О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 402/22.06.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2673 по описа за 2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 19 263/ 18.12.2014 г. по гр. д. № 15 750/ 2014 г, с което Софийски градски съд, като е потвърдил решението от 23.05.2014 г. по гр. д. № 26 642/ 2012 г. на Софийски районен съд, с което са уважени искове с правна квалификация чл. 108 и чл. 109 ЗС в защита на правото на собственост върху помещение за велосипеди и колички и площадка, осигуряваща достъпа до него – общи части в сграда-етажна собственост.
Решението се обжалва от ответника М. М. С. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите:
1. Подлежи ли на пълно и цялостно доказване, както по отношение на собствеността върху конкретната спорна недвижими вещ с определена площ и граница, така и по отношение на владението на тази вещ от ответника „без” или „при” отпаднало правно основание, искът по чл. 108 ЗС на етажната собственост за собственост и предаване на владението върху общи по предназначение части на етажната собственост, граничещи с индивидуална частна собственост?
2. Представлява ли владение по смисъла на чл. 108 ЗС фактическата власт, която собственикът на вещта упражнява на валидно правно основание – правна сделка?
3. Длъжен ли е въззвивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички доказателства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?
4. Когато въззивният съд като инстанция по същество потвърждава решението на първоинстанционния съд, това обстоятелство дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?
5. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания, изложени във въззивната жалба, направени като доказателствени искания и възражения в срок от страните, по които липсва произнасяне на първоинстанционния съд?
6. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди в решението си поведението на конституираното по делото трето лице-помагач и да констатира отговорността му към подпомаганата страна при неблагоприятно за нея решение като последица от противоправното поведение на подпомагащата страна с оглед разпоредбата на чл. 223, ал. 1 и 2 ГПК?
7. Допустимо ли е осъдително решение за премахване на единствената законно съществуваща входна врата към жилището на ответника с оглед разпоредбите на чл. 41, ал. 1, р. 1 и чл. 225 ЗУТ, предвиждащи премахване на незаконни строежи, по отношение на които не са налице изискванията за търпимост, какъвто не представлява входната врата към жилището на ответника и длъжен ли е въззивният съд да изследва обстоятелството как това жилище ще продължи да се ползва от собственика му по предназначение, без да пречи и ограничава правото на достъп на етажните собственици до помещението за велосипеди и колички?
8. Може ли да бъде придобита с давностно владение от съсобственик обща по предназначение част на етажната собственост, която той владее на правно основание – нотариална покупкопродажба, която е с променено предназначение и представлява част от закупения от него самостоятелен жилищен обект, в какъвто е преустроено бившето помещение за социални контакти, находящо се в сградата на етажната собственост?
К. М. М. С. счита, че поставените въпроси са включени в предмета на делото и са обосновали изводите на въззивния съд, като твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и с тълкувателни актове на ВКС и ВС, които цитира в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК.
Ответниците по жалбата – собствениците, притежаващи обекти в сградата на етажната собственост – възразяват обжалваното решение да бъде допускано до касационен контрол, тъй като касаторът не сочи кой е въпросът, решен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а прави оплаквания за неправилност на решението. Претендират разноски.
[фирма] – помагач на касатора, не се присъединява към негова жалба и не взема становище по нея.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че решението е постановено по гражданско дело с цена на всеки един от обективно и субективно съединените искове над 5 000 лв. Следователно жалбата е с допустим предмет. Подадена е от легитимирана страна – ответникът, на когото единствено принадлежи интересът от касационна отмяна на осъдителното въззивно решение. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но липсват основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Решението е постановено по искова молба на собствениците, притежаващи обекти в сграда-етажна собственост, сега ответници по касация и по въззивна жалба от касатора срещу първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС са уважени. Исковете в защита на собствеността са обосновани с твърденията, че касаторът е собственик на помещение за социални контакти, което е придобил по договор за покупкопродажба с неговия помагач, но владее без основание общи на етажната собственост части – помещение за детски колички и велосипеди и площадка. Владението е установил, заключвайки желязна врата и приобщавайки част от площадката към закупеното помещение за социални контакти, но така нарушава правата на останалите етажни собственици. Площадката осигурява достъпа до двете помещения – помещението за социални контакти, собственост на касатора и помещението за детски колички и велосипеди, обща по предназначението си част, собственост на всички етажни собственици. При тези твърдения е направено искането ответникът да бъде осъден да предаде владението на общите за етажните собственици части – помещението за детски колички и велосипеди и площадката, осигуряваща достъпа до него и до помещението, на което собственик е касаторът, – и да бъде осъден да премахне желязната врата.
К. е оспорил исковете с възражението, че не съществува площадка, която да е обща за етажната собственост част. Закупеното от него помещение действително има за граница помещение за детски колички и велосипеди, но не той, а неговият помагач е лишил етажните собственици от достъп до общата част. Като строител на сградата на етажната собственост помагачът не е предвидил вход към нея. К. не е извършвал преустройства. След договора с помагача единствено е подменил дървената врата с желязна. К. се е позовал и на придобивна давност.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че архитектурният проект на сградата на етажната собственост предвижда помещение за социални контакти, помещение за детски колички и велосипеди и площадка, която осигурява достъпа до двете помещения. Съгласно проекта помещението за социални контакти е със самостоятелен вход, за който е необходимо изграждане на преграден зид с врата. Със зид и самостоятелен вход е и помещението за детски колички и велосипеди. Зидът и самостоятелният вход към помещението за социални контакти фактически не са изпълнени. Поставената метална врата загражда част от площадката пред помещението за социални контакти и помещението за детски колички и велосипеди, а от вратата е единственият възможен достъп до двете помещения. Вратата се заключва от касатора. По договор с помагача той е купувач на помещението за социални контакти. Помагачът е строителят на сградата на етажната собственост. С поставената врата ответниците по касация не са се съгласявали. А. проект не е изменян според изискванията на чл. 56, ал. 5 ЗТСУ, респ. чл. 154, ал. 5 ЗУТ.
При тези факти въззивният съд е приел, че договорът за покупкопродажба легитимира касатора като собственик на помещението за социални контакти, а помещението за детски колички и площадката, която осигурява достъпа до двете помещения, са общи части на етажната собственост (чл. 38, ал. 1 ЗС). П. режим на съсобственост върху спорните обекти следва от архитектурния проект, който ги предвижда. Промяна в режима не е настъпила нито по причина, че проектът е останал отчасти неизпълнен от помагача на касатора, нито по причина, че етажните собственици са се съгласили с такава промяна. Металната врата, която се заключва от касатора и препятства достъпа на етажните собственици до общите части, въззивният съд е квалифицирал и като владение, за което липсва основание, и като неоснователно действие, което пречи на правата на ответниците по касация върху спорните обекти. Не е изследвал верността на твърденията, че не касаторът, а неговият помагач е причина фактическото положение да е в разрез с предвижданията по архитектурния проект. Обосновал се е с това, че за основателността на исковете е достатъчно, че именно касаторът поддържа противоправното фактическо състояние.
В обобщение, въззивният съд е приел, че исковете с правна квалификация чл. 108 и чл. 109 ЗС са основателни, а първоинстанционното решение следва да се потвърди, като резултат на собствени фактически и правни изводи. Решението не съдържа препратка към мотивите на първоинстанционното, въпреки че с разглеждането и отхвърлянето на всички оплаквания във въззивната жалба, са осъществени предпоставките на чл. 272 ГПК. Решението не съдържа и произнасяне по възражението за придобивна давност. Зачитайки ограничението на чл. 269 ГПК, въззивният съд е съобразил, че във въззивната жалба липсва оплакване по защитното средство, което касаторът е упражнил с писмения отговор на исковата молба.
Настоящият състав на ВКС намира, че въпросите, които касаторът е повдигнал, могат да бъдат отнесени в групи.
В първата група следва да се отнесат въпроси № 1, 2 и 7. Те не касаят предмета на делото и обуславящите изводи на въззивния съд. По начина, по който са формулирани, тези въпроси следва да се квалифицират като касационни оплаквания. Основанията за допускане до касационно обжалване обаче са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Проверката за законосъобразност на обжалваното решение се извършва, едва след като решението бъде допуснато до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Върховният касационен съд не е длъжен да изведе въпросът, който има значение за изхода по конкретното дело. Това е задължение на касатора (така т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г, ОСГТК на ВКС). Следователно въпросите в първата група изключват общото основание в чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Във втората група следва да се отнесе въпрос № 8. Той е по защитно средство (възражение за придобивна давност), което касаторът изоставя във втората фаза на производството. Въззивната инстанция е спазила ограничението на чл. 269 ГПК и обжалваното решение не съдържа произнасяне по това възражение. Въпрос по изоставеното средство за защита не може да бъде поставян пред касационната инстанция.
В третата група следва да се отнесат въпроси № 3 и 5. Те са включени в предмета на делото и обуславят изводите на въззивния съд, но въззивният съд ги разрешава в съответствие с т. 1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В четвъртата група следва да се отнесе въпрос № 4. Общото основание в чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол е изключено и по него. Обжалваното решение съдържа собствени фактически и правни изводи, а разпоредбата на чл. 272 ГПК въззивният съд не е прилагал.
В петата група следва да се отнесе въпрос № 6. По този въпрос е изключено допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът го обосновава с т. 15 от ППлВС № 4/ 30.10.1975 г. Тълкувателното постановление на ВС обаче обсъжда регресният иск, предвиден в чл. 54 ЗЗД, и допустимите възражения на ответника по него. Такъв предмет настоящото дело няма.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят, разноските, които ответниците по касация са направили пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 19 263/ 18.12.2014 г. по гр. д. № 15750/ 2014 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА М. М. С. да заплати на собствениците, притежаващи обекти в сградата на етажната собственост в [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 850 лв. – на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.