3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 407
гр. София, 23.05.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 918/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Д. (Б.) срещу решение № 2636/12.11.2018 г. по гр. д. № 550/2018 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът Прокуратура на РБ не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Тя има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 2976/05.05.2015 г. по гр. д. № 17058/2013 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І-2 състав за отхвърлянето на иска на касатора против Прокуратура на РБ, предявен на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 5, във вр. с ал. 1, предл. 2, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 212, ал. 5, във вр. с ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда. Мотивирани са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка е отчетена продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство – повече от 5 години, както и взетите спрямо него най – тежки мерки за процесуална принуда : „задържане под стража“ и „домашен арест“ – която е търпял за период от около 7 месеца. Решаващият състав на въззивната инстанция е съобразил и данните за настъпилите изменения в социалното общуване на ищеца (затворил се в себе си, бил силно разстроен, от него се отдръпнали познати и бизнес партньори, родителите му били шокирани), както и негативното засягане на неговата психика – състоянието на психотравма (изпитвал силни негативни емоции, преживял чувство за несправедливост, страх от тежестта на повдигнатото обвинение и перспективата за евентуална осъдителна присъда), като е прието, че те са необходима и закономерна последица от предявеното незаконно обвинение за „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 ДР на НК престъпление, за което лицето е било привлечено да отговаря. Въззивният съд е преценил периода от време, през който спрямо ищеца са били предприети действия по наказателно преследване – надхвърлящ пет години, през който той е бил привлечен като обвиняем; фактът, че спрямо него е била взета най-тежката мярка за неотклонение, както и че е бил под домашен арест за период от около седем месеца, а също така и тежестта на престъплението, предмет на повдигнатото обвинение – за което се предвижда наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години. Широкото отразяване пък в медиите на факта на воденото наказателно производство е прието да е засилващо интензитета на вредоносните последици за незаконно обвиненото лице, доколкото неговото добро име, авторитет и достойнство са злепоставени пред неограничен кръг граждани. Като е съобразил горните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, касаещи засегнатите нематериални блага, установил е пряката им и непосредствена връзка с незаконното обвинение, съчетано със задържане под стража, въззивният съд е направил извод, че дължимото се на ищеца обезщетение за търпените неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 10 000 лв. Инстанцията по същество не е установила да е налице влошаване на здравословното състояние у ищеца като необходима и закономерна последица от незаконното обвинение, нито пък неблагоприятно засягане на неговото професионално развитие, а така също и пряка причинна връзка между това обвинение и влошаване на здравословното състояние на бащата на ищеца и последвалата му смърт. Прието е да липсват търпени конкретни вреди върху личният и професионален живот на ищеца и от наложената в резултат на незаконното обвинение забрана да напуска пределите на РБългария. Исковата претенция обаче е отхвърлена като погасена по давност – чл. 110 ЗЗД, като е зачетено своевременно направеното (още в отговора на исковата молба) от ответника в тази насока правопогасяващо възражение. Установено е, че оправдателната присъда по отношение на ищеца е влязла в сила на 07.08.2008 г., от която дата е възникнало вземането му за обезщетяване на вредите, които той е понесъл във връзка с повдигнатото му незаконно обвинение и срокът на общата погасителната давност от пет години е изтекъл на 07.08.2013 г., а исковата молба е депозирана в съда на 13.12.2013 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига процесуалноправен въпрос, който поддържа да е обусляващ решаващите изводи на въззивния съд по делото и за който даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС. Поставеният въпрос е във връзка с довода на страната, че е уважено възражение на ответника за погасяване на предявения иск по давност без то да е въведено в процеса по надлежния ред и в установения срок, и е със следното съдържание:
„Съдът има ли правомощия да въвежда в предмета на делото, изследва, обсъжда и обосновава своите решаващи изводи с правни доводи и възражения, които не са въведени в процеса от страните като част от предмета на спора по предвидените в ГПК ред и срок?“
Твърди се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в следните решения: Решение № 246 от 14.05.2010 г. по гр.д. № 344/2009 г., ГК, II ГО, Решение № 361 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1471/2009 г., ГК, IV ГО, Решение № 458 от 29.06.2010 г. по гр.д. № 1526/2009 г., ГК, IV ГО, Решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр.д. № 952/2010 г., ГК, IV ГО, Решение № 325 от 22.07.2011 г. по гр.д. № 954/2010 г., ГК, IV ГО, Решение № 3 от 06.02.2012г. по гр.д. № 189/2011 г., ГК, I ГО, Решение № 259 от 08.06.2012 г. по гр.д. № 63/2012 г., ГК, I ГО, Решение № 54 от 20.07.2012 г. по т.д. № 336/2011 г., ТК, I ТО и Решение № 85 от 17.06.2011 г. по т.д. № 682/2010 г., ТК, II ТО.
Горният довод е необоснован и по същество представлява несъгласие на страната с правните изводи на решаващия състав, респ. сочи на допуснато от него съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, относимо към правилността на обжалваното решение, но не и в производството по селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не са правни въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо, с така поставения въпрос не се обосновават предпоставки за допускане на касационен контрол. Непосочването на въпрос с характеристиките на правен по смисъла на горепосочения тълкувателен акт – т.е. на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, е обстоятелство, което, само по себе си има за правна последица недопускане на касационен контрол без да се установява наличието на допълнителните основания – т.е. заявеното в случая противоречие с практиката на ВКС. Последният не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба – вж. отново постановките в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК, ВКС.
В обобщение се налага, че не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2636/12.11.2018 г. по гр. д. № 550/2018 г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.