2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
С., 21.06.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 999/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 558 от 23.06.2010 г. по т. д. № 439/2010 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6 от 21.01.2010 г. по т. д. № 105/2009 г. на Пазарджишки окръжен съд.
С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] /сега касатор/ срещу [фирма], [населено място] и В. И. Д. от същия град искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на сумата 100 000 лв., дължимо солидарно от двамата ответници, произтичащо от запис на заповед от 01.08.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.05.2009 г. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излага подробни съображения срещу извода на въззивния съд, че процесният запис на заповед изпълнява гаранционна функция по отношение на сключения между двамата търговци договор от 01.08.2007 г. за продажба на горива и други стоки и услуги. Според него, решаващият състав е нарушил правилото на чл. 154 ГПК за разпределение на доказателствената тежест в процеса, като е счел, че ищецът-кредитор следва да установи твърдяния от него отрицателен факт, че записът на заповед не е издаден в изпълнение на т. 3.3. от договора от 01.08.2007 г. Несъгласие е изразено и с отказа на съда да възприеме тезата на ищеца, че записът на заповед може да е издаден и във връзка с други задължения на ответното дружество, каквито са задълженията по т. 3.3.1. от процесния договор /за заплащане разликата в цената на доставеното гориво/ или по т. 5.5. /за неустойка за забавено плащане на цената/.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като се твърди, че въззивното решение е постановено по следния значим за делото проесуалноправен въпрос: Върху кого е тежестта за доказване при положителен установителен иск по чл. 422 ГПК при твърдение на ответника за наличие на функционална връзка между абстрактната и каузалната сделка и отричане на такава връзка от ищеца. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС и за противоречиво решаване на този въпрос касаторът е представил множество решения на ВКС, постановени по реда на отменения Граждански процесуален кодекс, както и влезли в сила решения на различни окръжни съдилища, постановени по новия процесуален закон – ГПК от 2007 г.
Ответниците по касация – [фирма], [населено място] и В. И. Д. – заявяват становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения са развити в представен по делото писмен отговор от 21.09.2010 г. Претендират присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] и В. И. Д. положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 100 000 лв. по заповед за незабавно изпълнение № 994 от 19.05.2009 г. и изпълнителен лист от същата дата, издадени по ч. гр. д. № 1588/2009 г. на Пазарджишки районен съд по реда на чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед от 01.08.2007 г., въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед е издаден по повод сключения между двамата търговци договор от 01.08.2007 г. за доставка на горива и други стоки и услуги. Този извод е направен с оглед обстоятелството, че менителничният ефект и договорът са от една и съща дата /01.08.2007 г./ и предвид изричната клауза на т. 3.3. от договора, предвиждаща задължение на купувача [фирма], [населено място] да издаде в полза на продавача [фирма], [населено място] запис на заповед именно за сумата 100 000 лв. С оглед тази функционална обвързаност между абстрактната и каузалната сделка, решаващият състав е преценил, че отговорността на издателя на записа на заповед [фирма], [населено място] и на авалиста по него В. И. Д. може да бъде ангажирана само при неизпълнение на поетите с договора от 01.08.2007 г. задължения, каквото в случая не е налице. В тази връзка, въз основа на представеното по делото влязло в сила решение № 18 от 24.03.2008 г. по т. д. № 71І2007 г. на Пазарджишки окръжен съд, въззивната инстанция е приела, че по договора от 01.08.2007 г. ищецът е извършил доставка на горива, масло и антифриз по фактура № 544/31.08.2007 г. на стойност 28 986.73 лв., част от която /18 162 лв./ е платена, а за останалата част /10 824.73 лв./ купувачът е бил осъден да я заплати на продавача, за което последният разполага с изпълнително основание – изпълнителен лист от 10.02.2009 г. С оглед на това и доколкото ищецът-продавач по договора от 01.08.2007 г. не е доказал реализацията на други търговски продажби по този договор, въззивният съд е приел, че от страна на ответника [фирма] не е налице неизпълнено задължение, за което да бъде използван издаденият като обезпечение процесен запис на заповед. Оттук е направен и извод за неоснователност на предявените искове, като в съответствие с предоставената в чл. 272 ГПК възможност е извършено препращане към мотивите на първоинстанионния съд.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съобразно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставеният от касатора въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като е свързан изцяло с правилността на обжалваното решение – същият касае правилността на изводите относно установените по делото факти и преценката на събраните доказателства. Твърдението за допуснато процесуално нарушение във връзка с разпределението на доказателствената тежест в процеса е относимо към основанията за касиране на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/, което подлежи на разглеждане едва след като обжалваният акт бъде допуснат до касационното обжалване, но същото не може да бъде обсъждано в производството по чл. 288 ГПК за допускане на касационния контрол. Липсата на общата предпоставка по отношение на заявения от касатора въпрос е напълно достатъчно основание за недопускане на касационния контрол, без да е необходима преценка за наличието на допълнителните изисквания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Независимо от това, дори и да се приеме за релевантен за делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на заявения въпрос посочените основания не са налице. Всички представени към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебни актове касаят въпроса за доказване на твърдян от страната отрицателен факт. В процесуалноправната теория и съдебната практика е безспорно разбирането, че на доказване подлежи положителният, а не отрицателният факт – последният само се твърди. В случая, обаче, въззивният съд е приел за доказан именно твърдяният от ответниците по исковете положителен факт – че процесният запис на заповед е издаден в изпълнение на т. 3.3. от процесния договор от 01.08.2007 г., а не твърдяният от ищеца отрицателен факт, че записът на заповед не е идентичен с този по т. 3.3. от договора, т. е. не е допуснато разместване на доказателствената тежест, както неоснователно се твърди в касационната жалба. Поради това, не би могло да се приеме, че въззивното решение е в противоречие с цитираната практика, нито че поставеният въпрос се решава противоречиво.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответниците по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 6 000 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 20.09.2010 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 558 от 23.06.2010 г. по т. д. № 439/2010 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], да заплати на [фирма], [населено място], [улица] и В. И. Д. от същия адрес, направените по делото разноски в размер на сумата 6 000 /шест хиляди/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: