4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№232
Гр.София, 25.01.2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Костадинка Недкова
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 232 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Л. Г. П., [населено място] и П. И. К., [населено място] срещу решение № І-137/05.12.2011г., постановено по гр.д.№ 1772/11г. от Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № VІІІ-1021/14.07.2011г. по гр.д.№ 10528/10г. на Бургаския районен съд за осъждане на касаторите солидарно да заплатят на [фирма], [населено място] сумата от 23118.60 лв., от които 18897.60 лв. – възнаграждение по договор за СМР от 03.04.2009г. и 6480 лв. – неустойка за забава.
Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбите. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за изработка – за изпълнение на СМР, работата е приета от възложителите без възражения, поради което е присъдено уговореното възнаграждение. Въведените от възложителите – настоящи касатори, възражения за нищожност на договора за изработка са счетени за неоснователни. Решаващият състав е изложил съображения, че договорът не е нищожен съгласно чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, тъй като за сключването му не е необходимо специално качество на изпълнителя /вписване в специален регистър и лиценз за извършване на строителство/. Изпълнителят би могъл да възложи осъществяването на строителните работи на подизпълнител поради липсата на поето задължение за лично изработване на възложеното. Съдът по същество е възприел изцяло и изводите на първоинстанционния съд по отношение на неоснователността на възраженията за нищожност на договора по чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД. Протоколите № 1 и 2 и издадените въз основа на тях фактури от 24.08.2009г. и 02.09.2009г. са подписани от възложителите и са съставени след сключването на писмения договор от 03.04.2009г. Въз основа на тези доказателства е формиран изводът за приемане на работата съгласно чл.264 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС, ТК, І отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
По касационната жалба на Л. П..
Касаторът поставя въпросите: дали договорът за изработка на СМР се сключва с оглед на личността на изпълнителя; допустимо ли е възложените работи да се изпълнят от трето лице без съгласието на възложителя и дължи ли възнаграждение възложителя, който е приел изработените от третото лице работи. Въвежда основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречието на въззивния акт с решение № 5/15.03.2010г. по т.д.№ 390/09г. на ВКС, І т.о.
Тези въпроси са аргументирани с приетия от въззивния съд за ирелевантен на факта от кого са извършени строителните работи – лично от изпълнителя или чрез друго лице. В инстанциите по същество касаторът не е твърдял, че процесният договор е сключен с оглед на личността на изпълнителя, а възраженията му са, че изпълнителят няма лиценз за строител. В този смисъл, поставените въпроси не са обусловили решаващият изводи на въззивния съд, но независимо от това, дори и въведеното в процеса възражение да се възприеме в посочения контекст, то обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. В цитираното от касатора решение по т.д.№ 390/09г. е даден отговор на поставените въпроси. Направено е разграничение между договорите, сключени с оглед на личността и на качествата на изпълнителя, както и са изведени правните последици при такива договори, ако работата е приета от възложителя без възражения.
Въпросите за тълкуване на договора съгласно чл.20 ЗЗД, относно възможността договорените работи да бъдат изпълнявани от трето лице, и доказателствата, въз основа на които следва да се изгради преценката на въззивния съд за общата воля на страните, не попадат в приложното поле на касационното обжалване. Тълкуването на клаузите на конкретен договор и обсъждането на събраните по делото доказателства, включително и относимите към издирване на действителната общо воля на страните, е част от решаващата дейност на съда. Евентуалните грешки на инстанцията по същество представляват основания чл.281, т.3, пр.3 ГПК на неправилните решения, но не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК, след като не са обвързани с доводи за разрешаването на правен въпрос по прилагането и тълкуването на правна норма.
Въпросите за характера на актовете за установяване на видове СМР – протоколи обр.12 по Наредба № 3/31.07.2003г. – като частни или официални документи, и за разпределението на доказателствената тежест при оспорването им, имат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не са налице останалите предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е основал изводите си за извършване и приемане на работата единствено на оспорените протоколи обр.12, а на всички ангажирани по делото доказателствени средства, преценени в тяхната съвкупност. Твърдянето противоречие в практиката на съдилищата не е обосновано от касатора. Действително, в приложеното решение № 1587/21.12.2009г. по гр.д.№ 2651/09г. на САС е прието, че актове обр.10 и 14 са официални удостоверителни документи, но в случая, като частни документи са приети актове обр.12 по Наредба № 3/03г. Актовете в процеса на строителство се подписват от посочените в наредбата лица и се издават за удостоверяване на определени обстоятелства, поради което всеки един от тези актове не би могъл да се приравни на останалите по фактически констатации и правни последици и съответно по характеристиката си като документ – частен или официален.
По касационната жалба на П. К..
По въпросите за характера на актовете обр.12 и за доказателствената им сила и за действителността на договора за изработка, по който строителните работи са изпълнени от трето лице, не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК по съображенията, изложени по жалбата на касатора Л.П..
Въпросите за „допустимостта и валидността” на договори, сключени след изтичането на една година от влизане в сила на законови разпоредби, предвиждащи вписване на строителите в специален регистър и снабдяването им с удостоверения за извършване на определени дейности, са въведени с въззивната жалба, като същите са свързани и с възражението за извършване на възложената работа от трето лице. В тази връзка, поставените въпроси не са подробно обсъждани от въззивния съд, поради приетото разрешение за ирелевантността на фактите досежно лицето, извършило работата. Отговорите на въпросите не са обуславящи за крайния извод от спора, предвид на изложените от ВКС аргументи за липса на основания за допускане на касационното обжалване по останалите въпроси.
По процесуалните въпроси за редовността на исковата молба и за произнасянето на първоинстанционния съд с общ диспозитив, респ. за допустимостта на обжалваното въззивно решение, не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК. В исковата молба, както и в диспозитива на първоинстанционното решение е направено разграничение в размера на заявените претенции – за възнаграждение и за неустойка, като посочването първоначално на сбора на двете претенции, не променя искането на ищеца, както и не се отразява на допустимостта на обжалвания акт.
На основание чл.81 ГПК касаторите следва да заплатят направените от ответника разноски по делото в размер на 900 лв. по договор за правна защита и съдействие, приложен към отговора на касационните жалби.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № І-137/05.12.2011г., постановено по гр.д.№ 1772/11г. от Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Л. Г. П., [населено място], [улица] П. И. К., [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, да заплатят на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 900 лв. / Деветстотин лв./ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.