О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 403
София,25.06.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на девети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 132/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. И. С. от гр. С. срещу решение от 26.11.2009 г. по гр. д. № 1790/2008 г. на Софийски градски съд, ІV-В отделение в частта, с която е оставено в сила постановеното от Софийски районен съд, 26 състав решение от 20.03.2008 г. по гр. д. № 7808/2006 г. по предявения иск за сумата 1 634.50 евро – недължимо платен аванс по договор за изработка от 06.08.2003 г.
Касаторката поддържа становище, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Като съществено процесуално нарушение релевира призоваването й по реда на чл. 50 ГПК /отм./ в първоинстанционното производство, както и недопускане на поисканите във въззивното производство доказателства. Основното оплакване в касационната жалба, обаче, е свързано с приетата от въззивния съд квалификация на предявения иск като такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с неправилната преценка на фактите по делото, имащи отношение към изпълнението на задълженията на двете страни по процесния договор за проектиране и към прекратяване на облигационната връзка между тях.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички законови основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по материално-правни и процесуално-правни въпроси, свързани с: приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; неизпълнението на договора за изработка; значението на задатъка за наличието на договор; приемането на поръчаното без възражение като доказателство за действителност на сделката; квалификацията и обема на неизпълнението, респ. дължимостта и размера на възнаграждението, ако по вина на възложителя не бъде продължена работата след изработването на идеен архитектурен проект и той не бъде завършен до фаза работен проект; задължението на възложителя да предостави на изпълнителя възможност да отстрани констатираните от надлежните органи пропуски и недостатъци на изработения проект; предпоставките за призоваване на ответната страна по реда на чл. 50 ГПК /отм./ и процесуалните задължения на съда за допускане на поисканите във въззивното производство доказателства от страната, която е била призована в първоинстанциноното производство по посочения ред. В подкрепа на твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката касаторката е представила арбитражни решения и решения на отделни състави на ВКС и ВС.
Ответникът по касация – „И” О. , гр. С. моли да не бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение, респ. касационната жалба да бъде оставена без уважение, по съображения, изложени в писмен отговор от 08.02.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение по отношение присъдената в полза на ищеца „И” О. сума 1 634.50 евро, представляваща част от платен от него аванс по договор от 06.08.2003 г., въззивният съд е приел тази сума за недължима на ответницата З. И. С., поради това, че същата не е изпълнила точно задължението си за изработването на проект за един от обектите по договора – „О” и по-конкретно – че изработеният от нея идеен архитектурен проект е некачествен, което е довело до отказ на компетентните административни органи за съгласуването и одобряването му. В тази връзка решаващият състав се е позовал на разпоредбата на чл. 2 от договора, с която проектантът е поел отговорност за законосъобразността, качеството, пълнотата и приложимостта на изработения проект, преценена като поето от изпълнителя задължение да изработи проект, който да може да бъде съгласуван и одобрен от надлежните административни власти. Приетият за безспорно установен от представените писмени доказателства факт, че изпълнението на проекта е неточно и че липсва възможност за поправяне на извършената работа /предвид поддържаното от ответницата становище, че няма задължение във връзка със защитата на проекта пред администрацията/, са мотивирали съда да счете за осъществени предпоставките на чл. 265, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за намаляване на договорното възнаграждение с авансово платената за изготвянето на проекта сума в размер на 1 634.50 евро.
С оглед мотивите на атакуваното въззивно решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на преобладаващата част от поставените от касаторката въпроси не е осъществено общото условие за достъп до касационен контрол, а именно – да са значими за конкретното дело, т. е. да обуславят неговия изход. Това са материалноправните въпроси, свързани с приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; със значението на задатъка за наличието на договор и с приемането на поръчаното без възражение като доказателство за действителност на сделка, както и процесуалноправният въпрос за предпоставките за призоваване на ответната страна по реда на чл. 50 ГПК /отм./. Доколкото по тези въпроси липсва произнасяне във въззивното решение, същите не отговарят на императивното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от мотивите на акта, решаващият състав е преценил, че предявеният иск за сумата 1 634.50 евро е с правно основание чл. 265, ал.1 пр. 2 и 3 ЗЗД, а не чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както е приел първоинстанционният съд. Поради това, изложените от касаторката оплаквания във връзка с приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са ирелевантни за правилността на обжалваното решение, а следователно с такива доводи не може да бъде аргументирано и допускането на касационната му проверка. Липсва правен спор и съответно задължение на въззивната инстанция за произнасяне и по въпроса за значението на задатъка като доказателство за сключването на договор, както и за действителността на този договор, доколкото твърдения в този смисъл не са били поддържани от нито една от страните по делото в хода на цялото съдебно производство. Що се отнася до процесуалноправния въпрос за предпоставките за призоваване на страната по реда на чл. 50 ГПК /отм./, същият касае процесуалните действия на първоинстанционния, а не на въззивния съд, които обаче не могат да бъдат предмет на касационен контрол и поради това са ирелевантни и за допускането му.
По отношение на останалите поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси:
Тези въпроси са значими за изхода на конкретното дело, но не отговарят на допълнителните изисквания за допускане на касационното обжалване, специфични за всяко от поддържаните от касаторката основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
На първо място, не може да се приеме за доказано противоречие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС. В тази връзка следва да се отбележи, че релеванти за преценката по чл. 280 ГПК са само представените решения на ВС и ВКС, но не и арбитражните решения, тъй като те не се включват в понятието “практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, изяснено подробно в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Посочената съдебна практика, обаче, също не установява твърдяното противоречие. Три от решенията /тези, постановени от ВКС/ са напълно неотносими към заявените материалноправни въпроси. По-конкретно: решение № 402 от 10.03.2000 г. по гр. д. № 1307/2000 г. на V г. о. и решение № 404 от 13.03.2000 г. по гр. д. № 22163/1999 г. на V г. о. касаят принципния въпрос за еквивалентност на престациите при договора за изработка и задължението на изпълнителя да заплати фактически извършените работи по действителни цени, а решение № 1* от 0701.2004 г. по гр. д. № 361/2003 г. на ТК – въпроса за съотношението между договора за изработка и договора за продажба и за предпоставките за развалянето на договора, каквито въпроси изобщо не са били предмет на настоящия спор. Единствено относимо към случая е решение № 2* от 25.11.1974 г. по гр. д. № 1895/1974 г. на ВС, І г. о. Същото обаче е постановено при фактическа обстановка, напълно различна от тази по конкретното дело, поради което не може да се приеме, че са касае за идентичност на хипотезите, изискваща съответно еднакви правни изводи.
На второ място, неоснователно се поддържа наличието и на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както материалноправните въпроси за задълженията на страните по договора за изработка във връзка с приемане на извършената работа и оспорване на обема и качеството й, така и процесуалноправният въпрос за правомощията на въззивния съд във връзка с допускането на доказателства, са предмет на правна уредба, която е напълно ясна и точна и като такава не се налага да бъде тълкувана. С оглед на това и предвид наличието на богата и непротиворечива съдебна практика по приложението на тази уредба, не може да се приеме, че решаването на поставените от касаторката въпроси ще допринесат за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, на ответника не се дължи присъждане на поисканите с отговора му по чл. 287 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като липсват доказателства за действително извършени такива – в представения по делото договор за правна защита и съдействие № 9* от 06.02.2010 г. е отразено само договарянето на сумата 350 лв., но не и реалното й плащане.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 26.11.2009 г. по гр. д. № 1790/2008 г. на Софийски градски съд, ІV-В отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: