4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 405
София, 30.06.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател : ТАНЯ МИТОВА
Членове : ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
изслуша докладваното от съдията ТОМОВ
ч. гр. дело №2106/2015 г., взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 от ГПК
Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение №320 от 03.02.2015г по ч.гр.дело № 4595/2014г на Софийски апелативен съд ,с което е потвърдено определение от 23.10.2014г на Софийски градски съд за прекратяване на производството по искове на жалбоподателя , като недопустимо , предвид наличе на съдебно решение ,формирало сила на пресъдено нещо по спория въпрос .
В изложение не се формулират въпроси. Твърди се , че по аргумент за обратното от чл. 299 ал.1 ГПК обжалваното определение е недопустимо , поради това Върховен касационен съд следва да допусне касационна проверка на въззивното определение. Изтъкнатото основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е подкрепено с позоваване на т.1 от ТР №1/2009г ОСГТК , което е правният въпрос , разрешен в противоречие с установената тълкувателна практика .
В отговор,ответникът по исковете Държавата чрез Министъра на финансите оспорва съображенията на частния жалбоподател ,който без съдържателно изложение и обосновка на правен въпрос се позовава на допускане до касационно обжалване без да е налице основание за това .
Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима.
Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане ,тъй като обжалваното въззино определение е постановено по спорния предмет и не е недопустимо , а изложението не отговаря на общия критерии да бъдат формулирани ясни и конкретни правни въпроси, които да са свързани с решаващите съображения на съда , по решаващия за спора правен въпрос, който е по допустимостта на иск, повторно заведен за същото , след като спорът вече е разрешен с влязло в сила съдебно решение .
По т.1 от изложението се оспорва потвърденото определение по чл.299 ал.2 ГПК на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по първия иск , предявен от жалбоподателя за присъждане на пропусната полза в размер на пазарен наем за „тавански етаж”. Съдилищата са приели обективен и субективен идентитет с предмета на вече разрешен правен спор, при който с влязло в сила решение на същото основание е било присъдено обезщетение на ищеца за имот в сградата ,а сега се претедира отделно за част от него, по естеството си прилежаща идеална част от общите части на сградата към този имот .
В тази връзка не е формулиран правен въпрос , а твърдение.
Твърди се ,че ”по аргумент за противното от чл. 299 ал.1 ГПК постановеното определение (в частта по първия иск) с мотив ,че е недопустимо в исковия период повторно да се разглежда , е недопустимо” . Освен че не съдържа правен въпрос ,твърдението на касатора не съдържа и обосновка , свързана с допустимостта на съдебните актове. Същото е неясно и като теза . Определение , с което съдът е преценил предпоставките на чл. 299 ал.1 ГПК и е прекратил производството по делото поради формирана сила на пресъдено нещо по спорния предмет, не е недопустимо -съдът дължи служебно проверка по този въпрос. В практиката на ВКС е изяснено кога е налице порокът недопустимост на съдебните актове,каква е компетентността на съдилищата при констатиране и отстраняването му, в зависимост от характера на производството ,в което същият е установен . Обосновката на касатора по т.1 от изложението няма връзка с недопустимостта като правен институт. Съображенията, на които касаторът основава допускане до касационно обжалване могат да бъдат преценявани единствено с оглед правилността на изводите на съда , когато при постановяване на определението е дадено разрешение на един или няколко правни въпроси във връзка с процесуалните предпоставки на исковия процес , по отношение на които да са налице условията на чл. 280 ал.1 ГПК и същите са обосновано посочени.
Твърди се , че по първото дело експертната оценка на вещо лице за пазарен наем на етаж от сградата ,за който е било претендирано и е присъдено обезщение за същия период , не е включвала като задача остойностяване на принадлежащите му общи части (каквато в действителност е обозначеният в последващо предявеният иск за обезщетение„тавански етаж” за исковия период съгласно чл. 38 ЗС) и поради това нямало идентичност в предмета на двете дела . За пълнота следва да се изтъкне , че подобна теза не държи сметка за предпоставките на чл. 299 ал.1 ГПК , включително за диспозитивното съдържание на влязлото в сила решение и служебните задължения на съда да го съобрази , ако е сезиран отново с идентичен спор. Игнорирането на императивните предпоставки за служебната преценка на съда не е „ аргумент за противното от чл. 299 ал.1 ГПК ” и поначало не е никакъв аргумент .
В същата степен гореизложеното се отнася за съдържанието и за обосновката по т.ІІ от изложението ,където формулираният въпрос се свежда до твърдение, че „ по аргумент за противното от чл. 299 ал.1 ГПК постановеното определение е недопустимо и по отношение на иска за присъждане на мораторни лихви върху сумата от 47500 лева , внесен депозит за търг” . По отношение на този иск съдилищата са приели , че щом между страните е налице влязло в сила решение ,с което искът за мораторна лихва върху този задържан депозит е бил изрично отвхърлен за процесния период включително,следва непререшимост на спора като законна последица.
Непонятно остава защо защитата на касатора счита ,че при това положение определението на въззивния съд е недопустимо Оплакванията си касаторът обосновава единствено на интерпретацията си какви стойности и вземания са изчислявани в приетото заключение на вещото лице по приключилото дело, което няма отношение към процесуалните предпоставки, преценявани от съда по реда на чл.299 ал.1 ГПК . Съдът е съобразил императивното условие на нормата , съобразил е включително императивните изисквания , гарантиращи постановяването на допустими съдебни актове .
На Държавата като ответник в настоящето производство следва да се присъди исканото юрисконсултско възнаграждение по чл.78 ал.8 ГПК в размер на 1688 лева, за защита пред тази инстанция . Неправилно ответникът формира претенцията си за разноски пред този съд по размер , като разчита сумарно да бъдат присъждани възнагражение по чл.78 ал.8 ГПК за защита в производството пред първа и въззивна инстанция.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение №320 от 03.02.2015г по ч.гр.дело № 4595/2014г на Софийски апелативен съд
Осъжда [фирма] да заплати на Държавата ,представлявана от Министъра на финансите сумата 1688 лева разноски за тази инстанция .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.