О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София, 24.09.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 2849/2019 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ЕТ „ДОЧ-Е-И. Д.“, подадена чрез адв. Светла Банкова, срещу определение № 541/06.06.2019 г., постановено по в. ч. гр. д .№ 164/2019г. на Габровския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 334 от 11.04.2019г., постановено по гр. д. № 1441/2018г. на Севлиевския районен съд, с което е оставено без уважение искането му за освобождаване от държавна такса по подадената от него въззивна жалба срещу постановеното по делото решение № 65 от 20.02.2019 г. по гр.д. № 1441/2018 г.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното определение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал. 2 ГПК. Сочи, че обжалваното определение противоречи на определение № 686/12.12.2014 г. по ч.гр.д № 7091/2014 г. на ВКС, I г.о.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че с молба с вх. № 1387/11.04.2019 г. ЕТ „ДОЧ-Е-И. Д.“ е направил искане за освобождаване от държавна такса в размер на 3 200 лв. за подадената от него въззивна жалба срещу решение № 65 от 20.02.2019 г., постановено по гр. д. № 1441/2018 г. на Севлиевския районен съд, обосновано с твърдения, че няма достатъчно средства да я заплати. Разяснил е, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е приложима само по отношение на физическите лица, при наличие на предпоставките визирани в т. 1 – т. 7 от правната норма, а в случая молбата за освобождаване от държавна такса е подадена от жалбоподателя в качеството му на търговец, поради което посочената разпоредба се явява неприложима.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо или, очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о. не констатира въззивното определение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Касаторът не формулира правен въпрос, попадащ в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК и не обосновава поддържаните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Дори да се приеме, че макар и непрецизно формулиран, касаторът поставя въпроса за предпоставките за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса, то не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното определение № 686/12.12.2014 г. по ч.гр.д № 7091/2014 г. на ВКС, I г.о. е прието, че преценката за наличието на предпоставките за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса в съдебното производство следва да бъде извършена въз основа на данните за семейното, имуществено и здравословно състояние на поискалото освобождаването лице, както и за трудовата му заетост и получаваните от него доходи по трудови и други правоотношения, вкл. и от реализиране на търговска дейност, съдържащи се в подадената от него декларация и приложените към нея доказателства. Преценката не може да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на приходи от осъществявана търговска дейност при наличието на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава. Даденото разрешение касае преценката по същество за наличие на основание за освобождаване от държавна такса, докато в случая решаващият извод на въззивния съд е за принципната неприложимост на разпоредбата спрямо молителя, доколкото той е търговец, без да се изследват останалите предпоставки за основателност на искането. В този смисъл соченото определение е неотносимо и с него не може да се обоснове твърдяното противоречие.
Следва да се посочи, че възприетото от въззивния съд съответства на създадената от ВКС безпротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК ( Определение № 66 /4.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 1274/2016 г., II т. о., ТК, Определение № 78/31.01.2013 г. по ч.т.д. № 595/2012 г. на II т.о.; Определение № 755/14.11.2013 г. по ч.т.д. № 4049/2013 г. на II т.о.; Определение № 446/24.06.2013 г. по ч.т.д. № 2300/2013 г. на II т.о.; Определение № 581/13.09.2013 г. по ч.т.д. № 2906/2013 г. на I т.о.; Определение № 651/12.11.2015 г. по ч.т.д. № 3157/2015 на II т.о.), според която нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК има социален характер и затова се явява своеобразна гаранция за реален достъп до правосъдие, като е приложима само по отношение на физическите лица при наличие на посочените изисквания в чл. 83, ал. 2, т. 1 – т. 7 ГПК. Когато не е налице някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на: чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, на чл. 84 от ГПК или на особена разпоредба в друг закон /напр. чл. 620, ал. 1 и ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 от ТЗ/, то търговецът /ЕТ или юридическо лице/ дължи заплащане на дължимата държавна такса предвид общото правило на чл. 71, ал. 1, изр. 1 от ГПК. Нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК има социални функции и цели да не бъде отказано правосъдие на социално слаби граждани, като извън буквалното й съдържание, липсва и логично съображение за прилагането й спрямо търговци, които по занятие осъществяват дейност с цел извличане на печалба и няма социално оправдание държавата да поеме разходи по делата, които осигуряват реализация на тази търговска печалба. Невъзможността на търговеца да поема разходите по осъществяване на търговската си дейност, обуславя различен правен интерес и ред за защита – с иницииране на производство по установяване на неплатежоспособност и реализиране на права, респ. събиране на вземания по реда на универсалното принудително изпълнение при открито производство по несъстоятелност.
Същевременно, както е прието и в определение № 433 от 15.12.2014 г. по гр. д. № 1597/2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, по изключение съдът може да събере дължимата държавна такса едва с крайния си акт по делото – съобразно изхода на спора, а не преди разглеждането му и то по отношение на юридическо лице – търговец, но само, ако с оглед спазване изискванията на чл. 6 от ЕКЗПЧОС за реален достъп до правосъдие и справедлив процес, тази такса се явява прекомерна финансова тежест /с оглед размер на таксата и способност на търговеца да я заплати/, с която се ограничава достъпа на страната – юридическо лице, до съд, и което ограничение няма как да бъде оправдано с легитимни цели.
В процесния случай обаче, въззивният съд е обосновал крайния си извод с неприложимост на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК по отношение на юридически лица и не е излагал съображения във връзка с чл. 6 от ЕКЗПЧОС, като такива доводи във въззивната жалба не са били изложени, нито са били наведени пред първоинстанционния съд и от самия жалбоподател.
Наличието на формираната съдебна практика изключва приложението на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото жалбоподателят не обосновава необходимост от промяната й.
Липсва обосновка и на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Жалбоподателят не сочи с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, с който въззивното определение да си противоречи.
В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 541/06.06.2019 г., постановено по в. ч. гр. д .№ 164/2019г. на Габровския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: