Определение №406 от 18.3.2014 по гр. дело №923/923 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 406

гр. София, 18.03.2014 година

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на шести март две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 923/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на Б. А. Б. и З. Н. Ю., както и на [фирма], [населено място] срещу решение № 504 от 24.10.2013 г. по гр. дело № 848/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
По касационната жалба на Б. А. Б. и З. Н. Ю.:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение в обжалваната част, с която исковете на Б. Б. и З. Ю. против [фирма], [населено място] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, за разликата между по 30 000 лв. и по 60 000 лв. за всеки ищец са отхвърлени е прието, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране имуществената отговорност на ответника. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че причината за смъртта на И. Б. Б., син на ищците е неспазване от страна на служители на ответника на нормативни изисквания за осигуряване безопасността на водното съоръжение – „Магистрален канал М”, находящ се в землищата на [населено място], [населено място] и [населено място], представляващо частна държавна собственост, включена в капитала на дружеството. Прието е също така, че са доказани твърденията в исковата молба за това, че на 26.08.2008 г. малолетният И. Б. / [дата на раждане] / паднал в посочения канал и се удавил. В мотивите са изложени констатираните от съда нарушения на Наредбата за водноспасителната дейност и обезопасяване на водните площи /обн. ДВ бр.65/1996 г./ и е отразено, че ответникът по исковете не е изпълнил задълженията си да изгради парапети или пояс от нискостеблени растения, да постави лесно забележими знаци, забраняващи къпането с посочване на конкретната опасност от неизпълнението му. Въззивният съд е обсъдил възражението на ответника по претенциите за съпричиняване на вредоносния резултат и е направил извод за неговата основателност предвид нарушаване от ищците на разпоредбите на чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето /ЗЗакрД/, изискващи родителите да не оставят без надзор и грижа децата до 12- годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие, както и нарушаване на чл. 125, ал. 3 СК, изискващ осигуряване постоянен надзор по отношение на малолетното дете. В мотивите на обжалваното решение са изложени и други съображения, с които съдът е обосновал съпричиняването на вредоносния резултат, а именно, че е трябвало ищците да обясняват ежедневно и непрекъснато на детето по подходящ начин рисковете от произшествия поради необезопасяване на напоителния канал, включително негативните последици не само при къпане, но и при приближаване до стълбищното рамо на канала поради възможността за подхлъзване и падане в него, като при необходимост е трябвало да забранят на детето си да слиза до водата или да се доближава до ръба на канала. Съпричиняването е определено на 50 %.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК e поставен въпросът: „следва ли при настъпването на деликт с пострадало малолетно дете да се приема да има съпричиняване от родителите, без да се визира нарушение от тях на задължаваща ги за определено поведение, а не декларативна правна норма и ако съпричиняване има дали е равноценно на липсата на каквото и да е изпълнение на задължението на деликвента да не вреди другиму ?”. В „допълнение към касационна жалба” горният въпрос е редактиран, както следва: „За мен поставеният с подадената касационна жалба материалноправен въпрос за това е ли налице основание за приемане на съпричиняване и ако е налице – ? ли следва да бъде неговият размер”. Въпросите в цитираните текстове са свързани с доводи за противоречивото им разрешаване в друго решение на Пловдивски апелативен съд – решение по гр. дело № 509/2009 г., в което при сходна фактическа обстановка не било прието съпричиняване на вредоносния резултат, въпреки че според касаторите В. съд в ППВС № 17/18.11.1963 г., т. 7 указал на съдилищата да се произнасят служебно по него. С приложението касаторите не релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като поставят въпроси с оглед на становището си за декларативен характер на чл. 8 , ал. 8 ЗЗакр.Д и чл. 125, ал. 3 СК, а не предвид приетите от съда правни разрешения. Въззивният съд е обосновал основателността на възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД с изводи за неспазване на посочените норми, които не е разглеждал като декларативни, а като изискващи определено поведение, несъобразено от ищците. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 правният въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Следователно въпросът, който обусловя становището на страната не може да бъде общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и не може да релевира предпоставки за допускане на касационно обжалване. Освен това въпросът „ако съпричиняване има дали е равноценно на липсата на каквото и да е изпълнение на задължението на деликвента да не вреди другиму” е фактически, тъй като е относим към преценката на доказателства и произтичащите от тях обстоятелства за размера на съпричиняването. Фактическите въпроси не попадат в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК, което включва само правни въпроси /арг. т. 1 ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. Същият характер има и въпросът, цитиран по –горе в „допълнение към касационна жалба”, поради което по отношение на значението му за допускане на касационното обжалване трябва да се имат предвид вече изложените мотиви. Необходимо е да се посочи, че касаторите не са обосновани и допълнителни основания – по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, поради различието във въпросите, разрешени в двата съдебни акта на Пловдивски апелативен съд. По въпроса за съпричиняването на вредоносния резултат са приети правни разрешения единствено в настоящето въззивно решение, докато в решението по гр. дело № 509/2009 г. на Пловдивски апелативен съд съпричиняването на вредоносния резултат не е разглеждано поради липсата на възражение. Разглеждането на това възражение в обжалваното решение и съответно необсъждането на съпричиняването в цитираното решение на Пловдивски апелативен съд не представляват противоречиво разрешаване на правен въпрос, тъй като по съпричиняването на вредоносния резултат съдът се произнася при направено възражение, но не и служебно, както неправилно считат касаторите. Становището им се основава на неправилно интерпретиране на ППВС № 17/1963 г. , т. 7, в което подобно задължение за съда не е обосновано, а в този смисъл е трябвало да съобразят и задължителната съдебна практика, обективирана с решение по гр. дело № 540/2012 г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е отразено, че „анализирайки съдържанието на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и законодателната техника при изписване на текста, посочвайки, че „обезщетението може да се намали” и съдържанието на т. 4 и т. 7 на ППВС № 17/63 г., в които се сочи, че „може да се прави възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД” не би могло да се аргументира тезата за въведено служебно задължение за произнасяне от съдилищата при определяне на размера на обезщетението и по въпроса за наличие на принос от страна на пострадалия”.
Предвид изложеното следва да се приеме, че по касационната жалба на ищците не е релевирано и обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал.1 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в обжалваната част, с която исковете на Б. Б. и З. Ю. против [фирма], [населено място] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, до размер на сумите от по 30 000 лв. за всеки ищец са уважени със законните последици. Съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране имуществената отговорност на ответника въз основа на мотиви, които бяха вече посочени.
Поставеният в приложението въпрос: „Допустимо ли е съдът да формира изводи за механизма на настъпване на инцидента, като елемент от причинно – следствената връзка по иск за вреди от непозволено увреждане, въз основа на част от доказателства, които са събрани в друго производство, което не е проведено по реда на ГПК. Как се съотнася преценката с доказателства, събрани в друго производство и по друг процесуален ред?” не релевира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като не е съобразен с произнасянето на въззивния съд, а със становище на касатора за неправилно процедиране на съдебния състав. В мотивите на обжалваното решение не се съдържат изводите, които касаторът описва, като приети от въззивната инстанция, а именно, че фактът на удавяне се установявал от прокурорската преписка. Поради това и въпросът е поставен съобразно твърдения и становища на жалбоподателя, а не с оглед мотивите на окръжния съд. Така формулиран въпросът не отговаря на изискванията за релевиране на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да бъде правен въпрос, включен в предмета на спора, който да е обусловил решаващите изводи на съда. В случая решаващите изводи на въззивния съд не са формирани въз основа на доказателства, събрани в друго производство, а са изведени от доказателства, събрани в първоинстанционното производство. От изложеното следва, че по така формулирания въпрос не са обективирани правни разрешения на апелативния съд, респективно не е налице отклонение от приложената съдебна практика, което да налага допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /т. 2 на разпоредбата не се прилага при позоваване на практика по т. 1/.
По втория въпрос: „Допустимо ли е въззивния съд служебно да събира доказателства, поискани в първоинстанционното производство от една от страните и оставени без уважение от първоинстанционния съд без мотиви, и които доказателства имат важно значение за установяване на механизма на настъпване на вредите, съгласно принципа очертан в чл. 7 от ГПК? При положение, че съдът приема за установен фактът, че съществува очевидец, на когото са станали известни факти и обстоятелства, относно събитията, свързани с фаталния инцидент, в тази връзка следва ли същият да бъде призован да изложи добросъвестно обстоятелствата, които биха способствали за изясняване и разрешаване на материалноправните въпроси по делото?” също така не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е поставил въпрос, по който въззивния съд не е дал правни разрешения в мотивите на решението си или с извършените съдопроизводствени действия. Правният въпрос е този, по който съдът се е произнесъл. В случая такова произнасяне няма, тъй като въпроса – призоваване на непълнолетния брат на починалото дете, не е повдиган с въззивната жалба на ответника по исковете. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелна предпоставка за недопускане на касационен контрол, но трябва да се има предвид, че касаторът не е въвел и допълнително основание /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/ по въпрос, разрешен от въззивния съд, защото не е посочил неправилна или неактуална съдебна практика, съответно насоката, в която според него същата трябва да се развие или непълна, неясна или противоречива правна уредба /конкретни норми/, за да се създаде практика по прилагането й /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Ето защо следва да се приеме, че по цитирания въпрос не е обосновано основания за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос е формулиран, както следва: „Как съдът следва да цени гласни доказателства за претърпени неимуществени вреди по иск за вреди от непозволено увреждане с оглед чл. 172 от ГПК и необходимо ли е същите да бъдат подкрепени и от писмени доказателства ?”. Този въпрос не е обоснован с допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като доводите на касатора за произнасяне на апелативния съд в противоречие с разрешенията в приложената практика, за преценка на гласни доказателства не се подкрепят от данните по делото. Въззивният съд е мотивирал приемането на показанията на свидетелите Б. и М. за достоверни с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК. Поради това твърдението на касатора за отклонение от приетите в касационните решения изводи е необосновано и не релевира основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК /като и тук т. 2 на разпоредбата не се прилага при позоваване на практика по т. 1/. Същевременно в приложението се поддържа и основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, но то не е обосновано чрез аргументиране на предпоставките по нормата, което е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване. Твърдението за актуализация на съдебната практика също така не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, която според касатора съдържа разрешения, различни от отразените в обжалваното решение. Другите доводи на страната са по същество на спора и поради това са неотносими към настоящето производство.
Четвъртият въпрос е зададен, както следва: „Допустимо ли е съдът да формира извод за механизма на настъпване на инцидента, респ. да приеме наличие на пряка причинно- следствена връзка от косвени доказателства по иск за вреди от непозволено увреждане, като приема за доказани фактите от изложени гласни доказателства на лица, които не са били преки очевидци на инцидента, както и от доказателства събрани в друго производство и по друг съдопроизводствен ред?”. В едната си част, за извеждането на изводи за настъпване на увреждането „от доказателства събрани в друго производство и по друг съдопроизводствен ред”, въпросът възпроизвежда съдържанието на първия въпрос, поради което трябва се имат предвид съображенията, изложени по – горе по него. По останалата част от въпроса – приемане „наличие на пряка причинно- следствена връзка от косвени доказателства по иск за вреди от непозволено увреждане” не е обосновано отклонение от приложената практика. В последната /решение по гр. дело № 502/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС / е обоснован извод, че косвените доказателства трябва да създават сигурност за действителното осъществяване на факта. В тази връзка твърдението, че въззивният съд се е отклонил от посоченото правно разрешение само, защото е направил изводите си въз основа на косвени доказателства не обосновава становището за противоречиво произнасяне на съдебния състав. В случая касаторът не е посочил, защо счита, че доказателствата не създават сигурност, че фактът на увреждането се е осъществил по описания в исковата молба начин. Позоваването на определение по гр. дело № 108/2010 г. на ВКС, ІV г. о. е неправилно, тъй като този вид съдебни актове не формират съдебна практика /съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т.2 и т. 3 /. Предвид изложеното следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а също така и на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, в последния случай липсва обосновка на допълнително основание за допускане на касационен контрол.
По следващият по реда на изложението въпроси – „Кой факт поставя началото на причинно- следствената връзка при увреждане на малолетно лице оставено без надзор от страна на лицата, длъжни да го упражняват? Може ли да се приеме, че е налице „случайно събитие“, инцидента, свързан с неупражнения надзор по отношение на малолетния?” не е обосновано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въвеждането му не е съобразено с мотивите на въззивното решение. В обжалваното решение въпросът не е разглеждан, а както вече подробно се отрази по- горе не е правен въпроса, по който въззивния съд не се е произнесъл и формирал правни разрешения. От друга страна касаторът не е обосновал и допълнително основание, защото то е хипотеза, в която се проявява общото основание, т.е., за да се релевира допълнително основание – в случая поддържано от страната по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, трябва да е въведено общо основание или липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК изключва възможността за наличие на допълнително основание.
По следващия въпрос: „При искова претенция с правно основание чл. 49 ЗЗД, следва ли ищецът, при условията на основно и пълно доказване да обоснове извода, че настъпването на смъртта на малолетно лице е единствено и само в причинна връзка с твърдяното от него противоправно поведение на служителите на ответника? Как се обосновават случаите, в които се носи отговорност по чл. 49 от ЗЗД?” не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Твърдението за противоречиво произнасяне на въззивния съд спрямо приложената съдебна практика се свързва със становището на касатора, че не e обоснована достатъчно причинната връзка между противоправното поведение на служители на дружеството и увреждането. Въззивният съд не се е отклонил от разрешенията в приложената съдебна практика, тъй като е обосновал причинната връзка между противоправното поведение на служители на дружеството и увреждането с бездействието на служители на ответното дружество за обезопасяване на процесния канал по предвидения в нормативната уредба ред. Въпросът за обосноваността на изводите на въззивния съд е по съществото на спора, засяга оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК и поради това не релевира основание по чл.280, ал.1 ГПК, съответно с него не може да се обоснове отклонение от правните разрешения в цитираните касационни решения по чл.290 ГПК. Ето защо и по този въпрос не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Следващият въпрос е формулиран, както следва: „Нарушава ли се принципа „никой не може да черпи права от неправомерното си поведение“ при иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане на малолетен, оставен без надзор от лицата, императивно задължени да упражняват такъв? Каква следва да бъде проекцията на принципа на справедливостта заложен в чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението в такива случаи?”. Тази въпрос е поставен в хипотеза, която не е разглеждана от въззивния съд и за това в обжалваното решение не са формирани правни разрешения по него. Същият въпрос няма идентитет със съпричиняването, обсъдено от въззивния съд. Поради това не е налице общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Не е обосновано и допълнително основание доколкото, наличието му предполага наличие на общо основание. Не е аргументирано и становището на касатора за непълнота на закона, като не е посочена разпоредбата, която е непълна и в какво се състои непълнотата. Не е обосновано и противоречие с ППВС № 4/1968 г., тъй като въпрос във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД не е формулиран по реда на чл. 280, ал.1 ГПК. Изложените оплаквания по чл.281, т. 3 ГПК не са относими към настоящето производство. Ето защо следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на чл.280, ал. 1 ГПК.
Последният от въпросите в приложението е следният: „Как следва да се разпредели приноса при определяне на обезщетението, респ. степента на съпричиняване в хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД като се вземе предвид този на малолетния, на неговите родители и на причинителя на вредоносния резултат- ответник по претенцията?”. С поставянето му не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, приети в цитираната от страната практика при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – обсъдил е обстоятелствата, релевантни за съпричиняването на вредоносния резултат. Твърдението, че противоречивото произнасяне на апелативния съд се състои в приемане „ че е налице съпричиняване по равно от страните” е несъстоятелно, тъй като определянето на размера на съпричиняването е фактически въпрос, като обусловен от установяването на факти, конкретни за всеки отделен случай и като такъв не релевира основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Липсва и допълнително основание по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Д. на касатора, че законът не е установил правило „относно определяне на степента на съпричиняване” при увреждане на малолетен е необоснован, защото третира фактически въпрос.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускането на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 504 от 24.10.2013 г. по гр. дело № 848/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: