О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 407
София, 09.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4909/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№7477/02.10.2018 г., подадена от адвокат З. М. – процесуален представител на ответника по исковата молба А. В. О., гражданин на Руската федерация, против въззивно решение №38/13.7.2018 г. по гр.д.№134/2018 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение №446/21.02.2018 г. по гр.д.№818/2017 г. по описа на Бургаския окръжен съд, 119 състав, с което ответникът по исковата молба А. В. О., гражданин на Руската федерация е осъден да заплати на К. А. К., гражданин на Руската федерация сумата от 106805 евро, от която сумата 97008 евро – представен от ищеца на ответника и невърнат от последния заем по сключен между тях на 15.8.2015 г. договор за заем, сумата от 97 евро, представляваща дължимо по силата на посочения по-горе договор възнаграждение за ползване на нзаемната сума и 9700 евро, представляваща неустойка за забава, съобразно чл.11 от договора за заем, ведно със законната лихва върху присъдените размери главница от датата на депозиране на исковата молба до тяхното окончателно изплащане, както и деловодни разноски в размер на 15885,70 лева.
Въззивният съд е приел, че „За да бъде уважен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240 ЗЗД е необходимо заемодателят да установи сключването на договор за заем, предаването на уговорената сума, както и изпадането в забава и неизпълнение на задължението за връщане на предоставените в заем средства от страна на ответника – заемополучател. В тежест на ответника по иска е да установи, че претендираната сума не му е предоставена изобщо, а ако оспорва основанието на което му е предоставена, да установи твърдяното от него основание. Неоснователно е оплакването в жалбата за неправилно разпределение на доказателствената тежест с решението по делото. Първоинстанционният съд в доклада си по чл.146 ГПК е разпределил доказателствената тежест, указвайки на всяка от страните, какви факти следва да установи, както и за кои факти не се сочат доказателства. В мотивите на обжалвания съдебен акт Бургаският окръжен съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, релевантни за правния спор, както и всички наведени твърдения и възражения на страните и е направил обосновани изводи досежно основателността на предявените искове, които изводи изцяло се споделят от Апелативен съд Бургас , поради което и препраща към тях на осн. чл.272 ГПК.
Пред първоинстанционния съд с исковата молба са представени договор за паричен заем от 15.08.2015 год., сключен между страните по делото, съгласно който въззиваемият ищец К. К. в качеството си на заемодател е поел задължение да предостави на въззивника ответник А. В. О. в заем сумата 97008 евро(чл.1 от дог.), в брой, в срок до 01.01.2016 год. Представена е и разписка за получената сума подписана от ответника О. , с дата 17.08.2015 год. Въззивникът ответник с отговора на исковата молба е оспорил предявените искове, заявявайки, че действително подписите положени върху документите са негови, но не е получавал посочената в тях заемна сума в размер на 97008 евро. Оспорил е както договора за заем, така и разписката, като антидатирани.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че ищецът не е успял да установи при условията на пълно доказване факта, че е предоставил на ответника сумата по договора за заем от 97008 евро. Както е посочил в мотивите си първоинстанционният съд, въззивникът ответник, чрез направените с отговора възражения, подържани и пред настоящата съдебна инстанция в жалбата, цели опровергаване съдържанието на издаден от него частен свидетелстващ документ – „разписка за получена сума“, ползващ се с материална доказателствена сила, за фактите до които се отнася удостоверителното изявление. Оспорената разписка съдържа признание на факти, неизгодни за въззивника ответник, поради което и в тежест на въззивника ответник е да установи, че признатия от него факт, не се е осъществил. С представените с отговора на исковата молба копия от първа страница на договора за заем от 15.08.2015 год. и копие от същия договор, с вписани в него данни за въззивника ответник по паспорт, издаден месеци след датата на сключването на договора, посочена в него, както и копие от първа страница на договор за заем с трето лице Д. З. , а също и пренесено на хартиен носител съдържанието на проведена кореспонденция по електронна поща между въззивника ответник и трето за настоящия процес лице З. , през м.февруари 2016 год., с превод на български език, ответникът не е успял да проведе доказване, че признатото от него обстоятелство за получаване на сумата е невярно. Неоснователно е и оплакването, че БОС неправилно не кредитира показанията на разпитаните свидетели, позовавайки се на чл.165, ал.2 ГПК. В чл.164, ал.1, т.1 – т.6 ГПК изчерпателно са изброени случаите при които свидетелски показания са недопустими, между които и т.6, когато се опровергава съдържанието на частен документ, изходящ от страната. Биха били допустими свидетелските показания, само при изрично даденото съгласие на страните, каквото в настоящото производство не само не е дадено, но е направено и възражение от страна на процесуалния представител на въззиваемия ищец за допускането им. Следва да се посочи, че не е налице нито една от предпоставките и по чл.165, ал.2 ГПК, водещи до допустимост на свидетелските показания. Въпросите, по които е било допуснато касационно обжалване и е даден отговор с цитираното от жалбоподателя решение №80 от 17.07.2013 г. на ВКС по гр.д. №161/2012 год., IV г.о., ГК са неотносими към настоящия правен спор, тъй като в настоящия случай между страните има писмен договор. Що се отнася до допустимостта на свидетелски показания при оспорване на достоверна дата на частен документ, приетото от първоинстанционния съд не е в противоречие, а напротив, изцяло съвпада с отговора на този въпрос, даден с цитираното решение.
Не се спори между страните, а и от служебна справка извършена в ТР, който е публичен, се установява, че страните по делото са съдружници в регистрираните в България дружества „В.“ О. и „В.-К.“ О., учредени и вписани години преди сключването на процесния договор за заем, като управител и на двете дружества е въззивника ответник А. О. , а трети съдружник е лицето Д. З. Не са представени доказателства от въззивника ответник, от които да се установява, че посочената в договора за заем и в разписката сума е била предназначена за някое от цитираните дружества, с цел бъдещи инвестиции. Касае се за дружества с ограничена отговорност и тези въпроси са от компетентността на общото събрание, но не са представени такива решения. Договорът и разписката не са подписани от него в качеството му на представляващ на едно от двете дружества, а в качеството му на физическо лице. От представените с отговора на исковата молба копия от договори, както и съдържание на електронна кореспонденция/не между страните по делото, а между ответника и трето лице/ не може да бъдат установени какви са били инвестиционните намерения на дружествата, в които страните по делото са съдружници.
Наведените още с отговора на исковата молба възражения за нищожност на договора за заем и разписката, подържани и във въззивната жалба, АС Бургас намира за неоснователни. По отношение възражението за нищожност на договора за заем и разписката, поради заобикаляне на закона/установения в страната правен ред/ следва да се посочи, че доказателства за твърдяна от въззивника ответник „конструкция на правна сделка“, с която се заобикаля закона не са представени по делото. Касае са за сключен договор за заем, за който дори законът не изисква писмена форма за действителност, но такъв е сключен между страните и е представена разписка, че заемната сума е предоставена на ответника по делото, в качеството му на заемополучател. Действително съгласно чл.3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, обн. ДВ. бр.16/2011 год., с последни изменение в ДВ. бр.31/2018 год., плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност над 10000 лв., а към момента на сключване на договора за заем, над 15000 лв. В договора сключен между страните, в т.I т.2, изрично е направена уговорка заемната сума да бъде предадена в брой, за което ще бъде съставена разписка. Предоставянето на сумата по договора за заем в брой, а не по реда предвиден в ЗОПБ не води до нищожност на договора за заем, още по-малко на разписката, с която е удостоверено изпълнението на задълженото от страна на заемодателя.
Неоснователно е и възражението за нищожност на договора и разписката, поради противоречие с добрите нрави. Обичайна е практиката при сключване на договори за заем между физически лица, предоставянето на заемната сума да се извършва в брой, а не по банков път, и съставяне на разписка, установяваща предоставянето на договорената сума. Единствено при сключен договор с банкова институция, заемната сума се внася по сметка на кредитополучателя. В отговора на исковата молба не се твърди, че договора за заем е сключен със спекулативни цели и не се представят доказателства за установяването на такива цели.
Неоснователно е и възражението за нищожност на договора за заем и на разписката, поради липса на съгласие. Както договорът, така и разписката са подписани лично от въззивника ответник и не е оспорено авторството на положения върху тях подпис от ответника с отговора на исковата молба. В мотивите на обжалваното решение, първоинстанционният съд е обсъдил и възражение за симулативност на сключения договор за заем, след направено в с.з. на 18.10.2017 год. уточнение от процесуалния представител на въззивника ответник, че действителната воля на страните при подписването на договора е била друга, а именно сключване на договор за заем с търговско дружество. За установяване симулативност на договора за заем, както е посочил и БОС, се изисква представяне на обратно писмо, изходящо от другата страна по договора, което служи за пълно разкриване на както на симулативната, така и на действителната сделка, която страните са желали да сключат. Такова обратно писмо не е представено от въззивника ответник, а представените копия от договор за заем, сключен с трето лице, както и електронна кореспонденция с това трето лице, не представляват начало на писмено доказателство, правещо допустими свидетелските показания, за установяване на действителната воля на страните по договора.
При така приетите за установени от настоящата съдебна инстанция факти, следва да се приеме, че въззивникът ответник не е провел доказване на твърдените от него, в отговора на исковата молба обстоятелства, подържани и във въззивната жалба.
Предвид изложеното, АС Бургас намира предявения иск с правно основание 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240 ЗЗД за доказан и основателен. С оглед основателността на главния иск, основателен се явява и иск по чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК, като се поставят следните материалноправни въпроси: 1.Фактът, че от приложените по делото доказателства се разколебава доказателствената сила на приложения по делото договор за заем, разписан от страните по делото, следва ли че е разколебана доказателствената сила на разписката, издадена на основание този договор за заем ?, 2. Допустими ли са свидетелски показания относно достоверността на датата и предаване на заемна сума, при положение, че е налице писмен документ, изходящ от другата страна, неоспорен по делото, който прави вероятно твърдението, че съгласието е привидно ?, 3. Необходимо ли е да бъдат установени действителните отношения, които страните са прикрили, в случай че се установява антидатиране на договора ?
Като основание за допустимост на въззивното решение до касационно обжалване се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – К. А. К., посредством процесуалния си представител – адв. И. И., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване последните съображения:
Поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК не отговарят на приетото с т.1 и т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Според посоченото тълкувателно решение основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен от въззивния съд, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена поради настъпили в законодателството или в обществените условия промени. Съгласно т. 1 от тълкувателното решение касаторът следва да обоснове наличието на общото и на допълнителното основания за допускане на касационно обжалване, като бланкетното позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не обуславя допускането.
В процесния случай касационният жалбоподател не е изпълнил изискването на приетото в т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а съдържанието на изложението визира описание на извършени съдопроизводствени действия от страните по спора, факти и обстоятелства, твърдяни от страните и касационни оплаквания, като съдържанието на изложението преповтаря изложеното в касационната жалба.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №38/13.7.2018 г. по гр.д.№134/2018 г. по описа на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: