О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София, 30.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 3160/2015 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. А. Н. и М. С. Н., [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Р. Р., срещу определение № 3428 от 30.01.2015 год. по ч.гр.д.№ 1297/2014 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 05.11.2013г., постановено по гр.д. № 37176/2013г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното определение е върната исковата молба с вх. № 16388/05.09.2013 г., подадена от М. А. Н. и М. С. Н. срещу Софийски районен съд.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Жалбоподателите навеждат доводи, че са претърпели имуществена вреда от акт на съда, който впоследствие е бил отменен като незаконосъобразен. Твърдят, че органът, който е увредил интересите им е съдът, на който държавата е възложила да осъществява правораздавателни функции и в тази връзка имуществената вреда е пряка последица от незаконосъобразното изпълнение на тази дейност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане до касационно обжалване бланкетно е посочено основанието на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос „Каква е правната квалификация на иск за обезщетение на имуществени вреди, причинени от съдебен акт и допустим ли е такъв иск”.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
В първоинстанционния съд е постъпила искова молба, с която се претендира осъждането на Софийски районен съд да заплати обезщетение на М. А. Н. и М. С. Н. за претърпени имуществени вреди, вследствие на незаконосъобразен акт, а именно разпореждане от 12.08.2011г. по гр.д. № 34492/11г. по описа на СРС, 24 с-в. Ищците са навели твърдения, че изпълнителният лист срещу тях е издаден въз основа на определение по ч.гр.д. № 17096/2011 г. на СГС, с което е отменено посоченото разпореждане. Твърдят, че са претърпели вреди от отмяната на незаконосъобразното разпореждане в размер на сумата от 17066,40 лв., представляваща държавна такса по подадената частна жалба, която им е възложена с оглед изхода по делото.
С определение от 05.11.2013 г., постановено по гр.д. № 37176/2013 г. по описа на СРС, 49 с-в, първоинстанционният съд е върнал исковата молба, като е посочил, че съгласно чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконни действия, посочени в т. 1-7. Приел е, че отмяната на съдебен акт по гражданско дело не попада сред изчерпателно посочените основания по чл. 2 ЗОДОВ, а извън тях е недопустимо предявяване на иск срещу съда. При тези съображения е достигнал до крайния си извод, че предявените искове от М. А. Н. и М. С. Н. са недопустими.
За да потвърди обжалваното определение, въззивният съд изцяло е възприел изводите на първоинстанционния и е посочил, че са налице ясни и изчерпателни правила, уреждащи реда за реализиране отговорността на държавата, регламентирани в специалния закон ЗОДОВ. Приел е, че отговорността на държавния орган се обосновава с качеството му на възложител на работата, която се извършва в негов интерес и с правото му на подбор на съответните длъжностни лица за изпълнение на определените му по закон функции, като тази отговорност се ангажира именно по специалния ред, предвиден в ЗОДОВ, а не по общия искове ред по чл. 49 ЗЗД.
По подадената частна касационна жалба, съдът намира:
Обстоятелството, че предмет на същата е определение, с което се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, подлежащо на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, обосновава правен извод, че в случая разпоредбата на чл. 280 ГПК намира приложение и за настоящата инстанция е налице задължение да провери наличието на установените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК предпоставки за допустимостта на исканото обжалване – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК, преди да се произнесе по наведените касационни основания.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Поставеният в изложението правен въпрос е поставен общотематично, а не в контекста на решаващите изводи на въззивния съд. Така формулиран същият не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ГПК. Във връзка с този въпрос не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторите бланкетно са се позовали на това основание и не са развили доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало.
Изложеното обосновава извод, че не е налице поддържаното в изложението основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
При тези съображения, Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3428 от 30.01.2015год. по в.ч.гр.д.№ 1297/2014год. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: