5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 411
София. 27.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2988/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба „Одесосстрой” ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 159 от 06.07.2018 г. по в.т.д. № 573/2017 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 70 от 04.08.2017 г. по т.д. № 143/2016 г. на Окръжен съд – Силистра за отхвърляне на предявените срещу Община Ситово искове: по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 199 998 лв. по фактура № [ЕГН]/14.12.2011 г., ведно със законната лихва от исковата молба и обезщетение за забава за периода от 10.10.2013 г. до 10.10.2016 г. в размер на 61 044.45 лева.
В жалбата се поддържат касационни оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на решението, с искане за неговото касиране. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд неправилно е уважил възражението за погасяване на вземането по давност, приемайки, че изискуемостта му е от окончателното приемане на работата, настъпила на 20.07.2011 г., с издаване на разрешението за ползване на обекта. Сочи, че този извод противоречи на сключения по реда на ЗОП договор, според който, изискуемостта на вземането е поставена в зависимост от получаването на издадена от изпълнителя фактура. Оспорва становището на съда за значението на фактурата като покана за изпълнение. Твърди се и противоречие в мотивите към въззивното решение във връзка с началния момент на погасителната давност.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. От кой момент настъпва изискуемостта на вземането на изпълнителя по чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане на приетата от поръчващия работа по договор за изработка, по-специално, по договор за извършване на СМР, и съответно, от кой момент започва да тече погасителната давност за това вземане – от момента на самото приемане, или е възможно в договора да се предвиди и друг момент на настъпване на изискуемостта и 2. Какво следва да бъде съдържанието на мотивите към решението на въззивния съд – следва ли в тях да се обсъдят становищата на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност, като самите мотиви бъдат ясни и непротиворечиви, или не. Евентуално, касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответната община е депозирала писмен отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК, в който, чрез процесуалния си пълномощник, е изразила подробно становище за неоснователност на искането за достъп до касация. Счита, че даденото от въззивния съд разрешение по първия правен въпрос е в пълно съответствие с цитирана и приложена към отговора практика на ВКС, а от друга страна твърди, че АС-Варна е изложил подробни мотиви, след самостоятелна преценка на доказателствата по спора, доводите и възраженията на страните и не е ползвана процесуалната възможност за препращане към мотивите на първата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност по чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съдебен състав на АС – Варна, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приел за установено следното: наличието на облигационно правоотношение между страните по договор с предмет „Рехабилитация на тласкателен водопровод от Б. „Реней-1”, р.Дунав до ПС „Втори водоем”, [населено място], община Ситово; с акт за приемане на строителните работи от 19.11.2009 г.е установено, че строежът може да бъде ползван по предназначение, като на 18.02.2010 г. е подписан акт обр.15 за установяване годността за приемане на строежа; с акт от 20.07.2011 г. обектът е въведен в експлоатация. Прието е за безспорно установено, че в изпълнение на договора поетапно са издавани и получавани фактури за изпълнени СМР, като първите осем фактури за изплатени, а последната фактура – за исковата сума, не е постъпила в счетоводството на общината и не е осчетоводена от нея.
Решаващият съд е извел изводи за дължимост на възнаграждение за извършени СМР в размер на 166 665 лв. без ДДС, съобразно представения по делото протокол от 15.10.2009 г., ценен наред с доказателствата за плащания, включително авансовото плащане по договора.
При обсъждане на надлежно въведеното възражение от ответника за погасяване на вземането по давност, въззивният състав, позовавайки се и на практика на ВКС – решение по т.д. № 1056/2009 г. и решение по т.д. № 728/2010 г., ІІ т.о., е приел, че задължението за заплащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД се обуславя от приемането на работата – изрично, или с конклудентни действия, придружаващи получаването на изработеното. Тълкувайки разпоредбата на чл.4 от договора, според който отчитането и заплащането се извършва срещу представянето на посочени документи, вкл. и на фактура, съдът е изразил становище, че фактурата е само един от документите, касаеща отчитане на извършената работа. За изпълнителя съществува задължение за издаване на фактура, като забавата при изпълнение на това задължение не може да доведе до създаване на благоприятни последици за него – удължаване на срока, или неговата едностранна промяна. В мотивите към решението съдът се е позовал и на чл.14 от процесния договор, според който, за окончателно предаване на обекта се счита момента на издаване на разрешението за ползване, поради което е изведен извод, че изискуемостта на вземането е настъпила от 20.07.2011 г. и към момента на депозиране на исковата молба – 11.10.2016 г. вземането е погасено по давност, поради което искът по чл.266, ал.1 ЗЗД подлежи на отхвърляне, както и акцесорната искова претенция за обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.
Поставеният от касационния жалбоподател материалноправен въпрос във връзка с изискуемостта на вземането на изпълнителя по чл.266, ал.1 ЗЗД, не отговаря на изискванията на общия селективен критерий, а е пряко относим към правилността на изводите на въззивния съд, които са изведени в резултат на тълкуване и при зачитане на съответни договорни клаузи. Отговорът на този въпрос предпоставя извършване на проверка за обоснованост и законосъобразност на решението, която не попада в обхвата на селективното производство. В този смисъл са и разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Дори и при възприемане, че формулираният от касатора първи въпрос попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, то за неустановени следва да се счетат поддържаните допълнителни предпоставки за достъп до касация. Съдебната практика на ВКС, на която се позовава дружеството касатор: решение по т.д. № 2404/2014 г., І т.о., решение по т.д. № 3568/2013 г., І т.о. и решение по т.д. № 68/2009 г., І т.о. е относима към изискуемостта на съответно задължение при уговорени между страните по договора модалитети – условие, срок и пр. , като тълкувателните мотиви на съответните съдебни състави са изведени въз основа на конкретните факти по всяко едно от делата. Що се отнася до поддържаните от касатора доводи за обвързване на падежа на задължението за плащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД с издаване на фактурата, то видно от мотивите към въззивното решение е, че те не са възприети, без обаче съдът да е отрекъл принципната възможност изискуемостта на това задължение да е поставено в зависимост от определени обстоятелства. Решаващите мотиви на АС-Варна не сочат на допуснато противоречие с второто цитирано по-горе решение на ВКС, а посочените доводи на касатора са релевантни към основанията по чл.281, т.3, пр.1 и 2 ГПК.
Като необосновано следва да се приеме твърдението на касатора за допуснато отклонение от практиката на ВКС по приложение на чл.236, ал.2 ГПК, тъй като въззивният съдебен състав подробно е преценил всички релевантни факти и събраните доказателства при инстанционното разглеждане на делото, обсъдил е възраженията и доводите на страните, като е извел самостоятелни правни изводи по спорното материално право, съвпадащи с тези на първата инстанция. Така реализираната правораздавателна дейност е обективирана в мотивите към решението и липсват данни за противоречия в изведените правни изводи.
Сочената от касатора допълнителна селективна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не подлежи на разглеждане, т.к. е бланкетна.
Не се установява и евентуално поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация.
За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, е необходимо съдебният акт да страда от особено тежък порок, който може да се констатира без необходимост от извършване на същинска правораздавателна дейност от страна на ВКС. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ/отменен закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, касаторът основава твърдяната очевидна неправилност на атакуваното решение на обективираните в касационна жалба оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствени правила и нарушения на материалния закон, с препращане към тях. Според създадената практика по приложение на посоченото основание за достъп до касация, преценката на основанията по чл.281, т.3 ГПК би могла да се извърши само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите по чл.280, ал.1 ГПК, но не и в селективния стадий.
Предвид горното, искането за допускане на касационно разглеждане на делото е изцяло неоснователно.
При този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски в размер на 8 160 лв. е основателно, съобразно приложените към отговора на касационната жалба: пълномощно, договор за правна защита и съдействие, фактура и пл.нареждане.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 159 от 06.07.2018 г. по в.т.д. № 573/2017 г. на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА „Одесосстрой” ООД да заплати на Община Ситово разноски по делото в размер на 8 160 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: