О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
гр. София 25.04.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 18 април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 5102 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], чрез адв.Н.С. срещу решение № 984/14.05.2015 г., постановено по в.гр.дело № 686/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 2674/10.04.2014 г. по гр.дело № 2204/2010 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъдена Държавата, представлявана от МРРБ, [фирма] и [фирма] да заплатят солидарно на П. И. Г. и И. Й. Г. сумата от по 110 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.50 ЗЗД, а на И. П. Г. да заплатят солидарно сумата 115 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата 8 400 лв. обезщетение за имуществени вреди, заедно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 24.12.2008 г. до окончателното изплащане и вместо отменената част са отхвърлени исковете на П. И. Г., И. Й. Г. и И. П. Г. срещу Държавата, представлявана от МРРБ, [фирма] и [фирма] за осъждането им да заплатят солидарно на основание чл.50 ЗЗД на П. И. Г. и на И. Й. Г. сумата от по 110 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, на И. П. Г. да заплатят сумата 115 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 8400 лв. обезщетение за имуществени вреди, заедно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 24.12.2008 г. до окончателното изплащане. Посочените ответници обжалват въззивното решение и в частта, с която са осъдени да заплатят на основание чл.49 ЗЗД солидарно на ищците П. И. Г. и И. Й. Г. сумата от по 110 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, на И. П. Г. да заплатят солидарно сумата 115 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата 8400 лв. обезщетение за имуществени вреди, заедно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 24.12.2008 г. до окончателното изплащане. Същото въззивно решение е обжалвано и в частта, с която са възложени в тежест на ответниците направените по делото разноски от ищците.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Мотивират становище за неправилност на изводите на въззивния съд, с оглед събраните по делото доказателства относно обстоятелството, че при настъпване на процесното ПТП е налице изключителна вина на пострадалия/третия ищец/, че този въпрос не е разгледан от въззивния съд. Поддържат също, че дори и да не се направи извод за изключителна вина за ПТП на третия ищец то същият е допринесъл за настъпване на вредите, което е основание за намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Според жалбоподателите при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е обсъдил наведените възражения, че мотивите за уважаването на иска са несъответстващи на действителната фактическа обстановка и в разрез със събраните по делото писмени и гласни доказателства.
В изложението са поставени правните въпроси: 1.при наличие на изложени твърдения за съпричиняване от ищеца/в отговора на исковата молба и във въззивната жалба/ в резултат на което следва да бъде намален размера на неимуществените вреди, без изрично да е употребен термина: „правя възражение за съпричиняване”, следва ли да бъде прието и разглеждано от съда направеното възражение за съпричиняване, 2. при наличието на събрани по делото доказателства за съпричиняване от страна на пострадалия следва ли съда да ги отчете при определяне на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, 3. следва ли при наличието на слънчево време през зимния сезон и температура на въздуха 1 градус да се приеме, че атмосферните условия са добри, тъй като настилката е била суха и да се отъждествяват атмосферните условия със състоянието на пътната настилка, 4. необходимо ли е при преценка дали има виновно поведение на водача и нарушаване на разпоредбата на чл.20,ал.2 ЗДвП да се изследва конкретната пътна обстановка, състоянието на пътя, атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя, конкретните условия на видимост, мястото на удара. Според жалбоподателите първите три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Четвъртият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 185/15.07.2013 г., постановено по гр.дело № 889/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Подадена е касационна жалба от ищците П. И. Г., И. Й. Г. и И. П. Г., чрез адвокат З. В. срещу решението на Софийски апелативен съд по в.гр.дело № 686/2015 г. в частта, с която е отменено решението от 10.04.2014 г. по гр.дело № 2204/2010 г. на Софийски градски съд в частта, с която осъдени Държавата, представлявана от МРРБ, [фирма] и [фирма] да заплатят солидарно на П. И. Г. и И. Й. Г. сумата от по 110 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 24.12.2008 г. до окончателното изплащане на основание чл.50 ЗЗД, осъдена е Държавата, представлявана от МРРБ, [фирма] и [фирма] да заплатят солидарно на И. П. Г. сумата от 115 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 24.12.2008 г. до окончателното изплащане на основание чл.50 ЗЗД, както и в частта за разноските и вместо това са отхвърлени исковете на П. И. Г., И. Й. Г. и И. П. Г. срещу Държавата, представлявана от МРРБ, П.п. Р.” Е. и [фирма] за осъждането им да заплатят солидарно на П. И. Г., И. Й. Г. сумата от по 110 000 лв. за всеки, ведно със законната лихва от 24.12.2008 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, на И. П. Г. сумата от 115 000 лв., ведно със законната лихва от 24.12.2008 г. до окончателното изплащане, обезщетение за неимуществени вреди и на сумата от 8 400 лв. обезщетение за имуществени вреди на основание чл.50 ЗЗД.
Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е нарушение на материалния закон.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. налице ли е отговорност на Държавата за вреди, причинени от собствената й републиканска пътна мрежа при наличието на специализирана нейна административна структура в лицето на А.”П. и.” на която по закон е възложено управлението на държавните пътища решаван противоречиво от съдилищата – решение от 12.07.2013 г. по в.гр.дело № 243/2013 г. на Окръжен съд Пазарджик, 2. при наличие на състояние на пътна настилка, предизвикало ПТП с участник в движението по пътищата отговорността за репариране на причинените вреди на собственика и надзорника на вещта ли се възлага или следва тя да се търси във виновно бездействие на лицата, натоварени с поддръжката на пътя, решаван противоречиво от съдилищата – решение от 09.12.2004 г. по гр.дело № 468/2004 г. на Софийски градски съд, решение № 445/08.10.2009 г. по в.гр.дело № 629/2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд, 3. какво следва да е основанието на деликтната отговорност при ПТП, възникнало на заледен път – безвиновно за вреди от свойства на вещ или виновно за бездействие за поддържане на оптимално състояние на пътната настилка за лицата, на които това е възложено и гаранционно-обезпечително за възложителя на работата, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – решение от 08.10.2009 г. по в.гр.дело № 629/2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Ответникът по касационните жалби Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството [населено място], чрез юриск. Ст. Б. е изразил становище за недопустимост на жалбата на ответниците в частта относно въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е осъдена Държавата да заплати претендираните обезщетения и е постановено отхвърляне на исковете на осн.чл.50 ЗЗД спрямо Държавата, за недопустимост на жалбата в частта, с която се атакува въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частите, с които са осъдени [фирма] и [фирма] и вместо отменената част предявените искове на основание чл.50 спрямо двете търговски дружества са отхвърлени. По отношение на останалата част от касационната жалба на търговските дружества-ответници по исковете е изразено становище за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси и за основателност на касационната жалба по същество.
Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез юриск. Ст.Б. в писмен отговор е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност по същество на касационната жалба на ищците.
Жалбоподателите-ищци не са изразили становище по касационната жалба на ответниците [фирма] и [фирма].
Жалбоподателите – ответници не са изразили становище по касационната жалба на ищците.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба на ответниците [фирма] и [фирма] в частта, с която се обжалва въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решението от 10.04.2014 г. по гр.дело № 2204/2010 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявените искове с правно основание чл.50 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД срещу Държавата, представлявана от МРРБ и вместо отменената част предявените искове срещу Държавата, представлявана от МРРБ, [фирма] и [фирма] на посоченото правно основание са отхвърлени е процесуално недопустима. В тази част жалбоподателите ответници нямат правен интерес да обжалват въззивното решение. С оглед на това в същата част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати.
В останалата част касационната жалба на ответниците [фирма] и [фирма], както и касационната жалба на ищците са подадени в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени субективно и обективно съединени искове с правно основание чл.50 и чл.49 от ЗЗД.
Прието е, че твърденията в исковата молба на ищците П. И. Г., И. Й. Г. и И. П. Г. са както следва : настъпил на 24.12.2008г., на Главен път І-5 пътен инцидент, при който е починало лицето Ю. Г. – син на П. и И. Г. и брат на И. Г., че ищецът И. Г. е получил множество травматични увреждания. Според твърденията в исковата молба причина за настъпване на инцидента е заледяването на пътната настилка, която не е била надлежно почистена и опесъчена, при което управлявания от И. Г. автомобил е загубил устойчивост, напуснал е пътното платно и се е ударил в крайпътно дърво. Пътуващият в автомобила пътник Ю. Г. е получил несъвместими с живота травми и е починал, а водачът е претърпял уврежданията : шок, кома, тежка черепно-мозъчна травма, контузия на мозъка, субарахноидален кръвоизлив, счупване на лицев и мозъчен череп, въздух в черепната кухина, хемосинус на ляв максимален синус, разкъсно-контузна рана на главата, колекции от кръв по лицето и главата, счупване на дясна подбедрица и психоорганичен синдром с депресивна ориентация. Ищците П. Г. и И. Г. търпят неимуществени вреди от смъртта на своя син, а третия ответник е претърпял неимуществени и имуществени вреди от процесното ПТП, тъй като е претърпял болки и страдания от получените травматични увреждания и е заплатил сумата от 8 400лв., представляващ разход за закупуване на импланти, които са били използвани при проведената хирургическа интервенция. Според твърденията в исковата молба пътният участък на който е настъпил инцидента е част от републиканската пътна мрежа и негов собственик е ответника Държавата, което е основание да се ангажира отговорността й по реда на чл.50 от ЗЗД. Надзорът по поддръжката на този път е бил възложен на ответниците [фирма] и [фирма], които са сключили договор, който е бил с предмет – текущ ремонт и поддържане и зимно поддържане на републиканските пътища І, ІІ и ІІІ клас на територията на Областно пътно управление – Р., Р. [населено място], че възложените задължения на двете дружества им придават качеството на надзорник на участъка, в който е настъпило ПТП, което ги прави отговорни за причинените на трети лица вреди. Ако съдът приеме, че на са налице основания за ангажиране отговорността на тримата ответника по реда на чл.50 от ЗЗД са изложени твърдения, че са налице основания за осъждането на [фирма] и [фирма] да заплатят обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, тъй като последните са били причинени от бездействието на техни служители, които не са предприели действия по обезопасяване на заледения пътен участък.
Въззивният съд е съобразил обстоятелството, че преди първото по делото съдебно заседание – в съдебно заседание на 03.02.2011 г./стр.181/ ищците са оттеглили исковете по отношение на ответника А. „П.и.” и производството по делото по отношение на този ответник е било прекратено.
Съдът е приел, че искането в исковата молба е за осъждане на ответниците : Държавата, представлявана от МРРБ, [фирма] и [фирма] да заплатят солидарно сумата от по 110 000лв. за П. Г. и И. Г., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, които са претърпели от смъртта на техния син Ю. Г., починал на 24.12.2008г., сумата от 115 000лв., представляваща обезщетение за претърпените болки и страдания от получените при инцидента травматични увреждания от И. Г., както и сумата от 8 400лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, които последния е претърпял от процесния инцидент.
Прието е, че главната претенция на ищците се основава на твърденията, че ответникът Държавата, представлявана от МРРБ е собственик на републиканските пътища, а ответниците [фирма] и [фирма] имат качеството на лица, които са упражнявали надзор върху пътния участък, в който е настъпил инцидента, което е формално основание да се ангажира отговорността им.
Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 8, ал.2 от Закона за пътищата, според която републиканските пътища са изключителна държавна собственост. Посочил е, че на основание чл. 30 и сл. от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането на републиканските пътища се осъществяват от А. „П. и.“, която е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка. Според въззивния съд А. „П. и.” има възложени функции по управление на републиканските пътища, поради което е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря за претърпените от трети лица вреди, които са били причинени от неизпълнението на предвидените в чл.30 от Закона за пътищата задължения. С оглед на това е формиран извод, че предявените срещу Държавата искове следва да бъдат отхвърлени на формално основание, тъй като същата не е пасивно материалноправно легитимирана по тях.
Съдът е взел предвид т.2 от ППВС№17/1963г., според която отговорност при непозволено увреждане по 50 ЗЗД може да има в случая, в който вредите са резултат на вещта, с която си служи деецът, без за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, а ако вредите са резултат от виновното поведение на дееца и са настъпили при и по повод на изпълнение на възложена работа, отговорността за този, който е възложил работата, пред увредения е по чл. 49 ЗЗД. Според въззивния съд първата от посочените отговорности има субсидиарен характер и се изключва, когато може да се приложи отговорността за вреди, причинени от лично виновно поведение по смисъла на чл.45 от ЗЗД. Прието е, че в случая вредоносния резултат не произлиза от свойствата на вещта или от нейни недостатъци, за които не са знаели собственикът или надзираващият, а на неизпълнение на задължението да се поддържа републиканската пътна мрежа/зимно почистване/, което изключва възможността отговорността на [фирма] и [фирма] да се ангажира по реда на чл.50 от ЗЗД, в качеството им на лица, които въз основа на договорно правоотношение упражняват надзор върху вещта. Изведен е извода, че предявените главни искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Въззивният съд се е произнесъл и по предявената в условията на евентуалност претенция срещу [фирма] и [фирма] която според съда се основана на чл.49 от ЗЗД, тъй като вредите са причинени от дружествата при изпълнение на възложената работа.
Съдът е приел за безспорен между страните факта, че ищците са претърпели вреди от настъпилото на 24.12.2008г. ПТП, че се оспорват предпоставките за ангажиране отговорността на ответниците.
Като е обсъдил и възприел показанията на разпитаните по делегация свидетели съдът е приел за установено, че в деня на инцидента времето е било слънчево, а пътния участък сух. Посочил е, че участъкът, в който е настъпил инцидента е бил силно заледен и неопесъчен, вследствие на което моторните превозни средства са започвали да губят устойчивост при навлизането в него. Направил е извода, че ответниците не са изпълнили възложеното им с договор от 09.06.2006г. задължение за текущ ремонт и поддържане и зимно поддържане на Републиканските пътища І, ІІ и ІІІ клас на територията на Областно пътно управление – Р., Р. [населено място], в който участък е настъпило процесното ПТП. Приел е също, че този извод не се опровергава от представените с отговора на исковата молба доказателства.
Преценено е за неоснователно оплакването, че пътният инцидент е настъпил по изключителна вина на водача И. Г., че същият е управлявал автомобила със скорост, която е била под пределно допустимата и съобразена с конкретните пътни условия, че от показанията на разпитаните свидетели е установено, че атмосферните условия са били добри – суха настилка и добра видимост. Изводът съдът е направил като е обсъдил и заключението на вещото лице по назначената техническа експертиза.
Прието е, че не следва да се обсъжда по същество дали е налице съпричиняване на увреждането от страна на ищеца И. Г., което е основание за намаляване размера на следващото се на същия обезщетение, а не на това на останалите ищци, поради това, че такова възражение не е било направено в срока за отговор на исковата молба. Според въззивния съд възражението за съпричиняване става част от предмета на доказване само при направено от ответника възражение в предвидените от процесуалния закон преклузивни срокове, а не може да се изследва служебно от съда.
Посочил е, че в жалбата е направено общо оплакване за прекомерност на присъденото в полза на ищците обезщетение за неимуществени вреди и поради това е преценил всички факти и обстоятелства, които имат значение за определяне на неговия размер.
Въз основа на показанията на разпитаните пред първоинстанционния и въззивния съд свидетели съдът е приел, че отношенията между ищците и починалия им син били отлични, че родителите били съкрушени от загубата на своето дете, която не е била преодоляна и към настоящия момент. Посочил е, че вследствие на психическият срив, който настъпил майката на починалия започнала на приема медикаменти, а бащата напуснал работа, тъй като не бил в състояние да упражнява професията си. Съдът е взел предвид и възрастта на починалия Ю. Г. – бил е на 22г., както и датата на настъпване на увреждането – 24.12.2008г. и с оглед на останалите обстоятелства е приел, че в полза на всеки един от родителите следва да се присъди обезщетение от по 110 000лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.
Преценени са за неоснователни оплакванията на ответниците относно справедливостта на присъденото обезщетение в полза на ищеца И. Г.. Прието е за установено с оглед заключенията по допуснатите по делото СМЕ, че от ПТП същият е получил тежки черепно-мозъчни травми и травми на опорно-двигателния апарат, които от медицинска гледна точка са сложни по вид и трудни за лечение, че са проведени две оперативни интервенции за премахване на дефект от твърдата мозъчна обвивка и на 5-ти поясен прешлен, а впоследствие лечението е продължило чрез назначена физиотерапия, че общата продължителност на лечебния и възстановителен период е продължила около 1 година, като през първите четири месеца, в който са били проведени няколко операции и манипулации болките са били по-интензивни. Посочил е, че И. Г. е получил и тежка травма в областта на десния крак, което е наложило използването на патерици в продължение на шест месеца, че поради тежкото здравословно състояние на пострадалия е била определена първоначално 95% трайна нетрудоспособност за срок от една година, а с второ решение на ТЕЛК е била определена 75 % нетрудоспособност за срок от една година. Според въззивния съд при освидетелстването са били констатирани трайни невъзстановими увреждания, че пострадалият има белег в областта на черепа, получен от черепната травма, който загрозява външния вид и същият е пожизнен и не може да бъде премахнат чрез пластична операция. Посочил е, че по задната част на черепа има хлътнали зони, в които липсва част от черепната кутия, че белезите са видими, тъй като липсва окосмяване, че е налице „посттравматичен церебрастенен синдром”, който се проявява с периодично главоболие и световъртеж, че трудно помни. Лявата скула е зараснала с остатъчна деформация и има костен дефект. Лявата част на лицето е изкривена надясно. Прието е, че счупеният 5-ти прешлен е смачкан напълно и е трайно обездвижен с метална синтеза, което провокира болки при преумора и дълго седене. На десния крайник има трайно намалена сетивност, което има връзка със счупения поясен прешлен и десният крак е трайно скъсен с 2 см., вследствие на което пострадалия е с леко накуцваща походка надясно, че този дефект се компенсира с използването на ортопедична обувка.
Като е взел предвид тези съображения, младата възраст на пострадалия и социално-икономическото състояние на страната към момента на настъпване на увреждането – 2008г., съдът е направил извода, че в полза на ищеца И. Г. следва да се определи обезщетение от 115 000лв., което е съответно на претърпените болки и страдания.
Въззивният съд е приел, че няма оплаквания от ответниците относно основанието и размера на претърпените имуществени вреди, поради което е направил извода, че не се оспорва причинната връзка между ПТП и направените от ищеца разходи за импланти.
Поради несъвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния е отменено първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.50 ЗЗД срещу Държавата, представлявана от МРРБ, [фирма] и [фирма] и вместо отменената част тези искове са отхвърлени. Със същото решение са уважени в пълен размер предявените евентуални искове срещу [фирма] и [фирма] с правно основание чл.49 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателите-ответници [фирма] и [фирма].
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпрос първи и втори от изложението на жалбоподателите-ответници [фирма] и [фирма]. Съгласно практиката на ВКС – т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставените въпроси – първи и втори от жалбоподателите касаят приложение разпоредбите на чл. 131 ГПК, чл. 133 ГПК, чл. 236, ал.2 ГПК, чл. 51,ал.2 ЗЗД, които норми са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. С оглед на това съдът намира, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и втори въпрос от изложението на ответниците.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите-ответници за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението. Така формулиран въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касае правилността на възизвното решение. Според тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Съгласно същото тълкувателно решение материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Върховният касационен съд, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че третият въпрос касае правилността на обжалваното решение и е основание за касационна отмяна по чл.281 ГПК. Този въпрос подлежи на преценка само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в настоящото производство. Поради това, че третият въпрос на жалбоподателите ответници не е правен само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се преценява наличието на допълнителната предпоставка, визирана в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.
С решение № 185/15.07.2013 г. по гр.дело № 889/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че според разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Прието е също, че водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, че водачът на МПС е длъжен да избере такава скорост на движение, която да му позволи да спре своевременно при възникнала, но все още невъзприета от него конкретна опасност, че избирането на скоростта на движение и преценката за опасност трябва да бъдат съобразени от него предварително. Според съдебния състав при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението, че е необходимо да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективната и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. Ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия пешеходец, то няма нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП.
С въззивното решение съдът не се е произнесъл в противоречие с тази практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че водачът и ищец по делото И. Г. е управлявал автомобила със скорост, която е била под пределно допустимата и съобразена с конкретните пътни условия, че атмосферните условия към момента на произшествието са били добри – суха настилка и добра видимост. Различните правни изводи в цитираното решение и в настоящото се дължат на различните установени факти по всяко от делата. С оглед на това съдът преценява, че не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателите-ищци П. Г., И. Г. и И. Г..
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по първия правен въпрос от изложението на жалбоподателите-ищци.
С решение № 329/12.07.2013 г. по в.гр.дело № 243/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.50 ЗЗД от едноличен търговец против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството [населено място] и „А. „П.и.” [населено място] за присъждане в условията на солидарност на обезщетение за претърпени имуществени вреди – причинени вреди на автомобила на ищеца, произлезли от неподдържан път, стопанисван от ответника А. „П.и.”. С решението е прието, че са налице елементите от фактическия състав на чл.50 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответниците по иска – причинени повреди по автомобил, собственост на ищеца, произлезли от неподдържан път, стопанисван от ответника „А. „П.и.”. По делото е прието за установено, че лекият автомобил, собственост на ищеца е попаднал в необезопасена дупка на платното за движение, вследствие на което са настъпили материални щети по автомобила. Прието е, че собственик на пътя по силата на чл.8,ал.2 от Закона за пътищата е Българската държава, тъй като същият е част от републиканската пътна инфраструктура и е изключителна държавна собственост, а надзираващия вещта по смисъла на ЗЗД е А.”П. и.”. Със същото решение е прието, че Агенцията и Държавата солидарно са легитимирани да отговарят за вредите, които са причинени на собственика на увредения автомобил. С обжалваното въззивно решение правният въпрос не е разрешен в противоречие с посоченото решение на Пазарджишкия окръжен съд, тъй като въззивният съд се е произнесъл по различна хипотеза и с оглед на това и решаващите му правни изводи са различни. Поради това съдът намира, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите-ищци за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втория правен въпрос.
С решение от 09.12.2004 г. по гр.дело № 468/2004 г. Софийски градски съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.50 ЗЗД срещу Столична община за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди, последица пътно транспортно произшествие – лекият автомобил, собственост на ищеца попаднал в дупка на пътно платно, собственост на ответника. С решението е прието, че са налице елементите от фактическия състав на чл.50 ЗЗД. Съдът е посочил, че е общинска собственост пътят, по който се е движил ищецът и при наличие на дупка на пътя, в която е попаднал управляваният от ищеца автомобил следва да се ангажира отговорността на ответната по иска община, която като собственик упражнява и надзор и грижа върху вещта, която трябва да е в добро състояние, за да се движат безпрепятствено и водачите на МПС – чл.49 и чл.50 ЗЗД. С решението е прието, че исковете са основателни.
С решение № 445/08.10.2009 г. по в.гр.дело № 629/2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд се е произнесъл по предявен иск от [фирма] [населено място] с правно основа