О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 407
София, 26.03.2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1305 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Д. Б. чрез адв. П. С. от АК В. срещу въззивно решение № 1583/09.08.2012 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1333/2012 г.
Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска по чл. 21, ал. 1 СК /отм./.
Насрещната страна Н. И. Б. чрез адв. Д. П. от АК В. е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявен е иск по чл. 21, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./ от М. Д. Б. против Н. И. Б. за установявана, че изключителен собственик на недвижим имот, закупен по време на брака между страните с договор, оформен с нот. акт № ***/13.10.19** г. на нотариус С. С. с район на действие В., е мъжът.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд отхвърлил изцяло иска, като приел, че не е налице нито пълна, нито частична трансформация по смисъла на чл. 21, ал. 1, съответно ал. 2 СК от 1985 г. /отм./.
Съдът установил, че страните са били в брак през периода 08.09.1985 г. – 11.01.2007 г. На 13.10.1997 г. е закупена ? ид.ч. от недвижим имот по нот. акт № ***/13.10.19** г. на нотариус С. С.. В нотариалния акт като купувач е посочена само жената.
Съдът приел, че следва да намери приложение презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 1 СК и тя не е оборена.
Закупеното имущество е придобито и от двамата съпрузи в условията на съпружеска имуществена общност, независимо, че само жената е вписана като купувач. Неупоменаваното на съпруга М. Б. не променя действието на чл. 19, ал. 1 СК, но изключва приложението на чл. 21, ал. 1 и ал. 2 СК /отм/ за него – той да е станал изключителен собственик на закупения имот. Наред с изложените мотиви, въззивната инстанция приела, че не е доказано действително влагане на лични средства на мъжа при закупуване на въпросното имущество по изследваната сделка.
В изложението са поставени следните въпроси: придобиването на имущество на името само на единия съпруг изключва ли трансформацията на лично имущество на другия съпруг и необсъждането на част от доказателствата и неправилното възприемане на фактическите твърдения и доводи на страната сочи ли на нарушение на задължението по чл. 235, ал. 2 ГПК да постанови решение след като изясни фактическата обстановка по делото, обсъди всички доводи на страните и приложи точно материалния закон.
По материалноправният въпрос се поддържа, че е налице противоречива практика на състави на Върховния касационен съд, постановени по чл. 290 ГПК. Въззивният съд се позовал на разрешението по Р-828-2010-ІV ГО по гр.д. № 1477/2010 г., но обратното е застъпено в Р-243-2011-ІV ГО по гр. № 1300/2010 г.; Р-464-2010-ІІІ ГО по гр.д. № 1136/2009 г. и Р-355-2012-ІІ ГО по гр.д. № 430/2011 г.
По повдигнатия процесуалноправен въпрос касаторът твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на това, дадено в Р-217-2011-ІV ГО по гр.д. № 761/2010 г., Р-447-2011-ІV ГО по гр.д. № 1964/2010 г. и Р- 426-2011-І ГО по гр.д. № 74/2011 г.
Съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съображенията на въззивния съд да не признае трансформация по чл. 21 СК /отм./ в полза на М. Б. са две и всяко едно от тях е достатъчно да обоснове извода в обжалваното решение за неоснователност на иска. Ето защо, разглеждане на въпроса дали придобиването на имущество на името само на единия съпруг изключва трансформацията на лично имущество на другия съпруг, сам по себе си, какъвто и да е отговора, не може да промени крайния резултат по спора.
Независимо от това, с представените към изложението съдебни решения не се доказа и противоречива съдебна практика, съответно, противоречие на въззивния съд с решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
В обсъжданите казуси по цитираните съдебни решения съдът се е произнасял в случаи на твърдяна трансформация в полза на единия от съпрузите в три хипотези – когато и двамата са посочени като приобретатели по възмездна сделка, когато само поддържащият трансформация на лични средства е приобретател по сделката и когато само другият съпруг е приобретател.
Обобщени, мотивите са, че придобиването на имот от единия съпруг, не изключва презумпцията на съпружеската имуществена общност, но прави възможно, чрез надлежно доказване, установяване на трансформация на лично имущество за съпруга, посочен като купувач; изключва се, обаче, признаване на трансформация за другия съпруг. Съображенията са, че вписвайки като приобретател единия съпруг, другият признава неговия принос в придобиването на имуществото, а и дори вложените средства да са лична собственост на съпруга, който не е посочен като приобретател по сделката, то от негова страна има най-малко дарствено намерение спрямо съпруга, който е посочен като приобретател по сделката. Същите са и съображенията, когато и двамата съпрузи са записани по сделката като приобретатели – единият не може да оспорва приноса на другия по чл. 19, ал. 1 СК /отм./, като иска спрямо него да бъде установена трансформация по чл. 21 СК.
Процесуалноправният въпрос, повдигнат в изложението е принципно значим, но разглеждането му не се налага, тъй като не е налице поддържаното от касатора основание
Последователно в съдебна практика е застъпено разбирането, че съдът при формиране на фактически и правни изводи се ръководи от правилата по чл. чл. 12, чл. 154 и чл. 235, ал. 2 ГПК /аналогични чл. 188, ал. 1, чл. 127 и чл. 188, ал. 2 ГПК (отм.), който са и приложимите в случая, защото делото е гледано при действието на ГПК от 1952 г., отм./.
Съдът преценява всички доказателства и доводи по вътрешно убеждение и с оглед последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, като основава решението си върху приетите от него за установени факти и обстоятелства по делото и върху закона. Неустановяване на твърдян, релевантен за спора факт, ако това не се дължи на процесуални нарушения, допуснати от съда, не е пречка за постановяване на съдебно решение.Правилата за последиците от доказателствената тежест в гражданския процес пък определят как се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства с оглед това дали страните са провели успешно пълно доказване, тогава, когато тежестта на доказване е за тях. Изводът, че твърдян факт е неосъществен, съответно, че законова презумпция не е оборена, не значи, че делото е решено по неизяснена фактическа обстановка.
Касаторът е приложил още и решения на състави на Върховния касационен съд с оглед задълженията на съда по чл. 245, ал. 2 ГПК /чл. 188, ал. 2 ГПК от 1951 г., отм./. Те не противоречат на установената многогодишна съдебна практика, касаят конкретни случаи на приложение на процесуалната норма, а и по никакъв начин не противоречат на разрешението, дадено от въззивния съд в атакуваното съдебно решение.
В случая въззивната инстанция е обсъдила всички доводи и възражения на страните, преценила е събраните по делото доказателства и е изградила своите фактически и правни заключения на базата на установеното по делото и с оглед разпореденото от закона. Изложени са ясни, много обстойни, конкретни и точни мотиви.
Оплакванията за неправилност, както и несъгласието с фактическите и правни изводи на съда, не съставляват основания по чл. 280 ГПК.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1000 лв. адвокатски хонорар, чието плащане е установено с представения договор за правна защита и съдействие № 3/11.10.2012 г.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 1583/09.08.2012 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1333/2012 г.
ОСЪЖДА М. Д. Б. да заплати на Н. И. Б. сумата в размер на 1000 лв., сторени от нея съдебноделоводни разноски в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: