2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
гр. София, 03.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 2650 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на Ц. Д. Д. срещу определение № 3023/07.02.2014 г., постановено по частно гр. дело № 336/2014 г. на Софийския градски съд (СГС). С него е оставено без разглеждане възражението на жалбоподателката (посочена там с фамилно име Г.), подадено по реда на чл. 423 от ГПК срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена на 26.03.2013 г. в полза на [фирма] по гр. дело № 5064/2013 г. на Софийския районен съд (СРС).
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт на СГС и е процесуално допустима. В нея се излага оплакване за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателката поддържа, че разбрала за издадената срещу нея заповед за изпълнение едва с връчването на поканата за доброволно изпълнение на 26.09.2013 г. Твърди и че заповедта за изпълнение била връчена, не на нея, а на И. Д., която й е неизвестна, като сочи и че не е удостоверено какво качество има тя спрямо адресата (жалбоподателката), нито е отбелязано това лице да се е задължило да предаде заповедта на адресата. С оглед на това жалбоподателката излага съображения, че в нарушение на чл. 44, ал. 1, изр. 2 от ГПК съставът на СГС приел, че тя е била надлежно уведомена за заповедта за изпълнение.
Ответникът по частната жалба [фирма], в отговора си поддържа, че частната жалба е недопустима съгласно чл. 274, ал. 4, във вр. с чл. 280, ал. 2 от ГПК, като излага и съображения за нейната неоснователност; претендира и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв.
Възражението за процесуална недопустимост на частната жалба е неоснователно. Разпоредбите на чл. 274, ал. 4, във вр. с чл. 280, ал. 2 от ГПК са приложими само по отношение на частните касационни жалби по чл. 274, ал. 3 от ГПК, но не и по отношение на частните жалби по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ГПК, каквато е и разглежданата в случая жалба, както е посочено по-горе.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:
За да постанови обжалваното определение, преграждащо развитието на производството по чл. 423 от ГПК пред него, градският съд е приел за установено следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран от [фирма] със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу жалбоподателката Ц. Д. Д., чийто ЕГН съвпада с този на подалата възражението по реда на чл. 423 от ГПК – Ц. Д. Г., предвид което се касае за едно и също лице. СРС е издал заповед за изпълнение на 26.03.2013 г. и същата е връчена лично срещу подпис на длъжника (жалбоподателката) Ц. Д. на 27.05.2013 г., видно от отбелязването от връчителя на частния съдебен изпълнител, чрез когото е осъществено връчването, върху разписката за това връчване. При така установените обстоятелства по делото, СГС е приел, че жалбоподателката-длъжник е имала възможност да възрази срещу заповедта за изпълнение в двуседмичния срок по чл. 414 от ГПК и следователно няма право на възражение по чл. 423 от ГПК, с което се постига, само при лишаване от възможност за оспорване, възстановяване на положение, ако длъжникът беше подал възражение в срок, като е изтъкнато, че двете права на възражение не съществуват паралелно. Приел е също, че подаденото на 25.10.2013 г. възражение по чл. 423 от ГПК е и просрочено – подадено е след едномесечния срок от узнаването на заповедта на 27.05.2013 г.
Видно от надлежно оформената разписка за връчването на заповедта за изпълнение (лист 13 от делото на СРС), заповедта е редовно връчена – лично срещу подпис на длъжника (жалбоподателката) Ц. Д. Д. на 27.05.2013 г. Собственото име на същата – Ц., е ясно изписано в разписката и по никакъв начин не може да бъде прочетено като „И.”. С оглед на това, твърдението в частната жалба, че заповедта за изпълнение била връчена, не на жалбоподателката, а на неизвестно за нея лице И. Д., е напълно голословно и не отговаря на действителните обстоятелства по делото. Следва да се отбележи и че в самото възражение по чл. 423 от ГПК жалбоподателката не е изложила твърдения, заповедта да е връчена на друго лице. С оглед на това, неоснователни са твърденията и доводите на жалбоподателката, поддържани пред двете инстанции, че заповедта за изпълнение не й била връчена, както и че тя узнала за нея едва с връчването на поканата за доброволно изпълнение на 26.09.2013 г. Неоснователни са и доводите и съображенията в частната жалба, че СГС допуснал нарушение на чл. 44, ал. 1, изр. 2 от ГПК. При установеното по делото, редовно връчване на заповедта за изпълнение – лично на жалбоподателката на 27.05.2013 г., правилни са изводите и съображенията на градския съд за процесуална недопустимост на подаденото от нея възражение по реда на чл. 423 от ГПК и за оставянето му без разглеждане, както поради това, че същото е просрочено – подадено е на 25.10.2013 г. – далеч след изтичането на 27.06.2013 г. (четвъртък) на едномесечния преклузивен срок за това, така и поради това, че правото й на такова възражение не съществува паралелно с правото й на възражение по чл. 414 от ГПК, което тя е могла да упражни своевременно.
При извършената служебна проверка, настоящият състав на ВКС намира обжалваното определение на СГС за валидно и процесуално допустимо, а по горните съображения – и за правилно. С оглед на това, то следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на частното производство пред настоящата съдебна инстанция, на основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по частната жалба, претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение – в минималния размер на адвокатското такова, който, определен съгласно чл. 11 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., възлиза на сумата 200 лв. За разликата над тази сума до пълния й заявен по делото размер, претенцията за присъждане на разноски е неоснователна.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3023/07.02.2014 г., постановено по частно гр. дело № 336/2014 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА Ц. Д. Д. (Г.) с ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма] сумата 200 лв. (двеста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.