О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 408
София, 26.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2851/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. И., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2124 от 07.08.2018 г. по в.гр.д. № 88/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение № 6449 от 20.09.2017 г., поправено с решение № 7865 от 23.11.2017 г. по гр.д. № 13068/2016 г. на Софийски градски съд, І ГО, 21 състав. С посоченото решение „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД е осъдено да заплати на М. И. сумата 50 000 лв. застрахователно обезщетение по чл.432 КЗ за претърпени от нея неимуществени вреди в резултат на травматични увреждания, в следствие на настъпило на 17.06.2016 г. ПТП, ведно със законната лихва, както следва: върху сумата от 25 000 лв. – за периода от 17.06.2016 г. до 19.12.2016 г. и за сумата от 25 000 лв. – от 17.06.2016 г. до окончателното плащане, като за разликата до пълния предявен размер от 80 000 лв. искът е отхвърлен. Първоинстанционното решение не е обжалвано в неговата осъдителна част и е влязло в сила, както е констатирал и САС при очертаване на обхвата на въззивното производство.
В жалбата се поддържат касационни оплаквания за нарушаване на принципа за справедливост, в резултат на което е крайно занижено присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Касационната жалбоподателка твърди неправилност и необоснованост на изводите на съда относно периода на дължимост на законна лихва върху сумата от 25 000 лв., която застрахователят е превел по служебно открита банкова сметка, което изпълнение не е прието от нея. Счита за неприложима разпоредбата на чл.95 ЗЗД. По съображения в жалбата, се иска отмяна на атакувания съдебен акт, като допълнително се присъди сумата от 30 000 лв., ведно със законната лихва върху цялата претендирана главница, считано от увреждането.
В инкорпорираното в жалбата изложение за допускане на касационно обжалване е налице позоваване на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, противоречи на ППВС № 4/1968 г., а освен това, въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, чрез процесуалния си пълномощник, поддържа, че твърденията на касаторката в изложението към жалбата няма характер на правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а определянето на размера на дължимото обезщетение е функция от анализа на доказателствата за обема на причинените вреди. Сочи, че ВКС не може да преценява правилността на изводите на въззивната инстанция в рамките на производството по чл.288 ГПК, а по същество счита обжалваното решение за правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови атакуваното решение, съставът на Апелативен съд – София, след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства във връзка с претърпените от ищцата болки и страдания в следствие на травматични увреждания, настъпили при ПТП на 17.06.2016 г., периодът на лечение, нейната възраст, причинените страдания и неудобства, общото икономическо състояние в страната към момента на застрахователното събитие, вкл. лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, е приел, че определената от първата инстанция сума от 50 000 лв. съответства на принципа за справедливост. Въззивният съд подробно е обсъдил заключението на експертите, изготвили приетата СМЕ, според което, в резултат на ПТП ищцата е получила: мозъчно сътресение, подкожно кръвонасядане на главата, двумалеоларно счупване на десния глезен, подкожни кръвонасядания по цялото тяло. Вещите лица са установили претърпените от ищцата три оперативни интервенции върху глезена; целият период на лечение, вкл. болничното, продължил около 5 месеца; болките и страданията на ищцата, които са били интензивни непосредствено след произшествието и след оперативните интервенции; необратимите последици от увреждането – изкривяване и намаляване на движението на глезенната става, развитието на посттравматична артрозна болест, болки при продължително ходене и стоене права и при промяна на времето, развитите фобии при пресичане на пътното платно и цялостното отражение на получените травми върху физическото здраве на ищцата и върху нейното емоционално състояние. Преценени са и свидетелските показания, установяващи релевантни факти към размера на претендираното обезщетение.
Въззивният съдебен състав е отхвърлил като неоснователни оплакванията на въззивницата за неприложимост на чл.95 ЗЗД, с подробни правни изводи, изведени и след преценка на данните по делото за непосочване на банкова сметка, по която да се преведе определеното застрахователно обезщетение от 25 000 лв., служебното откриване на банкова сметка и превод на тази сума на 19.12.2016 г., която веднага е била върната от ищцата. Позовавайки се и на практика на ВКС – решение № 197/18.02.2014 г. и на решение № 28/14.03.2009 г., І т.о., въззивният съд е изразил становище, че застрахователят дължи законна лихва върху сумата от 25 000 лв. от увреждането до 19.12.2016 г., а върху разликата до 50 000 лв. се дължи законна лихва от ПТП – 17.06.2016 г. до оканчателното плащане, поради което е потвърдено първоинстанционното решение, с допуснатата поправка на началната дата по отношение на втората сума.
Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е изрично формулиран правен въпрос, попадащ в обхвата на общия критерий за допускане на обжалването. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. релевантният за изхода на делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос не следва да се извежда от ВКС въз основа на оплакванията и доводите в касационната жалба и в изложението към нея, а липсата на такъв правен въпрос съставлява достатъчно основание за постановяване на отказ за достъп до касация.
Дори и да се приеме, че в случая е необходимо уточняване или конкретизиране на въпроса – относно критериите при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, то не би могло да се счете за доказана поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразявайки обективираната в мотивите към въззивния съдебен акт решаваща правна воля на състава на САС, липсват данни за отклонение от указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии, чието съблюдаване се дължи от съда при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по см. на чл.52 ЗЗД, вкл. и отчитане на обществено-икономическите условия към момента на увреждането. Не са налице и данни за нарушаване на критерия за справедливост поради незачитане на установени по делото конкретни факти, релевантни към претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Всъщност, съществена част от обосновката на селективните предпоставки е относима към правилността на атакувания съдебен акт и към поддържаните в жалбата основания по чл.281, т.3 ГПК, преценката на които е извън производството по чл.288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Като неоснователно следва да се прецени и поддържаното допълнително селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са налице предпоставки за изоставяне на задължителните за съдилищата разяснения по приложението на чл.52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., съблюдавани от съдилищата и доразвити в практиката на ВКС, надлежно публикувана в правно-информационните системи.
Предвид горното, искането за допускане на касационно разглеждане на делото е неоснователно. Затова Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2124 от 07.08.2018 г. по в.гр.д. № 88/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 8 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: