решение № 52 от 15.03.2013г. по гр. д. № 963/2012г. на ВКС, III ГО, Решение № 277 от 19.05.2011г. по гр. д. № 1226/2010г. на ВКС, IV ГО, Решение № 6 от 28.03.2014г. по гр. д. № 3655/2013г. на ВКС, IV ГО, Решение № 558 от 11.03.2013г. по гр. д. № 281/2012г. на ВКС, IV ГО и Решение № 825 от 25.01.2011г. по гр. д. № 1355/2009 г. на ВКС, IV ГО.
Навеждат се доводи и за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с въпросите : 1./„Мястото на работа и работното място могат ли да се отразяват при преценката за включване в задължителния подбор, при условие че от доказателствата по делото е установено, че съкратеният служител има едно и също място на работа, но различно работно място със служителите, назначени на сходни длъжности в един отдел/дирекция и не следва ли при само документално разминаване на работното място и място на работа да се преценява и добросъвестност по чл. 8 от КТ при упражняване на правото на подбор? и 2./ При незадължителност на подбора при съкращаване в щата на единствената щатна длъжност в рамките на едно обособено структурно звено на работодателя, в случай че такъв е извършен между служителя, чиято длъжност се съкращава и служители на сходни длъжности от други структурни звена на работодателя, но намиращи се в различни населени места, следва ли така извършеният подбор да подлежи на съдебна преценка относно неговата законосъобразност?
Ответната страна А. Д. Д. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество обосновава довод за правилността на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважена претенцията за заплащане на допълнително трудово възнаграждение, представляващо ваучери за храна, е недопустима. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. В случая, цената на иска се определя съобразно чл. 69, ал. 1, т.1 ГПК и се равнява на размера на търсената парична сума. Доколкото в случая предявената претенция е с цена под 5000лв., касационният контрол на въззивното решение по отношение на нея е изключен по силата на императивното правило на чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК.
Касационната жалба в останалата й част досежно произнасянето по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцата е работила при ответника към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на длъжност „експерт, управление на човешки ресурси”. Ответното дружество [фирма] е с едноличен собственик на капитала – „А. Холдингс Б.В.”, Х. и има свой регистриран клон в [населено място] – [фирма] – клон П.. Трудовото правоотношение на ищцата възникнало с [фирма] – седалище [населено място], а не с клона на дружеството в [населено място], въпреки, че е престирала труд свързан с локация в [населено място]. В дружеството – ответник е имало служители, чиято дейност и трудови функции са били свързани с управление на човешките ресурси, както в [населено място], така и в [населено място], [населено място] и [населено място]. От представените писмени доказателства се установило, че с цел оптимизиране на работния процес – едноличният собственик на капитала на дружеството е взел решение за съкращаване на персонала – за закриване на отдел „Човешки ресурси” в [населено място] и прехвърляне изцяло дейността му към центъра за обслужване на човешки ресурси в [населено място], като на управителите на [фирма] било възложено извършването на съответни действия по оценка на служителите в отделите „Човешки ресурси” във всички клонове на предприятието. На 07.05.2014 г. двама от управителите на дружеството взели решение за промяна на щатното разписание на отдел „Човешки ресурси”, посредством съкращаването на една щатна бройка в [населено място] и на една щатна бройка в [населено място] на длъжността „експерт, управление на човешките ресурси”. Според класификатора на професиите длъжността на ищцата била „експерт, управление на човешки ресурси”, но според утвърдената и приета в ответното дружество терминология същата длъжност се обозначавала като „бизнес човешки ресурси”. Управителите издали Заповед № HRC51/07.05.2014 г., с която разпоредили във връзка със съкращаването на щата да се създаде Комисия за подбор и задали критериите за извършване на същия и скалата за оценяване. След анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд достигнал до извода за незаконосъобразност на извършеното уволнение, изхождайки от правната същност на правото на подбор и конкретната му реализация в настоящия случай. Приел е, че правото на подбор е субективно материално право, което се характеризира също като преобразуващо право и се упражнява от работодателя при конкретни основания за уволнение по чл. 328, ал. 1 КТ. При съкращаване на единствената щатна длъжност прекратяването на трудовия договор с работника или служителя, който заема длъжността се предхожда от подбор по преценка на работодателя, докато при съкращаване на една или няколко от съществуващите в щата няколко на брой еднородни длъжности /трудови функции/, прекратяването на трудовите договори с работниците и служителите, заемащи съкращаваната длъжност задължително се предпоставя от подбор, който става част от правото на уволнение. Когато подборът се извършва поради съкращаване на щата, работодателят е задължен да извърши преценка на трудовите качества на работниците, изпълняващи идентични трудови функции. Въззивният съд е обосновал довод, че преценката дали трудовите функции са идентични се извършва с оглед естеството на възложената работа, поради което изводът за идентичност не може да се изведе нито само от наименованието на длъжността, нито от механично сравнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика. При упражняване на правото на подбор преценката на показателите по чл.329 КТ не е субективна – безусловно основана на лични представи, формирани от непосредствени възприятия на субекта на работодателска компетентност и от общо познаване на всички трудови функции, а е преценка по законосъобразност, изразяваща се в съответствие на приетите от работодателя показатели по законоустановените критерии с действителните качества на работника или служителя, обоснована със събрана за участниците в подбора информация. След като е изследвал представените писмени доказателства, въззивният съд е приел, че работодателят не е ангажирал достатъчно убедителни доказателства за обективното съответствие между поставените оценки по отделните показатели и реално проявените професионални качества и квалификация /подготовка/ на служителите с оглед на възложената им работа. Счел е също, че не се установява и включването в подбора на всички необходими участници. Тези съждения обусловили решаващия му извод за необоснованост на решението на работодателя да съкрати именно ищцата след извършения подбор. Въззивният съд приел за неоснователен наведеният от ответника довод, че подборът не е бил задължителен, но дори и ако възприемел обратното становище след като работодателят, без да е бил длъжен, се е възползвал от правото си на подбор, съдът следва да провери дали той съответства на критериите по чл. 329, ал. 1 КТ. По отношение на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ и направеното от ответното дружество възражение за прихващане въззивна инстанция препратила на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, които счел за правилни.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на поставените въпроси. Първият и вторият въпрос не съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, а са свързани с правилността на съдебния акт. В тази част съдържанието на изложението изразява по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на третия – материалноправен, въпрос следва да се посочи, че същият не е обуславящ за изхода на спора, не е залегнал в мотивите на съдебния акт, тъй като въззивният съд е приел, че ищцата не е била в трудово правоотношение със структурно обособено звено на ответното дружество – клонът в [населено място], в което се съкращава единствената щатна бройка, за да се разсъждава за необходимостта от извършване на подбор с други служители от други териториално обособени звена. Обосновал е извод, че трудовото правоотношение на ищцата е възникнало с [фирма] – седалище [населено място], в което съществуват идентични на нейната длъжности, с оглед на което подборът е задължителен. Приел е и това, че дори и при незадължителен подбор ако такъв бъде извършен и са релевирани възражения срещу него в исковата молба, законосъобразното му извършване подлежи на преценка от съда, разглеждащ правния спор. Във връзка с този въпрос не се установява и наличието на поддържаното допълнително основание доколкото релевантните за спора факти са различни от тези в посочените съдебни решения и не би могло да се извърши съпоставка между правните разрешения, дадени в цитираната съдебна практика и обжалваното решение.
Поставените въпроси, за които се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал.1,т. 3 ГПК са залегнали в мотивите на въззивното решение и са обусловили решаващите изводи на съда, но касаторът не обосновава приложението на соченото касационно основание. Твърдението за липса на съдебна практика, въпреки наличието на множество идентични житейски хипотези не предпоставя приложението на чл. 280, ал.1,т. 3 ГПК. По приложимите към казуса материалноправни норми има правна уредба, поради което не се налага прилагането на закона или на правото по аналогия. Същите не са непълни или неясни, което да обуславя тълкуване на закона. Същевременно наведените в изложението оплаквания по същество касаят правилността на съдебния акт, която не е предмет на проверката във фазата по селекция на касационната жалба.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответникът не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на [фирма], подадена чрез адв. Д., срещу въззивно решение № 3576/03.08.2015год. на Благоевградския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 201/2015год., с което е потвърдено Решение
№ 273/11.11.2014год., постановено по гр. дело № 500/2014г. по описа на Петричкия районен съд, В ЧАСТТА на произнасянето по иска за заплащане на сумата от 240 лв., представляваща ваучери за храна, дължими за периода от шест месеца, считано от датата на незаконното уволнение.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 6289/2015г. в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 3576/03.08.2015год. на Благоевградския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 201/2015год, в останалата му обжалвана част.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане и е прекратено производството по делото, може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
Определението в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: