2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 411
гр. София,25.03.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 7443 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. Г. срещу решение № 296/19.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1215/2013 г. на Старозагорския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 371/22.03.2013 г. по гр. дело № 4705/2012 г. на Старозагорския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу МБАЛ [фирма] (универсален материалноправен и процесуален правоприемник на влялото се в него УМБАЛ [фирма]) искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението й, извършено със заповед № РД09-3175-73/22.06.2012 г. на изпълнителния директор на УМБАЛ [фирма], за възстановяването й на предишната работа на длъжността „старша медицинска сестра” в Приемно-консултативни кабинети при УМБАЛ [фирма] – праводател на ответната МБАЛ [фирма] и за заплащане на обезщетение в размер 286.46 лв.; в тежест на жалбоподателката са възложени направените разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната МБАЛ [фирма] не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено по делото следното: жалбоподателката-ищца е заемала длъжността “старша медицинска сестра” за неопределено време в Амбулаторен сектор на Институтска болница при ВМИ по трудов договор № 89/10.11.1994 г. По последващ трудов договор от 01.06.2004 г. ищцата е заемала длъжността “старша медицинска сестра” в МБАЛ [фирма], с място на работа ДКБ с ПКК – функционално отделение, като с допълнителни споразумения от 01.06.2006 г., от 25.04.2008 г. и от 25.04.2009 г., по нейни молби от 19.04.2004 г., от 31.05.2005 г. и от 20.04.2009 г. е преназначавана на длъжността “старша сестра” – Функционално отделение, до провеждане на конкурс. С допълнително споразумение от 03.08.2010 г., тя е преназначена на длъжността “старша медицинска сестра” – Приемно и функционално отделение в УМБАЛ [фирма], със задължение да постъпи на работа на 25.04.2010 г. и със срок на споразумението – “до провеждане на конкурс”, а по допълнително споразумение от 20.04.2011 г., считано от 01.03.2011 г. е заела длъжността “старша медицинска сестра” – Приемно консултативни кабинети, отново – до провеждане на конкурс. Трудовото правоотношение с ищцата е било прекратено с процесната заповед № РД09-3175-73/22.06.2012 г., на основание чл. 328, т. 8 от КТ – с постъпване на работа на работника или служителя, който е избран или е спечелил конкурс, считано от 25.06.2012 г., като заповедта й е връчена лично на същата дата 25.06.2012 г. С протокол № 7 от 14.6.2012 г. на Комисията за провеждане на конкурс за “старша медицинска сестра” на Приемно консултативни кабинети, след извършено гласуване от комисията, е предложено за одобрение на изпълнителния директор на УМБАЛ [фирма], да бъде назначена за срок от три години като „старша медицинска сестра” С. М., като е установено, че и ищцата е участвала в конкурса за тази длъжност. Работодателят, представляван от изпълнителния директор, е сключил със С. М. трудов договор от 22.06.2012 г. за срок от три години за изпълнение на длъжността “старша медицинска сестра” в Приемно консултативни кабинети на УМБАЛ [фирма], което дружество е заличено от търговския регистър в течение на първоинстанционното производство по делото и има за правоприемник ответната МБАЛ [фирма]. С т. 1.3 от протокол № 8/17.01.2001 г. от заседание на съвета на директорите на МБАЛ [фирма] е бил приет Правилник за условията на провеждане на конкурс за длъжността “старша медицинска сестра”, като жалбоподателката е заемала същата длъжност, с място на работа “Приемно и функционално отделение” при ответника, считано от 03.08.2010 г., като е преназначена на същата длъжност с допълнително споразумение от 20.04.2011 г. – до провеждане на конкурс. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е изложил следните правни изводи: В случаите, в които трудовото правоотношение възниква въз основата на конкурс, трудовото правоотношение по силата на закона възниква с лицето, класирано на първо място в конкурса – чл. 96, ал. 1 КТ. Трудовото правоотношение със спечелилото конкурса лице не възниква по волята на работодателя, защото той е длъжен да встъпи в трудово правоотношение с класираното на първо място лице, в случая – медицинската сестра С. М.. Назначаването с конкурс на лице на процесната длъжност “старша медицинска сестра” е предвидено от работодателя в негов акт, поради което заповедта му за прекратяване на трудовото правоотношение с жалбоподателката се явява законосъобразна – тя е заемала длъжност, която е предвидено да бъде заета с конкурс, без самата тя да я е заела след провеждането на такъв. Затова са намерени за неоснователни възраженията й, че длъжността не е била свободна или не е предстояло освобождаването й, за да може да се проведе конкурс за заемането й – самата ищца е участвала в провеждането му и е класирана на второ място. По тези съображения въззивният съд е достигнало и до крайните си изводи, че искът за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна следва да бъде отхвърлен като неоснователен, а тъй като той има преюдициално значение по отношение на другите два обективно съединени иска – за възстановяване на преди заеманата длъжност и за присъждане на обезщетение по чл. 225 от КТ, те също следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая писменото изложение на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не съдържа ясно и точно формулиран правен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Вместо това, в изложението се сочат факти по делото и се преповтарят част от оплакванията, изложени и в касационната жалба – за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Както вече беше посочено, обаче, последните представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи или допълнителни основания за допускане на касационното обжалване. Поради това, тези оплаквания биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общо и допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В изложението на жалбоподателката се поддържа, че между страните били сключени поредица от допълнителни споразумения, без жалбоподателката да е подавала нарочна молба за това до работодателя, като в тази връзка се сочи разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от ГПК, както и че в решение № 284/07.10.2011 г. по гр. дело № 1154/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието, че желанието на работника или служителя за предоговаряне на трудовия договор от безсрочен в такъв за определено време се обективира в изрична писмено молба. В тази връзка от страна на жалбоподателката, обаче не е изведен и формулиран правен въпрос от обуславящо за делото значение, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, и който да представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Освен това, по делото е установено, че от 17.01.2001 г. процесната длъжност „старша медицинска сестра” е обявена от работодателя за заемане чрез конкурс (чл. 90, ал. 1, предл. последно от КТ), както и че по силата на сключените между страните поредица от допълнителни споразумения, жалбоподателката е заемала такава длъжност по срочен трудов договор по чл. 68, ал. ал. 1, т. 3 от КТ – за времето до провеждане на конкурс, а не по трудов договор за неопределено време по чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ, поради което в случая нямат отношение към спора, както разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от ГПК, така и цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. В изложението се поддържа и че длъжностите, за които ще се провежда конкурс трябва да са посочени във вътрешен документ, издаден от управляващия дружеството-работодател орган, както и че в тези случаи работодателят, провеждайки конкурс за заемане на съответната длъжност, следва да спази разпоредбата на чл. 90, ал. 2 от КТ, а не да провежда конкурс на основание чл. 90, ал. 1 от КТ. В тази връзка отново се поддържат оплаквания, че измененията на трудовото правоотношение между страните чрез допълнителни споразумения и провеждането на конкурса били в нарушение на материалния закон, водещо до опорочаване на процесната заповед за уволнение. Предвид това, в изложението е изведена формулировката: „как един последващ акт може да има сила на законосъобразен и правилен при поредица предшестващи незаконосъобразни актове, актове, противоречащи на закона и практиката на съдилищата (с оглед прилагане на разпоредбата на чл. 90, ал. 2 от КТ)” и във връзка с нея е посочено решение № 6809/14.12.2011 г. по възз. гр. дело № 12093/2011 г. на Софийския градски съд (СГС). Тази формулировка обаче, нито е ясна, точна и конкретна, нито може да бъде уточнена и конкретизирана, за да се приеме, че с нея е изведен правен въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Освен това, посоченото решение на СГС не е представено по делото, нито са представени доказателства такова решение да е влязло в сила, поради което не би могла да се извърши и преценка дали между него и обжалваното въззивно решение е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 3 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В изложението е изведена и следната формулировка: „…с оглед точното прилагане на закона – КТ в тази му част, касаеща настоящия спор, както и за развитието на правото е от значение изясняване начина на прилагане на разпоредбата на чл. 90, ал. 2 от КТ, както и обстоятелството множеството, предхождащи изцяло противозаконни споразумения и последващи действия на работодателя, могат ли да служат като основа за постановяване на един краен законосъобразен акт, в конкретния случай – заповед за прекратяване на трудово правоотношение”. Тази формулировка също не съдържа ясно изведен правен въпрос, който да може да бъде подведен под хипотезата на чл. 280, ал. 1 от ГПК и да послужи в случая като общо основение за допускане на касационното обжалване на въззивното решение; нито пък е налице ясна, точна и конкретна обосновка на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в тази връзка – и т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В изложението се сочи и че „от друга страна е налице противоречива съдебна практика с оглед прилагане на отделните законови разпоредби, засегнати и касаещи настоящия спор – чл. 90, ал. 2 от КТ, чл. 67, ал. 3 от КТ, чл. 68, ал. 3 и 4 от КТ”. В тази връзка, също не е изведен и формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито са посочени и представени конкретни съдебни решения, формиращи „противоречива съдебна практика”, каквато жалбоподателката поддържа да е налице.
Освен горното, следва да се отбележи и че правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, обусловили крайния резултат по спора, са в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е решение № 821/09.03.2011 г. по гр. дело № 445/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 296/19.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1215/2013 г. на Старозагорския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.