О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.408
София, 25.06.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 269/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Е. С. от гр. С., чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение от 20.11.2009 г. по гр.д. № 2638/2009 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV –„А” въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 14.04.2008 г. по гр.д. № 27833/2007 г. на Софийския районен съд, 60 състав в обжалваната част – за уважаване на предявения от ЗД”Е” АД иск с правно основание чл.402 ТЗ за сумата 3 162.91 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 28.11.2007 г. и сумата 1 136.16 лв. – обезщетение за забава на плащането на главницата за период от 15.02.2005 г. до подаване на исковата молба.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради съществено нарушение на материалния закон- 392/ отм./ ТЗ, съществено нарушение на съдопроизводствени правила – чл.188 ГПК/отм./ и необоснованост. Касаторът счита, че обжалваният съдебен акт не се основава на обективна преценка на данните по делото, като неправилно е игнорирано възражението за липса на редовно сключен застрахователен договор по застраховка „К” между застрахователното дружество – ищец и третото увредено лице.
В приложението към жалбата по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване е по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по значим за изхода на делото въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл.392 /отм./ ТЗ за приложимостта на тригодишния давностен срок по договора за застраховка спрямо причинителя на вредите, който е от значение за точното прилагане на закона. По процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на съда да прецени събраните доказателства по делото и да обсъди възраженията на страните и последиците от неизпълнение на това задължение, касаторът счита, че решението е постановено в отклонение от практиката на ВКС и ВС. Позовава се на следните решения: Р. № 756/11.12.1989 г., ІІІ г.о., Р. по гр.д. № 660/2003 г., ІV г.о. и Р.1143/15.06.1995 г.
Ответникът по касация – ЗД”Е” АД, гр. С. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваното въззивно решение Софийски градски съд е приел за доказани фактите за настъпилото на 15.09.2004 г. пътно-транспортно произшествие, при равен принос на двамата водачи на МПС и изплащането на застрахователно обезщетение от ищцовото дружество на собственика на увреденото МПС/трето лице/, по силата на сключен договор за имуществена застраховка „А”. При приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД съдът е определил дължимата от ответника сума в размер на половината от заплатеното застрахователно обезщетение – 3 163.21 лв. Като неоснователни са преценени възраженията на ответника, направени с въззивната жалба, за приложимостта на кратката 3-годишна давност по чл.392 / отм./ ТЗ и съответно за изтичането й преди предявяване на иска, по съображения, че правото на застрахователя, изплатил обезщетението на правоимащото лице по силата на застраховката, да иска платеното от деликвента, представлява регресно право, чието основание не е застрахователното правоотношение, а фактът на плащане на сумите.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, намира, че касационно обжалване не следва да се допусне.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулирания процесуалноправен въпрос, е необходимо обжалваното въззивно решение по този въпрос да е постановено в отклонение от тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС/ чл.86, ал.2 ЗСВ от 1994/отм./, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии или на отделните колегии на ВКС, или решение, постановено по реда на чл.290 ГПК. По делото няма данни за неизпълнено процесуално задължение на решаващия съд за преценка на надлежно релевираните възражения, свързани със защитата по съществото на материалноправния спор. Действително, въззивният съд не е преценявал възражението на въззивника/сега касатор/ за липса на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „А” между дружеството- ищец и третото лице, предвид липсата на доказателства за плащане на разсрочените вноски от застрахователната премия. Това възражение, което следва да се определи като евентуално, не е направено своевременно, а едва в устните състезания пред въззивната инстанция, а от друга страна произнасянето по него не би имало обуславящо значение за изхода на делото, предвид основанието за упражняване на правото по чл.402 ал.1/ отм./ ТЗ. Правото на застрахователя да се суброгира в правата на застрахования срещу причинителя на вредата е обусловено от извършеното плащане на застрахователното обезщетение на увреденото лице, т.е то не произтича от имуществената застраховка „А”.
Не може да се възприеме и твърдението на касатора, че е налице основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол по поставения материалноправен въпрос, свързан с приложение на чл.392 /отм./. По смисъла на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване и затова е недопустимо позоваване само на част от основанието, а именно, че произнасянето по правните въпроси е от значение за точното прилагане на закона. Независимо от горното, посоченото основание за достъп до касация би било налице, когато разглеждането от ВКС на поставените правни въпроси би допринесло за промяна на създадена неправилна съдебна практика или за осъвременяването й, както и при необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на закона – при непълнота, неяснота или противоречия в закона. Настоящият случай не е такъв, тъй като по отношение размерът на давностния срок, така и по отношение на началния момент, от който започва да тече този срок, е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т.14 от ППВС № 7/1977 г., която е запазила значението си и при действие на чл.392/отм./ ТЗ , както и съдебна практика на ВКС, постановена по новия процесуален ред/ напр. Р. № 53/16.07.2009 г. , І т.о., Р. № 173/30.10.2009 г., ІІ т.о, Р. № 99/02.11.2009 г., І т.о и др./. В посочената практика, попадаща в обхвата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК ясно е посочено, че вземането на суброгиралия се застраховател се погасява с 5-годишен давностен срок, който започва да тече от момента на изплащане на застрахователното обезщетение. Въззивното решение е в пълно съответствие с посочената практика, което обуславя извод за недоказаност на поддържаните основания за достъп до касационно разглеждане на делото.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на срещу решение от 20.11.2009 г. по гр.д. № 2638/2009 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV –„А” въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: