3
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№411
С., 07.06.2011 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на шест юни през две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: Таня Райковска
Членове: Д. П.
Т. К.
като изслуша докладваното от съдията П. т.д. № 1007 по описа за 2010 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу решението от 28.04.2010 год. по гр.д.№ 2828/2009 год. на Софийски градски съд.
Въззивното решение е постановено по жалбата на едноличния търговец срещу решението от 09.01.2009 год. по гр.д.№ 23659/07 год. на Софийски районен съд, 26 с-в. С него СРС е отхвърлил предявените от [фирма] срещу Р. А. Т. обективно съединени искове с правно основание: 1./ Чл.268 ал.1 ЗЗД за сумата 3800 лв.; 2./ Чл.86 ал.1 86 ал.1 ЗЗД за сумата 39.02 лв.; 3./ Чл.92 ал.1 ЗЗД за сумата 2340 лв.; 4./ Чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата 978 лв.. Поискал е присъждането на законна лихва и разноски.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е частично неправилно, поради което е присъдил по иска по п.1 сумата 1850 лв. на основание чл.266 ал.1 ЗЗД и по иска по п.3, сумата 481 лв. Оставил е в сила първоинстанционното решение в частта с която са отхвърлени исковете по п.2 и п.4. Присъдил е в пола на ищеца разноски в размер на 223.44 лв.
[фирма] обжалва въззивното решение в частта с която исковете му са били приети за неоснователни.
Касационна жалба е била депозирана и от Р. Т., но тя е върната с влязло в сила разпореждане.
Становището на настоящия съдебен състав по наличието на основанията за допускане на касационен контрол произтича от следното:
Правоотношенията между страните произтичат от сключен на 14.05.2007 год. договор за изработка по силата на който едноличният търговец е приел да изпълни топлоизолация на жилищна сграда на възложителя, находяща се в [населено място], Район „Искър”, [населено място]. Безспорно е обстоятелството, че договореното възнаграждение е 7800 лв. от които 4000 лв. са платени авансово, както и това, че изпълнението на работата е прекратено преди приключването и. Спорно по делото е било дали възложителят се е отказал от договора или изпълнението му е било прекратено по инициатива на [фирма], както и дали наистина са били извършени допълнителни работи, извън договорените.
Както бе посочено по-горе, първоинстанционният съд е приел за недоказан главният иск по чл.268 ал.1 ЗЗД, а именно, че неизпълнението на договорените работи се дължи на отказ на възложителя, поради което на изпълнителя се дължи обезщетение, съизмеримо с неполучената печалба. Недоказаността на главния иск е обусловила и произнасянето по акцесорните искове за лихви и неустойки.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът [фирма] сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, позовал се е на две решения на 3-членни състави на ВС на РБ от 1993 и 1995 год. и на едно определение по чл.288 ГПК на І т.о. на ВКС. С първите два акта ВС на РБ се е произнесъл по спорове досежно изпълнението/неизпълнението на договори по чл.258 и сл.ЗЗД и дължимостта на възнаграждението при приемането на работата. С определението по чл.288 ГПК, съставът на ВКС, І т.о. не е допуснал касационен контрол по сходен спор.
Обуславящите материалноправни въпроси, които касаторът е формулирал са по прилагането на чл.266 ал.1 ЗЗД и чл.268 ЗЗД и се свеждат до това: „Приложима ли е нормата на чл.266 ал.1 ЗЗД да се заплати възнаграждение само за приетата работа и в случая, когато е доказан отказ от работата, поради неоснователни причини, или следва да се приложи специалната разпоредба на чл.268 ал.1 ЗЗД?”.
Съдебният състав счита, че основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК в случая не е налице, поради липсата на противоречие с цитираната практика, тъй като тя касае различна правна хипотеза от тази по конкретния казус. Освен това, позоваването не е на задължителна съдебна практика – т.2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради обстоятелството, че нормите и на чл.266 ал.1 ЗЗД и на чл.268 ал.1 ЗЗД са ясни и разграничението между тях – очевидно. Първият от исковете произтича от твърдението за извършена и приета, но неразплатена работа за която се дължи възнаграждение, а вторият – за неизвършена не по вина на изпълнителя работа за която се дължи обезщетение.
Софийски градски съд е уважил (макар и частично) главният иск на основание чл.266 ал.1 ЗЗД, какъвто иск не е бил предявяван. Въз основа на него е уважил и акцесорният иск по чл.92 ал.1 ЗЗД. Решението в тази част е влязло в сила, а произнасянето по жалбата на [фирма] би довело до служебна констатация на недопустимостта на произнасянето на СГС, което би било в разрез с ограничението reformatio in pejus.
Поставените в изложението въпроси по разпределението на тежестта за разноските, дори да имат отношение към правилността на преценката за размера им, не съставляват основание за допускане на касационен контрол.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 28.04.2010 год. по гр.д.№ 2828/2009 год. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.