О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
гр. София, 05.02.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1683 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Т. К. Г. и Горас Д. Г. срещу решение № 3/29.01.2018г. по в.т.д. № 299/2017г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 23/07.06.2017г. по т.д. № 57/2016г. по описа на Окръжен съд-Сливен в частта за уважаване на иск с правно осн. чл.422 ГПК за приемане на установено спрямо касаторите, че дължат на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД парични суми по договор за банков кредит от 09.11.2007г. : изискуема главница в размер на 176 123,86лв., ведно със законната лихва от датата на заявлението – 29.07.2015г. до окончателното изплащане; изискуема редовна лихва в размер на 3049,17лв. за времето от 05.02.2014г. до 07.07.2015г.; изискуема наказателна лихва в размер на 49,44 лв. за времето от 05.02.2014г. до 07.07.2015г. и в частта за разноските.
Касаторите поддържат, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1ГПК за допускането на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационна инстанция.
Върховният касационен съд, ТО, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между банката и Горас Г. като кредитополучател и Т. Г. като солидарен длъжник е бил сключен договор за потребителски банков кредит. Въззивният съд е намерил, че клаузите на чл. чл. 4.2, 4.7, 4.8 от договора, чл. 1 от анекс № 1/04.01.2010 г., чл. чл. 1, 1.2, 2, 4 от анекс № 2/25.06.2010 г., чл. 4 и чл. 5.1 от анекс № 3/26.07.2010 г., чл. чл. 1.2, 2, 2.2, 4.3 от анекс № 4/03.08.2010 г., чл. чл. 7, 7.2 и 8 от анекс № 5/30.07.2011 г., чл. чл. 7, 7.2 и 8 от анекс № 6/25.10.2011 г. и чл. чл. 7, 7.2 и 8 от анекс № 7/28.11.2011 г., съгласно които банката има право едностранно да променя лихвения процент, в т.ч. СБР и надбавката, са нищожни на осн. чл.146, ал.1 ЗЗП като неравноправни на осн. чл.143, т.10 и 12 ЗЗП. БАС е счел, че съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на отделни неравноправни клаузи в потребителски договор не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи. В този случай цената на финансовия ресурс, който банката е предоставила на кредитополучателя е първоначално определената – годишна лихва в размер на 7 %, представляваща сбор от СБР и 2 пункта надбавка годишно, като всички последващи уговорки в анексите относно размера на лихвата, погасителните вноски, просрочени вноски, срокове за погасяване и пр. следва да се считат недействителни. Въззивният съд е отчел, че въз основа на неравноправните клаузи в периода преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК банката едностранно е променила на девет пъти лихвения процент, а оттам и размера на погасителните вноски. Въз основа на заключение на ССЕ, назначена пред БАС, решаващият състав е приел, че действително заплатените от кредитополучателя суми в размер на 129 817,60 лв. са достатъчни за погасяване изцяло на вноските с дати на падеж до 25.03.2015 г. и частично на вноската с падеж 25.04.2015 г. Следователно към 08.07.2015 г., когато банката е обявила предсрочна изискуемост на кредита, изцяло неплатени са били вноските с падеж 25.05.2015 г. и 25.06.2015 г. и частично – вноската с падеж 25.04.2015 г. Банката е обявила кредита за предсрочно изискуем на 08.07.2015г. в съответствие с уговореното в чл. 10.2 вр. чл. 9.1 от договора за банков кредит. БАС не е уважил възражението на ответниците, че споразумението от 08.07.2015 г. се явява пречка за банката да пристъпи към принудително събиране на вземанията си, тъй като според съда в него ясно е изразена воля на страните, че то има за цел координиране и съгласуване между тях на продажба на ипотекираното в полза на банката имущество, а не разсрочване или каквото и да е отлагане на изпълнението.В заключение съдът е счел, че касаторите дължат солидарно на банката на осн. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 121 ЗЗД, както следва: сумата 176123,86 лв – изискуема главница по договора за банков кредит, ведно със законната лихва за забава, считано от 29.07.2015 г. да окончателното изплащане; сумата 3049,17 лв – изискуема редовна лихва, начислена върху падежирали вноски с дати на падеж от 25.04.2015 г. до 25.06.2015 г. и от 26.06.2015 г. до 07.07.2015 г., и сумата 49,44 лв – изискуема наказателна лихва за периода от 25.04.2015 г. до 08.07.2015 г. В останалата предявена част вземанията не съществуват и искът по чл.422 ГПК в тази част е бил отхвърлен.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните правни въпроси: 1.Допустимо ли е в исковото производство по чл.422 ГПК да бъдат въвеждани от ответника правопогасяващи възражения за плащане и длъжен ли е в тази хипотеза съдът да ги разгледа?; 2.Вземане на ответника с източник неоснователно обогатяване, включено в предмета на делото чрез направено възражение за плащане в производството по чл.422 ГПК, отразява ли се на дължимото по договора за банков кредит, съответно на неизпълнението на задължението за заплащане на анюитетни вноски?; 3. В хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК с предмет договор за банков кредит, какъв е процесуалният способ за противопоставяне на вземане на ответника към ищеца, произтичащо от този договор за банков кредит – възражение за прихващане или възражение за плащане?; 4. Наличието на платени в повече без основание суми за възнаградителни лихви по договор за банков кредит от страна на кредитополучателя, чийто размер е достатъчен за погасяване на просрочените месечни анюитетни вноски по кредита, обуславя ли липса на основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем?; 5.Споразумение за доброволна продажба на ипотекираното имущество представлява ли пречка за пристъпване към принудително изпълнение на задължението към договора за банков кредит?; 6. При допуснато просрочие от 44 дни, при договорени 45 дни просрочие, за да е налице основание за обявяване задължението по договора за банков кредит за предсрочно изискуемо, този един ден разлика от значение ли е, при преценка дали предсрочната изискуемост на кредита е обявена на длъжника преди подаване на заявление за издаване на заповед по чл.417 ГПК ?; 7. При прогласяване / приемане в мотивите на решението/, че клауза от договор за банков кредит, с която се допуска едностранно изменение на размера на лихвата, както и че анекси, сключени въз основа на нищожни клаузи от договора, са неравноправни, съответно нищожни, каква следва да бъде приложимата лихва по договора – фиксирана в размер на първоначално уговорената или следва да се изчислява съобразно договорената методика, при съобразяване промяната на включените компоненти? Касаторите се позовават на допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – въпроси № 1, 3 и 6 са решение в противоречие със задължителна практика на ВКС- ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, а така въпроси № 2,4,5 и 7 са от значение за развитието на правото и за точното приложение на закона.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че нито един от поставените въпроси не отговаря на изискването по чл.280, ал.1 ГПК. Въпроси от първи до трети се поставят в контекста на проблема при направени в срок плащания, които са в повече от съответно дължимата месечна вноска, поради прилагане от страна на банката на неравноправни клаузи, как следва да се предявят в процеса по иска по реда на чл.422 ГПК – като възражение за плащане или възражение за прихващане и дали това плащане в повече се отразява на размера на дълга. В случая точната правна квалификация на възражението е ирелевантна за крайния изход от спора, тъй като въззивният съд е разгледал това възражение, приел е, че то е за погасяване на задълженията /плащането и прихващането са способи за погасяване на дълга/, уважил го е и въз основа на конкретни изчисления, направени от вещото лице по ССЕ, е установил каква част от дълга съобразно първоначалния погасителен план е била погасена към момента на обявяване на предосрочната изискуемост, респ. каква част от изискуемите вземания са останали непогасени. Следователно втори въпрос е изцяло хипотетичен, като отговорът му зависи от конкретните плащания, погасителен план, момент на упражняване на правото на банката да направи остатъка от дълга предсрочно изискуем. Във връзка с втори въпрос е и четвърти. Същият съдържа твърдение, че платените в повече суми са достатъчни за покриване на всички погасителни вноски към датата на изявлението на кредитора за обяване на предсрочна изискуемост. Това твърдение следва да бъде проверено с оглед на събраните доказателства, тъй като въззивният съд е достигнал до друг фактически извод, а именно – платените суми са недостатъчни за погасяване на всички изискуеми към посочения момент вноски. Отговорът на пети въпрос зависи от конкретното съдържание на клаузите по визираното в него споразумение и тълкуване на волята на страните. Шести въпрос отново предполага преценка на доказателствата – какво е предвидено в договора за банков кредит относно предпоставките, при които банката може да упражни правото си да направи кредита предсрочно изискуем и дали те са се осъществили към момента на изявлението й. Седми въпрос не съотвества на приетото от въззивния съд, тъй като БАС не е направил извод, че има договорена между страните методика. Именно с оглед на това е уважил и възражението на касаторите за нищожност поради неравноправност на атакуваните от тях клаузи от договора и анексите относно възможността банката едностранно да променя договорения лихвен процент и в изчисленията си е приложил първоначално определения.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на решението на БАС.
С оглед изхода от спора в полза на ответника по касацията се дължи възнаграждение в размер на 100лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК.
Водим от горното, състав на Първо отделение на ТК на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3/29.01.2018г. по в.т.д. № 299/2017г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 23/07.06.2017г. по т.д. № 57/2016г. по описа на Окръжен съд-Сливен в частта за уважаване на иск с правно осн. чл.422 ГПК за приемане на установено спрямо Т. К. Г. и Горас Д. Г., че дължат на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД парични суми по договор за банков кредит от 09.11.2007г.: изискуема главница в размер на 176 123,86лв., ведно със законната лихва от датата на заявлението – 29.07.2015г. до окончателното изплащане; изискуема редовна лихва в размер на 3049,17лв. за времето от 05.02.2014г. до 07.07.2015г.; изискуема наказателна лихва в размер на 49,44 лв. за времето от 05.02.2014г. до 07.07.2015г.
ОСЪЖДА Т. К. Г. и Горас Д. Г. да заплатят на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД сумата от 100лв., представляваща сторени от последното разноски пред настоящата инстанция, на осн. чл.78, ал.8 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: