О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 413
гр. София, 02.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 89 по описа за 2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на Д. Й. Д. чрез пълномощника му, адвокат Е. К. Х. срещу решение от 16.12.2011 г. и допълнително решение от 24.04.2012 г. по гр. дело № 9111/2009 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – в въззивен състав.
Ответникът В. П. Б. в отговора си по чл. 287, ал. 1 ГПК по касационните жалби срещу първоначалното решение и допълнителното решение поддържа становище за недопускане разглеждането по същество на жалбите.
Ответникът В. К. З. в отговора си по чл. 287, ал. 1 ГПК по касационната жалба срещу първоначалното решение поддържа становище за допускане разглеждането по същество на същата жалба.
По касационната жалба на Д. Й. Д. срещу решение от 16.12.2011 г. по гр. дело № 9111/2009 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – в въззивен състав:
Предмет на обжалването е цитираното въззивно решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения от В. П. Б. против касатора иск по чл. 213, ал. 2 КТ за заплащане на обезщетение от Д. Й. Д. солидарно с [фирма], [населено място] и В. К. З. в размер на сумата 18228.62 лв. за периода от 14.02.2002 г. до 13.05.2005 г., както и в частта, с която касаторът е осъден да заплати солидарно с ответниците на ищеца сумата 1840 лв. разноски за двете инстанции.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на О., т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл на непредявено от ищеца фактическо основание – неизпълнение от ответника по иска Д. да следи за спазването на трудовата и щатна дисциплина. Твърдението е необосновано. Основанието на иска се определя от обстоятелствената част на исковата молба и от отразеното в същата е видно, че изложените твърдения са относими към фактическия състав на чл. 213, ал. 2 КТ, от който произтича претендираното спорно право. На това основание е разгледана претенцията. Спорът не е разгледан на непредявено основание, поради което и въззивното решение е процесуално допустимо, респективно не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт. Съобразяването на твърденията в исковата молба за нарушения от длъжностни лица на закона, довели до недопускане на работа има отношение към правилността на решението, но не и към допустимостта. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване във връзка този въпрос.
К. поддържа, че Софийски градски съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в цитираното въззивно решение в обжалваната част. Първият от тези въпроси е формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както следва: „Длъжностно лице” по смисъла на чл. 213, ал. 2 от КТ ли е ръководителят на Управление „Човешки ресурси”, който не е пряк ръководител на недопуснатия до работа работник ?”. За да отмени първоинстанционното решение от 14.07.2009 г. по гр. дело № 3526/2005 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 76 състав в частта, с която е отхвърлен иска против [фирма], [населено място], В. К. З. и Д. Й. Д. за солидарно заплащане на сумата 18228.62 лв. за периода от 14.02.2002 г. до 13.05.2005 г., включително в частта, с която В. П. Б. е осъден да заплати на Д. Й. Д. сумата 119.75 лв. разноски и постанови уважаване на претенцията в този размер и осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата 1840 лв. разноски за двете инстанции, въззивният съд е приел, че е доказан фактическия състав на чл. 213, ал. 2 КТ. Развити са мотиви за неоснователност на възражението на Д. за липсата на предпоставки за ангажиране на отговорността му, съгласно които осигуряването на възможност за престиране на работната сила е било негово пряко задължение, произтичащо от длъжността, която заема и длъжностната му характеристика. Зададеният от касатора въпрос е фактически. Дали длъжността, заемана от ответника съдържа правомощия от упражняването, на които зависи допускането на ищеца до работа е въпрос на доказване. Въпросите, свързани с установяване на факти са фактически и тъй като нямат за предмет приети от въззивния съд правни разрешения, не могат да бъдат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на О., т. 1 /. От същият вид е и следващият въпрос: „Отговорността за спазване на трудовата и щатна дисциплина / възложената на ръководителя на Управление „Човешки ресурси” по длъжностна характеристика /, включва ли в себе си и задължение да осигурява възможността, работниците да изпълняват трудовите си задължения ?”. Какви задължения обхваща конкретната трудова функция, изпълнявана от ответника Д. Д. и доколко същите са релевантни за недопускането на ищеца до работа се определя от документите, съдържащи описание на възложената му работа. Съдът е разглеждал твърденията за доказаност на тези обстоятелства и изводите му са по установеността им, т.е. по фактите. Изводите в мотивите по наличието на фактите, които се твърдят от ищеца формират фактическите констатации на съда и възникващите по тях въпроси са фактически, а изводите в мотивите по приложението на разпоредбите обективират правните съображения за тълкуването им и породените във връзка с него въпроси са правни. С оглед характеристиката на въпроса, като фактически с въвеждането му не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следващият въпрос е: „Може ли „недопускането” на работа по смисъла на чл. 213, ал. 2 КТ да се изрази единствено в правноукоримо бездействие, изразяващо се в неизпълнение на задължението да се следи за спазване на трудовата дисциплина, или следва съответното длъжностно лице да извърши конкретни действия по препятстване на работника да изпълнява трудовите си задължения ?”. В. съд е приел, че след като длъжностната характеристика на Д. Д. включва и компетенции във връзка със спазването на трудовата и щатна дисциплина в кръга от задължения влиза и осигуряване на възможността на работниците и служителите за престиране на работната им сила, обстоятелство имащо пряко отношение към реализиране на отговорността по чл. 213, ал. 2 КТ. Въпросът е формулиран въз основа на част от правния извод, а именно, че съдът релевира като недопускане до работа бездействието на ответника при упражняване на задължението да следи за спазване на трудовата дисциплина. Хипотезата, разгледана от въззивната инстанция е друга. Тя се отнася до определяне, като недопускане до работа на поведението, произтичащо от задълженията на ответника, относими към осигуряване на възможност за престиране на работна сила. Въпросът е правен, но не е съобразен с решаващите изводи на въззивния съд, поради което касаторът е изложил съдържанието му в хипотеза, различна от развитата в мотивите на решението, с което не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. По обективната си характеристика основанието за недопускане на работа може да се прояви в различни форми на поведение на длъжностни лица на работодателя, които не се свеждат само до активно възпрепятстване на работника да изпълнява трудовите си задължения – конкретни действия, но могат да се състоят и в бездействие, когато трябва да се осигурят условия за престиране на труда на работника. Във връзка с развитите мотиви на окръжния съд в тази насока не е въведен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставен е въпроса: „Не следва ли отговорните „длъжностни лица” по смисъла на чл. 213, ал. 2 КТ най – малкото да са били известени за желанието на работника да изпълнява трудовите си задължения и да са отразили отрицателно становище по удовлетворяването на това желание ?”. Въпросът е правен, но отново не е съобразен с решаващите изводи на въззивния съд, поради което формулирането му е по хипотеза, свързана със защитната позиция на ответника Д. по иска, но не и по правно разрешение, обосновано в мотивите на съдебния акт. Формулирането на въпроса по посочения начин му придава характеристиката на общо тематичен, с който не се въвежда общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Необходимо е да се посочи още, че и по четирите въпроса не са развити съображения за наличието на съдебна практика, изградена при неточно приложение на закона или съдебна практика, която вече не е актуална предвид промяна в нормативната база, както и за насоките, в които според касатора тази практика следва да бъде преодоляна. Освен това не е обоснована непълнота, неяснота или противоречивост на уредбата / в тази насока следва да се имат предвид разясненията в цитираното Т., т. 4 / при твърдение за липса на съдебна практика. Д. на касатора, че два различни състава на Софийски градски съд, направили противоположни правни изводи „по абсолютно същия казус и между същите страни, но за друг период от време” не обосновава становището му „че е налице неяснота в текста на закона /чл. 213, ал. 2 от КТ/”, тъй като различните правни разрешения в съдебните актове могат да се дължат на различни причини, не непременно на непълнота на нормата. Освен това въвеждането на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква съображения на касатора /не на съдилищата/ за непълнота на уредбата и виждането му за насоката, в която следва да се тълкува конкретната норма /в тази насока са разясненията в т. 4 от цитираното Т./. Както сам сочи жалбоподателя цитираното решение на Софийски градски съд не е влязло в сила, т.е. не е съдебна практика и не може да послужи, като основа за позоваване на правни разрешения на съда. Доводите за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК засягат друг вид касационни основания, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Не са обосновани общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по тази касационна жалба не следва да се допуска касационно обжалване.
По касационната жалба на Д. Й. Д. срещу решение от 24.04.2012 г. по гр. дело № 9111/2009 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – в въззивен състав:
Предмет на обжалването е цитираното въззивно решение, с което е допълнено решението от 16.12.2011 г. по гр. дело № 9111/2009 г. на Софийски градски съд, ІІ „в” състав в частта на осъдителния диспозитив, с който В. К. З. и Д. Й. Д. са осъдени да заплатят солидарно с [фирма], [населено място] на В. П. Б. сумата от 18228.62 лв., обезщетение за недопускане до работа за периода 14.02.2002 г. – 13.05.2005 г., като е добавено: ведно със законната лихва върху присъдената сума от 18228.62 лв., от датата на предявяване на исковата молба /12.05.2005 г./ до окончателното заплащане.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е възпроизведено съдържанието на приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба против първоначалното решение. Мотивите, отразени по – горе и обективиращи съображенията на настоящият състав на ВКС относно твърденията на касатора и доводите му за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване следва да се имат предвид и относно приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу допълнителното решение, тъй като в него, както вече са посочи се възпроизвежда съдържанието на приложението към касационната жалба против първоначалното решение. Други въпроси, имащи относимост към допълнителното решение не са въведени, поради което и по тази касационна жалба следва да се приеме, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 16.12.2011 г. по гр. дело № 9111/2009 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – в въззивен състав в обжалваната част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на допълнителното решение от 24.04.2012 г. по гр. дело № 9111/2009 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – в въззивен състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: